Приличаше повече на баща си. Първо – челото й беше високо, като на татко й. Овалът на лицето – като на татко й. В очите не приличаше нито на майка си, нито на баща си. Понякога се замисляше: „На кого ли съм се метнала? Моите очи са сини като морето“. Очите на баща й бяха черни, на майка й – пъстрозелени. Погледът й обаче беше като на майка й. Пронизваше до дъното на душата. Устните й наподобяваха бабините. „Моя красива султанке с устни като на баба!“ – я наричаше галено Хафза11 султан. Възрастната й баба вероятно я оприличаваше на себе си и по други неща, но не казваше.

Знаеше, че е безкрайно обичана. Но си даваше сметка, че към момчетата се отнасят по друг начин. Баща й, например, накара да препашат на батко й Мехмед подходящ за ръста му ятаган. Вече му разрешаваше да ходи на лов, яхнал кон. За Селим и Баязид още не бе дошло времето да седят на трапезата. Но си бяха принцове. Това „Принце мой!“ се лееше с медена сладост от устата на всички. Обезателно имаше някаква тайна в тази дума „принц“!

Една сутрин, докато я обличаше, уж разсеяно попита Есма:

– Какво означава „принц“?

– Означава дете на нашия господар падишаха.

– Ами аз не съм ли дете на падишаха? – ококори се Михримах.

Както разчесваше с позлатения гребен от слонова кост разпилените по раменете на момичето коси, Есма се засмя:

– За бога! – плахо възкликна тя. – Що за приказка? Дете си му, разбира се. Но си момиче!

– Момичетата не са ли принцове?

– Не. Те стават „султан“. И ти си единствената наша Михримах султан.

Този отговор въобще не я задоволи.

– Принцовете по-важни ли са от султанките?

Есма се стъписа. Какво си беше наумило това момиче? Откъде ги измисли тези опасни приказки? Кимна утвърдително с глава, всячески избягвайки изпитателните погледи на Михримах.

– Защо?

Този въпрос вече не можеше да се подмине само с кимване.

– Защото, като порасне, принцът може да стане падишах, затова!

За миг Михримах се умълча с впит в очите на Есма поглед.

– Султанките не могат ли да стават падишах?

Бавачката й отново поклати глава. Но този път отговорът беше отрицателен.

– Принцовете са на първо място пред султанките, така ли? Моят татко падишахът обича батко ми Мехмед повече, отколкото мен? И Жълтоглавия, и Баязид ли?

Замълча. Замисли се, погледна ръцете си.

– Питам се защо – промълви. – Ако аз бях падишах, нямаше да обичам този, който ще заеме моето място.

Есма едва не припадна. И за да не се издаде, запуши с ръка устата й, да не чува следващите й думи. Това не бяха приказки за приказване. Подслушаше ли ги някой, кой знае как щеше да ги раздуе. И накрая всеки в двореца щеше да разправя какви ли не небивалици.

– Хайде, стига! – засмя се бавачката. – Да не си губим времето с тези въпроси. Хюрем хасеки очаква в покоите красивата си султанка. Да не се бавим.

***


Като влезе в стаята, Михримах завари Хюрем, седнала на широкия диван, да бродира заедно с Мерзука.

Михримах също обичаше това занимание, но не го умееше. Непрекъснато мушкаш иглата в изопнатото на гергефа платно – веднъж под него, веднъж отгоре. И от пъстроцветните конци се появяват изумителни картини. Веднъж реши да опита, но иглата й се забоде в пръста и Есма я грабна от ръцете й.

През огромния еркерен прозорец с железните решетки, точно зад дивана, на който седеше майка й, нахлуваше дневна светлина, за да огрява половината стая. Другата половина тънеше в сенчест полумрак.

Това бе помещение с висок таван, облицовано със синьо-зелена керамика. Успоредно на стената, отдясно на вратата, от край до край се простираше басейн на три нива. Към отделните му части през златни чучури струеше вода и освежаваше проникващия отвън задух. Пред дивана, кръстосало крака по турски, седеше красиво момиче, а пръстите му чевръсто играеха по струните на музикален инструмент, който беше прегърнало.

– Какво е това? – попита Михримах.

– Канун.

– Канун ли? Какво е това?

– Името на този инструмент, синеочке моя.

– Мога ли да посвиря?

– Можеш, разбира се!

Хюрем взе кануна от музикантката, настани дъщеря си на дивана и й го подаде. Сама хвана перцата, защото бяха възголеми за малките пръстчета, а на Михримах предостави струните.

Беше истинско вълшебство.

Майка й обичаше музиката. Татко й – също. Имаше и друг инструмент, издут като огромен корем. Майка й го прегръщаше и свиреше на него: тънгър-тънгър... От време на време татко й също подхващаше песента, тананикайки тихичко заедно с нея. Това означаваше, че падишахът е в отлично настроение. Михримах обожаваше тези мигове.

Тя щипна няколко пъти струните и се зарадва на бликналите отвътре звуци. Погледът й обаче веднага помръкна.

По навъсеното й лице Хюрем усети, че с дъщеря й става нещо.

Завареше ли ги заедно, Михримах моментално се настаняваше между нея и Мерзука, този път обаче не го направи.

Отиде направо при майка си с жест, който издаваше яда й. А на Шетарет калфа, седнала на пода в краката на своята господарка, обърна гръб.

