Дюрдане най-сетне вдигна глава и я погледна. Ужас обзе Емине. Скрито под физиономията на дружката й с беззъбата уста и караконджолския нос, към нея гледаше някакво друго същество – с жълти котешки очи, хлътнали в тъмно позеленяло лице.

– Хей! – викна Емине. – Какво става бе?

Зеленото лице беше изцяло покрито с огромни кървясали циреи.

– Обърни нанякъде тази отвратителна глава.

От мястото, където трябваше да бъде устата на Дюрдане, изригни съскане, което хвърли Емине в паника и я накара да скочи на крака.

Котешките очи лъщяха върху лицето като два живи въглена.

Дюрдане протегна едната си ръка към своята дружка, притиснала гръб в стената на съборетината. Емине видя острите дълги нокти в края на костеливите пръсти.

– Дръпни си проклетата ръка! Злобна вещица! Вземай си джиновете и изчезвай оттук!

Ново съскане раздвижи устните по зеленото лице. Разнесе се непоносима воня, която замести и без това застоялия мръсен въздух в тясната стаичка.

Без да отлепва гръб от стената, пазейки се от заплашително играещите пред очите й остри нокти, жената започна да се примъква на една страна към вратата. Дюрдане избухна в ужасен смях и си прибра ръката. В следващия миг лицето й си възвърна предишния вид, вместо котешките очи се появиха познатите, погаснали очи на Дюрдане хлътнали навътре като две черни дупки.

– Моли се, кучко! – продължи да й се присмива с някакъв странен ситен кикот. – Моят зелен джин нямаше време да ти изтръгне сърцето и да си го отнесе!

Емине застина на място. Дюрдане отново се върна към фигурките, образувани от втвърденото във водата олово. Емине я чу да ломоти:

– Всичко е потънало в кръв!

Последва кратко мълчание, вещицата отхвърли глава назад и изпадна в ужасяващ истеричен смях:

– Всичко е потънало в кръв, кръв, кръв! По ръцете на бащата има кръв! Кръв! Кръв! Кръвта на рожбата!

Когато смразяващите до мозъка на костите избухвания от смях започнаха да преминават в хриптене, вратата се блъсна отвън и отвори докрай.

– Ужас! Ужас!

Нахълта разчорлена дрипава жена, хвърли се към огъня и седна до него с кръстосани крака.

– Над нас виси проклятие! – започна да се бие по коленете тя. Дюрдане все едно не беше там. Тя беше видяла всичко във фигурките от леенето на оловото.

– Показаха ми го! – измънка под нос. – Показаха ми целия ужас! Емине се беше поотърсила от преживения преди малко страх, но още стоеше с опрян в стената гръб. Дружката продължаваше да удря по коленете.

– Какво ти става, Назенин? – попита я Емине – Какво ти е?

Едва тогава жената обърна глава към нея. Погледна я с едното останало без мигли око. На мястото на другото дълбока дупка.

– Сюлейман! – заудря се пак.

– Господарят ли е умрял?

– По-добре да беше умрял! – извика Назенин. Да беше умрял! Великият султан Сюлейман уби сина си!

Разнесе се кикотът на Дюрдане:

– Хе, хе, хе!

– Какви ги говориш, крадло? Детеубиец ли стана Сюлейман? – И гласът на Емине прозвуча като писък.

Назенин й потвърди с глава и продължи да се удря.

– Кого ?

Дюрдане не остави новодошлата вещица да отговори.

– Мустафа! – изкрещя. – Султан Сюлейман нареди да удушат принц Мустафа!

– На седем палачи без език, на седем палачи без език! – удряше се Назенин.

– Как е станало?

– В Ерегли извикал сина си в своята шатра... – намеси се отново Дюрдане. Гледаше една от фигурите на оловото във водата и говореше: - Мустафа въобще не подозирал, че му устройват капан, влязъл вътре и седем палачи набързо стегнали врата му с мазното въже. Хе, хе, хе!

– Но защо?

– Капан! – викна този път Емине. – Предателство! Предателство! Накарали Сюлейман да повярва, че синът му го е предал! Подмамили падишаха!

– Кой е извършил това зло? Кой е превърнал бащата в убиец на сина си?

Дюрдане бръкна във водата и извади друга оловна фигурка. Подаде я към Емине с още мокрите си пръсти, от които капеше вода.

– Погледни тук! – изхърхори. – И тримата са тук. Гледай! Не ги ли виждаш?

Емине протегна глава, но не видя нищо и измърмори:

– Тук няма нищо!

– Погледни! – отново й каза Дюрдане.

Назенин също спря да се удря и вторачи единственото си око във фигурата, която държеше Дюрдане.

– Ето тук. Не виждаш ли? Една червенокоса жена. Голяма красавица. Виждаш ли дъщеря й до нея? Тъничка като върбова клонка. По главата й житни класове, в очите й – морета. – Замълча. После извиси глас: – И той! Погледни! Онзи мъж с големия сарък, дето гледа като дявола.

И Назенин, и Емине не видяха нищо, но въпреки това останаха с втренчени в оловото очи.

