Каква гордост се надигна в гърдите й, как й се развихриха чувствата, в очите й плувнаха сълзи, малкото й сърчице запърха с благодарност. Ако майка й не я беше повикала: „Ела да го видиш, не искаш ли да погледнеш братчето си?“, тя щеше да се втурне към възрастната жена, да се хвърли на врата й, да удави в целувки набръчканите й ръце, лицето. Щеше да бъде в разрез с дворцовия етикет и със съветите на майка си и на Есма, но това съвсем не я засягаше. Ако се гушнеше в прегръдката на баба си, страхът й да не я изоставят щеше да се изпари.

Дали и баща й мислеше така? Ами майка й?

Присламчи се към майка си, която й поднесе вряскащото бебе.

Лицето й беше съвсем безизразно.

– Виж! – продума Хюрем. – Малкото ти братче!

Лекичко се наведе, погледна го.

Цялото беше червено.

„Грозно! – каза си наум. – Много грозно!“

То размахваше безспир стиснатите си юмручета и крещеше. Колко малки бяха ръчичките му! Ами пръстчетата?

„То няма да оживее!“ – мина й през ум.

Може би щеше да умре. Засрами се при тази мисъл. Посегна да пипне с показалеца си малката ръчичка. Пръв досег, плах, боязлив. Момченцето внезапно спря да крещи. Погледна я с косите си очички.

– Разпозна кака си! – обади се някой. – Спря да плаче още като те зърна. Обича те.

Ами като я обича, да си я обича. Тя не го обикна и нямаше да го обича. Толкоз!

Отвън долетяха припрени шушукания, прозвучаха отделни гласове:

– Господарят идва!

Настъпи и този миг. Мигът, в който щеше да сложи на кантара и да измери обичта на баща си. Всичко щеше да излезе наяве. Да видим как щеше да постъпи той. Нямаше ли да пренебрегне дъщеря си, която въздигаше до небесата, която наричаше мое слънчице, моя нощ, мой ден, моя дюля и мой нар? Дали щеше да забележи, че и Михримах е там, че очаква да я прегърне, че сърчицето й трепти да не я забрави, да не спре да я обича? Или щеше да се втурне и да грабне в ръцете си това нещо?

„Разбира се, че щеше да стане точно така! – си каза. – Ти си момиче. Той е момче. Принц! Ще видиш, ще хукне и ще прегърне него. А ти ще си стоиш тук забравена с оклюмала глава!“

Но не стана така.

– Къде е единствената моя, най-красивата на света Хюрем? – разнесе се гласът на султан Сюлейман, когато влетя с грейнало от радост лице в стаята на майка й. Всички се захлупиха на пода, а той се втурна към Михримах, грабна я на ръце и я притисна до гърдите си.

– Слънчице мое, пак ли стана кака?

„Видя ли? – скара се тя на човъркащия я отвътре глас. – Татко ти падишахът не те е забравил. Не те забрави и като се роди Селим. Виж, и сега те прегръща! Дори не го погледна!“ Безкрайно щастлива, тя отпусна глава върху гърдите на баща си, обгърна с ръце врата му и от устните й се пророни сред ридания и хлип:

– Тат-ко!...

Той я притисна силно в обятията си и смигна към Хюрем и другите и стаята.

– Да отидем ли да погледнем това момченце? – прошепна й тихо на ухо.

Михримах обсипа лицето му с целувки и както всеки път, от това той усети по брадата си приятен гъдел.

– Аз го видях!

– Хареса ли го? Във всеки случай не е толкова красив като теб.

– Не е. Грозен е!

Останалите прихнаха в едва сдържан смях.

– Ако не ми вярваш, погледни го и ти! Син-зелен! И главата му не като на Селим! – промълви тихо Михримах. – А пръстите му са като мечки.

Без да пусне Михримах от прегръдките си, Сюлейман тръгна към леглото. Ако тя беше извърнала глава, щеше да види с каква огромна любов баща й гледаше към Хюрем и как майка й го възнаграждаваше със своята усмивка.

Татко й се наведе. Целуна по челото майка й, която се надигна да го поздрави:

– Господарю, султане мой!

– Дойдохме да благодарим на Аллах, Хюрем ханъм, че ни дари със здраве и усмихнати лица!

Михримах се извъртя в прегръдките на баща си и се загледа в тях.

– Вашият принц ви целува ръка, господарю мой! – посочи бебето си Хюрем.

„Отдавна ме държи на ръце, изглежда, вече му тежа!“ – помисли си Михримах.

Изпъна се, краката й почти допряха пода. Щом е кака, може би вече не е редно да ходи така, в нечии прегръдки. Полекичка се освободи от ръцете на баща си, но не пусна полите на кафтана му.

Сюлейман се наведе и дълго се взира в прегърнатото от Хюрем момченце.

– Имаш право, принцесо моя – пошушна й той. – Принцът бил много грозен!

Всички го чуха. Подсмихнаха се.

– Какво ще кажеш, Михримах? – попита я баща й с преливащ от обич глас. – Макар и да е грозен, все пак да оповестим ли на света, че твоят брат се е родил?

Михримах му кимна: „Да оповестим!“

Чак сега султан Сюлейман взе на ръце малкия си син. Вдигна го до главата си.

