„Тези и двете са опасни! – помисли си той. – И майката, и дъщерята“. Оплитаха падишаха в мрежите си по всякакъв начин!

Изтръпна от ненадейно връхлетялата го мисъл. А може би правеха магии?

От тази московчанка всичко можеше да се очаква. Виж, по-рано въобще не се беше сетил. Да, обезателно правеше магии на падишаха. Дали и него не омагьосваше? Например да му се случи нещо лошо. Можеше ли – можеше. Веднага трябваше да говори с главния мюфтия. Нямаше му кой знае каква вяра, но се преструваше на много набожен. Освен това го беше страх от магиите. А ходжите със сигурност разполагаха с някои неща, които ги развалят. Четяха, пухтяха. „Ще го накарам да направи антимагия“, рече си.

Като наближи кабинета на господаря, съгласно дворцовия етикет наведе глава към дясното си рамо, към самурената яка на кафтана. Усети как кожата погали бузата му и колко е тежък тюрбанът на главата му.

Строените като статуи от двете страни на коридора грамадни мургави стражи с рунтави мустаци дори не мигнаха, докато великият везир минаваше край тях. Те се покланяха само при намаз и пред султана. Ибрахим ужасно се обиждаше от това, но не се издаваше. Все пак имаше хора, които се захлупваха пред него чак на земята.

Когато пристигна, събра длани пред корема, както му беше редът, леко притвори очи и застана пред разтворената от стражите врата. Приветства падишаха с поклон още щом прекрачи прага. Направи крачка навътре, но остана неподвижен, докато затвориха вратата зад него.

– Ела, Ибрахим! – рече султан Сюлейман. – Трябва да има сериозна причина, за да настояваш веднага след съвещанието на Дивана да дойдеш при мен.

В отговор мълчаливо се поклони. Основното правило в двореца на Сюлейман беше да не се нарушава спокойствието. А спокойствие означаваше безмълвие. Говореше се възможно най-пестеливо. Из двореца не се чуваше и звук. По тази причина стражите общуваха помежду си само с езика на жестовете. Така че поклонът на Ибрахим означаваше цяла поредица от думи: „Разбира се, че има, султане мой! Ако нямах повод, щях ли да ви безпокоя?“.

Този път Ибрахим се поклони още по-ниско.

– Аллах да даде дълъг живот на моя падишах, на принцовете ни и на единствения наш султан! Робът иска да отправи към своя господар едно предложение.

– Какво е то, паша?

Ибрахим издигна над наведената си глава рулото, което държеше в ръка. Приближи с още една крачка до султана.

– Вашият роб Пири10 завърши картата. На мен предостави честта да я поднеса на нашия господар.

Лицето на падишаха грейна. Протегна ръка, както си седеше на дивана, и взе вдигнатото над главата на великия везир руло. Внимателно го разгъна на скута си. Задържа поглед върху него, сетне стана от дивана и отиде до грамадното си бюро точно пред камината. Разстла отгоре картата и затисна двата й края с тежести, за да не се навие отново. Започна да разглежда очертанията, без да изрече и дума, като ги следеше с пръст.

– Това ли е светът на адмирал Колумб?

Ибрахим паша пристъпи до бюрото.

Надвеси леко глава над картата, за да погледне и той.

– Да, господарю.

– Значи това е Новият свят, от чиито съкровища трупа богатството си Карлос?

Вместо да отвърне „Да, така е“, великият везир наведе почтително глава.

– Реис ни е начертал и донесъл места, които не е виждал? Сънищата си ли е нарисувал?

В гласа на падишаха се прокрадваха нотките на гняв, готов всеки миг да изригне.

– Вашият роб Пири кръстосва моретата надлъж и нашир. Вслушва се в мореплаватели, свидетели на разказите и описанията на по-възрастните участници в походите на адмирал Колумб. Дори и сега разпитва гребците и капитаните на оня гяурин, прочутия главатар Кортес. По онова, което му описват, той прави собствени изчисления.

Падишахът кимаше с глава и продължаваше да проследява с пръста си очертанията върху картата.

– Страхувам се, Ибрахим – ако откритите земи наистина са толкова обширни, целият свят ще се пренареди по съвсем нов начин.

Вдигна глава и погледна към великия везир.

Когато и да се отвореше дума за този Нов свят, Ибрахим усещаше в устата си тръпчив вкус. И сега се озова в същата ситуация. Страхуваше се, че падишахът ще се запали по нереални идеи. Тревожеше се, че при толкова много страни за завладяване, толкова корони за събаряне, толкова съкровища за заграбване в Европа Сюлейман можеше да се впусне в непредсказуеми авантюри. Целта на Ибрахим беше Рим. Искаше короната на Рим. Ако не за собствената си глава, то поне за Сюлеймановата. Стига да можеше, не би показал картата на Пири Реис, но ето на, длъжен беше.

– Аллах да дари с дълъг живот нашия господар! Повече от половината държави в Европа очакват победоносния ятаган на господаря.

Колкото и земи от Стария континент да завладеем, ще изглеждат като стрък ечемик пред онези необятни пространства.

Разбира се, ще дойде ден Аллах да благослови нашия господар, владетеля на Стария свят, с успешното завладяване и на новите земи.