– Кои са тези? – прошепна след малко Емине. – Познаваш ли ги?

– Три жертви на съдбата! – промълви Дюрдане.

Огънят в мозъка й отново се разпали. Седна на мястото си. Хвана се с две ръце за главата и забоде очи в огъня.

– Две султанки... Един паша...

– Хюрем и дъщеря й! – процеди през зъби Назенин. – Михримах и мъжът й великият везир Рюстем!

– И горкият Сюлейман шах, загледан в ръцете си, изцапаните с кръвта на сина му ръце! – простена Дюрдане.

Гласът й звучеше вече като плач.

– За един престол – трима мъртви принцове!

– Трима ли?

– Трима, трима, трима! – неочаквано изкрещя Дюрдане.

Обърна глава и впери черните си очни ябълки в Емине.

– Единият е Мехмед... Синът на Хюрем... Мустафа, когото палачите на Сюлейман хвърлиха в краката му...

– Ами третият? – намеси се Назенин. – И аз знам само за двама.

– Трима, трима, трима! – отново измърмори Дюрдане. – Единият тепърва ще умре! До време с цифрата три няма да го бъде. Синът на Хюрем, принц Джихангир... той също ще умре... от мъка... няма да понесе болката за жертвата на заговора Мустафа!

Гласовете им секнаха. И трите жени насядаха мълчаливо край огъня. Не след дълго Назенин зашепна:

– Бурята утихна. Хюрем пожертва два свои живота за един трон, но в края на краищата тронът на Сюлейман ще остане на нейния син.

Дюрдане тежко и бавно вдигна глава. Първа Емине видя зеленото й лице и котешките очи. Понеже се падаше откъм сляпата страна на Назенин, тя отначало не забеляза промяната във физиономията на беззъбата вещица. Със здравото си око видя нарастващия ужас в очите на Емине и едва тогава се обърна натам. Докато отскочи назад от мястото, където седеше, от устата на Дюрдане изригна онова ужасно, гадно, вонящо съскане:

– Кръв! Кръв! Кръв!... Кръвта на брат! Тронът на Сюлейман не се е наситил! Ще погълне още една жертва!

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР

След десет години, 18 април 1558 г.

Тежка беше мъката на Михримах, но въпреки това усещаше дълбоко в душата си да покълва неопределена надежда. „Какво ли е това, Господи? – чудеше се тя. – Какво трепти в мен, какво? Сякаш се прераждам, сякаш в мен се влива нова душа – такова странно усещане! В сърцето си изпитвам такава непонятна лекота, въпреки цялата ми мъка, въпреки траура. Душата ми пърха, като че ли ей сега ще разперя криле и ще полетя“.

Гласът на Есма откъсна младата жена от мислите й:

– Принцесо?

Михримах вдигна леко глава и погледна гувернантката си. Нейната коса също беше започнала да побелява, и то отдавна.

– Валиде ще бъде погребана в тюрбето при джамията „Сюлеймание“. Господарят така заповядал на Синан ага. За там се правят приготовленията.

Изведнъж Михримах се замисли.

Майка й и Смъртта?

Господи, толкова несъвместими бяха едно до друго тези две понятия!

Досмеша я. Цял живот майка й беше живяла на ръба на смъртта. Беше се изтръгвала от смъртта. Беше приела да е и Ангелът на смъртта, само и само да запази децата си от нея. Беше се добрала до могъщество, беше принасяла жертви, беше отнемала човешки живот. Но всеки миг от своя живот беше изживявала така, сякаш никога нямаше да умре. И ето че вече я нямаше. Беше я изоставила, заминала си беше!

В гърдите й се надигна ридание. Прехапа устни.

– Добре! – въздъхна. – Така е редно. Там ще бъдат вечно заедно. Много се обичаха! Нали и смъртта не може да разделя влюбените!

„Глупости! – си каза. – Кой ли ги измисля тези приказки!? Дори и смъртта не разделяла влюбените. Празни приказки! Ето, нас ни раздели. И то не Смъртта, а Животът!“

Изпъшка – дълбоко, дълбоко. Толкова жесток е този Живот!

От мига, в който й съобщиха, че баща й заповядал да удуша принца Мустафа, тя доста често се питаше: „Заслужава ли си всичко тона? Толкова смърт и кръв, толкова мъка и страдания заради един трон - заслужава ли си?“

Вътрешният й глас всеки път надаваше вик: „А какво щяхте да правите? Да чакате Мустафа да седне на трона и да ви избие всичките до един?“.

Ето на, те не бяха чакали. Вместо да бъдат убивани – убиваха. Щом беше измислен такъв дворцов порядък, постъпваха според него.

Бяха минали пет години от смъртта на Мустафа. Михримах си спомни мига, в който го съобщиха на майка й. По лицето на Хюрем не се мярна дори най-малкият признак на радост. Само каза:

– Свърши се! Свърши се най-сетне! Спасени сме! Вече сме претенденти за трона на османлиите! На трона на Сюлейман ще седне моят принц! Османско ще се управлява от моя род!

И ето че в този момент Михримах погледна ръцете си.