– Роди се син на владетеля на Анадола и Румелия султан Сюлейман и на Александра Анастасия Лисовска, която нарекохме Хюрем, за да се прославя не само с красотата си, но и със засмяното си лице... – Поспря за миг, погледна към дъщеря си и продължи: – ...и брат на най-красивата им дъщеря Михримах султан! Нека носи името на дядо си Баязид хан!

В стаята се разнесоха ръкопляскания и възгласи:

– Да живее! Да живее, хиляда години да живее! Да живее дълго!

„Татко е велик човек! – помисли си Михримах. – Великолепен човек.

Обичам го!“

И баща й я обичаше. И майка й. И то много! Често й казваше:

– Имам нужда от теб. Държим ли се една до друга, майка и дъщеря, никой няма да ни победи. Не се бой! Ще надвием всяка връхлитаща беда!

И без това не се боеше. Беше дъщеря на владетеля на света султан Сюлейман и на изключителната красавица Хюрем хасеки. Каква опасност можеше да я връхлети?

Михримах беше ядосана. Майка й се обръщаше галено към братята й с „Принце мой!“ и това я дразнеше. Вярно, и нея я целуваше и галеше с думите „Моя красива принцесо!“, но долавяше, че в думичката „принц“ има някакъв скрит смисъл. Майка й обичаше и русокосия Селим, и Баязид, но батко й Мехмед беше на пиедестал. Дори и да не беше с тях в момента – той винаги си беше Мехмед. Майка й трепереше над него, направо полудяваше, ако прашинка паднеше върху него или вдигнеше малко температура.

Михримах вече беше разбрала, че по важност се нареждаше след мъжете в семейството: баща й, батко й Мехмед, братята й Селим и Баязид.

Тайната на това, изглежда, беше закодирана в думата „принц“. И тя нямаше да намери мир и покой, докато не я разшифрова.

Ако питат майка й, Михримах вече беше кака и не й подхождаше да тича непринудено из градината или пък да се гушка. Беше дошло време да седне и да учи уроците, които й преподават учителите, да прави това, което й кажат бавачките. Татко й обаче не мислеше така. Колко пъти беше чула той да казва на майка й: „Не закачай моята султанка! Остави я да се наслади на детството до насита!“

Михримах се ядосваше на майка си, но си я обичаше. Още чуваше песните, които й пееше, когато беше съвсем малка. Колко дълбок глас имаше! Колко топъл! Колко гальовен! Имаше една песен, за която майка й вземаше грамадната „балъйки“ – всички я наричаха „балалайка“, но Михримах си мислеше, че това е по-подходящо – и щом я запееше, пред очите й разтваряше врати един съвсем друг, вълшебен свят. По онова време не разбираше думите на песента, дори и сега не можеше да каже, че ги разбира. Защото те не приличаха, по нищо не приличаха на звуците, ударенията и думите, които беше чувала до този ден. Сричките не излизаха по-носово.

Един ден Хюрем я взе на ръце и каза:

– Доброе утро!

Естествено, нищо не разбра. Но думичките я облъхнаха с топлота. Един вътрешен глас й заповтаря безспир: „Знаеш я, ти знаеш тази зума!“, но ето че не я знаеше. После допълни: „Твоя мама... любимая девушка".

Когато произнесе „мама“, майка й посочи себе си. А като произнесе „девушка“, посочи с пръст нея. Повтори го няколко пъти:

– Мама… Девушка... Мама... Девушка...

Майка й боцкаше и гъделичкаше с пръста си, а Михримах се превиваше от смях в нейния скут и повтаряше:

Мама… Девушка... Мама... Девушка...

– Това е твоят майчин език, султанке моя – погали я по косата Хюрем. – В моята страна, откъдето дойдох, се говори този език.

– Твоята страна ли? Коя е тя?

– Украйна. Страната на реките, на степите, на снежните планини.

– Хубаво ли е там?

– Хубаво. Много хубаво!

– По-хубаво и от тук?

Очите на майка й се насълзиха. След малко промълви:

– Да, скъпа моя, по-хубаво и от тук!

– Ами тогава защо си дошла тук?

– За да открия теб, скъпа моя!

Този ден Михримах за пръв път забеляза искрящия пламък в очите на майка си. Погледна я загрижено. Посегна и я погали по бузата.

– Кажи ми го пак!

– Доброе утро. Твоя мама, любимая девушка.

Докато Михримах се опитваше да запомни думите, Хюрем допълни:

– Руски език.

Искаше й се да разказва на дъщеря си още и още. С часове да й разказва, с дни. Без да спре.

– Езикът на безкрайните степи, на недостъпните планини, на бълбукащите извори, на майчицата Волга.

Нямаше как да не долови в гласа на майка си страст и копнеж.

Отново й запя онази песен. Чакай да видим как започваше? Ето!

– „На мама Катя казаха ловджиите: „Дъщеря ти не открихме“...

Михримах виждаше как всеки път, щом запееше тази песен, в очите на майка й набъбваха сълзи. И тогава се беше случило същото. Майка й я беше прегърнала и върху ръката на момиченцето ненадейно беше капнала тежка капка.

Майка й беше много красива. Лицето й, очите, косите... Колко пъти беше заставала пред сребърното огледало и се беше оглеждала с мисълта: „Дали и аз ще стана толкова хубава като мама?“ Доста приличаше на нея. Веждите например, носът... Само че косата й беше руса. „Но не е като на Селим – разглеждаше тя отражението си в огледалото. – Моята коса е като житен клас. А неговата е почти бяла“.