Смисленият поглед на султана отново се впи в картата.

Този път Ибрахим извади от копринения си сърмен пояс книга с кожена подвързия.

– А това са ръкописите на роба ви Пири. Описал е моретата, островите, ветровете, бреговите контури. Нарекъл я „Морска книга“.

Сюлейман я взе, запрелиства я.

– Кажи на Пири, че трудът му е голям. Начертаната карта сякаш вдигна завеса пред очите ни – ние, които си мислехме, че светът е малък и тесен за нас. Реис разкри пред нас нови хоризонти.

„Та нали точно от това се страхувах!“ – рече си наум Ибрахим.

За миг настъпи мълчание.

– Ти също не се помайвай, Ибрахим! – продължи падишахът. – Бъдещето е в моретата. Направи си сметката така, че моите кораби да завладеят Бяло море от край до край и да преминат Гибралтарския проток. Да надуят платната си в океана. Във водите, където се подвизават адмиралите на Карлос, да задрънчат ятаганите на моите моряци, на моите юнаци! Над новите територии да се развее знамето на Великата османска империя!

Ибрахим паша целуна три пъти собствената си ръка, допря я до глава: „На вашите заповеди!“

– А на Реис му кажи да дойде в удобно време. Да ми разтълкува картата и проучванията си. Ще прочета книгата му много внимателно. Ще му задам някои въпроси. Та да започна подготовката.

На излизане Ибрахим промърмори: „Безумни мечти!“ Нямаше ни най-малко намерение да поверява могъществото и силата на държавата в ръцете на някакви си босоноги морски пирати.

Михримах не можеше да повярва на това, което й се случи. Майка й отново бе надула корем. Щеше за втори път да става кака.

Не си спомняше раждането на Селим. Беше го видяла повит в копринени пелени, вече в ръцете на майка им.

– Твоето братче! – беше го посочила бавачката им Есма. – Вече си кака.

Само че Михримах не разбра нищо от това, че е станала кака. Даже се ядоса. Дни наред ходеше нацупена. Един ден даже каза на Есма:

– Занимават се само с онзи жълтоглавия.

Но сега наистина се чувстваше като кака. Вълнуваше се. Тревожеше се, без да знае защо. Дали не се страхуваше, че съвсем ще я забравят, ако се появи още един брат? Не можеше да си обясни какво изпитва. Освен че нямаше настроение. И толкова.

По надпреварата на прислужниците, хукнали презглава да докопат наградата за вестта с викове: „Принц имаш, господарю! Да има дълъг живот!“, Михримах разбра, че майка й вече е родила. „Значи момче!“ - си рече. Сега баща й си имаше четирима синове. Единият беше Мустафа, синът на Гюлбахар хасеки, чието име й беше забранено дори да произнася. Не го беше виждала досега. Имаше и батко си Мехмед, с голямата чалма. После Селим с русата глава, който тъкмо прохождаше и от ден-два чупеше всичко, което му се изпречеше на пътя. А сега и това момче...

Пред вратата на майчините си покои чу отвътре да се разнасят страшни крясъци. Господи, на какво приличаше това! Естествено, момченцето още си нямаше представа, че в двореца не може да се вдига врява. Скоро щеше да го научи.

Отвори й бавачката Есма. Михримах едва се промъкна вътре. Шетарет калфа излезе с цял куп прислужници от стаята на Хюрем и нададе радостен възглас:

-Отваряйтеее бе! Каката е дошла да види малкото си братче! Браво! Да я пази Аллах от лошо око! Да не й е уроки! Вижте колко е красива!

Михримах пристъпи бавно и подаде глава през открехнатата врата.

Ето го там. Братчето, което се появи, за да открадне любовта на майка й и баща й към нея. Увито в коприна, то крещеше в прегръдките на майка й. Слиса се как е възможно толкова малко нещо да издава такива писъци. „Няма да го обичам“ – реши Михримах. Бездруго тя не обичаше и Селим.

– Ела, моя красавице!

Вдигна глава и погледна към майка си.

– Знаеш ли, единствена моя – продължи майка й. – Никой вече не може да те нарече дете. Ти стана голямо момиче, съвсем официално. Твоят брат дойде от Каф планина и те направи още веднъж кака. Ти вече стана два пъти кака, султанке моя.

„Да бе, как пък не от Каф планина!“ – промърмори си тя. Нима не знаеше откъде се появяваха братята й? От корема на Хюрем е излязъл и този! Само че нямаше представа как е влязъл там. Все пак трябваше да разбере. Веднъж даже попита Есма, но бавачката й само ококори ужасено очи и отвърна: „Шшшт! Засрами се!“

Баба й седеше до главата на майка й. Валиде султан галеше косата на Хюрем, която даряваше на сина й момче подир момче.

Като видя Михримах, лицето й грейна още повече. Веднага прочете в очите й тъга, отчаяние, даже и страх.

– Никой да не отправя упреци! – обърна се тя към околните. – И ти, Хюрем хатун. Имаш три принца. Да растат за радост на майка си и татко си, да се радват на тяхната обич. С благословията на Аллах нека всичките да се посветят на Великата Османска империя. Обаче това, което искам да кажа, е следното: момчетата са три, момичето е едно. Хиляда принцове да родиш, не ги давам и за една Михримах!