Това не предвещаваше нищо добро. Михримах да обърне гръб на Шетарет! На какво приличаше това? Трите жени се спогледаха. После извърнаха глави към дойката, като че ли да я попитат какво става. В отговор Есма само вдигна рамене. Музикантката долови внезапно натежалото напрежение, помоли с очи за разрешение, вдигна кануна и се облегна на стената.

Първа наруши мълчанието Шетарет калфа:

– Момичета! Момичета! Тичайте! Дойде нашата Михримах султааан! Донесете на моята луничка шербет и фъстъци!

Викаше към прислужниците и в същото време плюеше на четири страни против уроки, както правеше всеки път: „Пу-пу-пу-пу!“ Но и това не разнесели Михримах. Напротив, намръщи се още повече.

– Ис ис кааам!

- Приготвиха го със студена вода – опита се да я разведри Мерзука. – Капнаха и розова вода. А фъстъците са така добре изпечени!

– Не ис-кам!

Скръсти ръце пред гърдите си и впи очи в стената.

– Същата като теб! – пошепна татарката в ухото на Хюрем.

Хюрем я сръга леко с лакът.

Когато попадна в ръцете на Мерзука, Хюрем беше на възрастта на дъщеря си. Пред очите й се появи образът на Тачам Ноян. Той беше човекът, който отвлече малката Александра Анастасия Лисовска от дома й и я предаде на майката на кримския хан. В нейно присъствие беше казал:

– Вземи я, майко! Грях сторих, грабнах това невинно дете, изтръгнах го от корена. Аллах ми е свидетел, че се разкайвам. Да бяха прекършили врата ми с примка или ятаган! Да беше изсъхнала ръката, която го откъсна от дом и родина! Но кой ли е успял да поправи сторена злина, та и аз да го направя!? Няма как да ми се опрости този грях. Вземи детенцето, майко Гюлдане, и ако то поиска, отсечи ми главата. Стига да спасим това малко нещастно създание!

„Хей, вие, безчетни дни! – помисли си Мерзука. – Как бързо отлетяха годините! Тази малка, хилава, изплашена, но упорита като коза Александра расна и порасна, стана жена на най-могъщия владетел на света, дари го с трима синове и една дъщеря! Просто да не повярваш!“

– Искаш ли да ти донесат диня? – опита своя шанс Хюрем.

Тя не отговори и този път. Благоволи само да кимне с глава. И това не искаше.

– Тогава се гушни в скута на Шетарет да ти разкаже някоя приказка. Че и ние да послушаме.

Както си седеше на пода, негърката моментално смени позата и направи място в скута си за Михримах. Момичето обичаше нейните обятия. Това беше едно от четирите й любими места за сгушване. Най-много обичаше майчините прегръдки. Сетне – бащините. На Мерзука и на Шетарет. Всички притежаваха различни ухания. Свиеше ли се в тях, тя отпускаше глава на гърдите им и ги поемаше с дълбока въздишка. Ароматът на любимите хора я правеше по-щастлива, чувстваше се по-сигурна. И особено като заспиваше, сгушена между огромните, меки като възглавници гърди на Шетарет калфа, упоена от специфичния й аромат.

Останалите в стаята знаеха, че Михримах не би могла да откаже на предложението да се гушне в бавачката си, за да чуе някоя приказка.

Наистина, всички умираха да чуят импровизираните истории на Шетарет. Даже Хюрем понякога, когато нямаше работа, питаше „И после?“ очаквайки с интерес какво ще се случи по-нататък. Колко пъти прислужниците виждаха как Хюрем, заслушана в приказката на Шетарет, тайничко бърше насълзените си очи и се преструваха, че не са я забелязали. Ей сега и Михримах щеше да скочи и да се хвърли на врата на черната като катран Шетарет: „Разкажи ми, разкажи!“

Но момиченцето направи нещо съвсем неочаквано. Отдръпна се от майка си. Качи се на ниския перваз на прозореца и седна там.

– Не искам... да ми... разказва!

– Защо, птиченце мое? Ти толкова много обичаш приказките на Шетарет?

– Нейните приказки, до една, са лъжи!

Всички се стъписаха.

Хюрем се обърна изненадана към дъщеря си, Мерзука си убоде пръста с иглата. С натежала душа взе да го смуче.

Изуми се и Шетарет калфа, че някой нарича приказките й „лъжи“.

– Абе... – подхвана, но така и не успя да продължи. Накрая все пак попита: – Коя от тях е лъжа, хубава моя султанке? Тази за Гюлпембе и Принца от планината Каф ли? Или Ай Едже? Или за Великана с дългите уши и Караолан?

– Всички, всички са лъжа! – избухна Михримах. – Ето, момичетата не можели да стават като Едже! Все синовете са ставали падишах! Затова принцовете били по-важни!

Хюрем остави ръкоделието си и се втурна към дъщеря си, която от прозореца мяташе в стаята мълнии и огън и беше вече на път да се разплаче.

– Кой ти наприказва такива работи?

Момиченцето посочи с пръст към дойката си.

– Есма! – викна Хюрем, след което махна с ръка: – Излезте! Оставете ни сами!

Всички бързешком се изнизаха навън. Хюрем притисна дъщеря си до гърдите, погали пламналата й глава и каза: