– Не, валиде, ние станахме убийци! Изцапахме ръцете си със синовна кръв!

***

Плюс това нищо не беше свършило! Веднъж започнали, нещастията не се спираха.

Не след дълго малкият й брат Джихангир се появи стопен като вейка, пребледнял. Сърцето я заболя. „Ах, Джихангир! – изплака в душата си тя. – Злочести мой Джихангир!“

Те бяха заложили капана на Мустафа, но съдбата пък хвана и тях в своя капан. Тя вкара Джихангир в оня злокобен момент в палатката на баща му, за да види как престолонаследникът принц Мустафа викаше в ръцете на седмината палачи: „Невинен съм! Всичко това е клевета!“ и как се прости с живота. И как баща му, останал глух за зова на сина си, наблюдаваше, скрит зад една завеса, тази кървава разправа най безучастно.

„Ах, Джихангир!“ – прокърви отново след толкова години душат на Михримах. Кристалночистото сърце на горкия й брат с бледото лице не можа да понесе мъката по доведения му батко Мустафа, който не играеше толкова много с него като дете.

Бяха изтекли само петнадесет дни от удушаването на Myстафа, когато пристигна новината, че в Халеп Джихангир е починал от мъка в ръцете на баща си.

Михримах си спомни, че обзети от радост заради Мустафа, те и не можаха да изживеят докрай мъката си по Джихангир.

А смъртта на Мустафа съсипа Гюлбахар и тя сигурно не беше отронила поне едно „Ох!“ за мъртвия Джихангир.

Капризите на съдбата не спряха и дотук.

Тази, която каза: „Дойдох, османецо, за да стана претендент за трона ти и за короната“, която в името на това беше водила толкова много битки, която и умираше, и убиваше, просто си беше тръгнала от този свят, без дори да види как нейният принц се възкачва на трона, на който тя принесе в жертва и другите си двама синове.

– Къде е леля Мерзука? – ненадейно се обърна към Есма.

– Не знам. От няколко дни не съм я виждала. А нали и Джафер доведе при майка ви онзи старец с дългата коса.

Михримах кимна:

– Маминият татко Тачам! Човекът, който я отвлякъл.

– И той изчезна. Няма ги и двамата.

– Аз май се досещам, Есма. И двамата са се върнали в мамините снежни планини и зелени поля. Занесли са торбичката с чеиза на Александра Анастасия Лисовска в земята, откъдето е дошла.

Есма знаеше цялата тази история и затова сега очите й плувнаха в сълзи.

Най-неочаквано Михримах позна как се нарича неведомото чувство, което покълваше в нея.

Край на пленничеството!

За пръв път тя се почувства свободна.

Не я спираше вече неутолимата жажда за власт на майка й, нямаше я и гадината, която беше заплаха за Айше Хюма шах и принц Осман хан.

Властта и тронът не я интересуваха. Душата й ликуваше: „Свободна съм!“ Не я притесняваше и това, че приемаше смъртта на майка си като освобождение. Тя вече беше свободна!

– Виждала ли си Синан ага?

– Виждах го!

– Доведи го при мен!

Есма вдигна глава. Погледна господарката си в очите. В деня, когато съзерцаваха изгрева на слънцето между двете минарета на джамията на Михримах султан, тя беше произнесла същата фраза:

– Доведи го при мен!

Михримах разгада погледа на своята дадъ.

Пренесе се в онзи ден. В паметта й изплува незабравимата й тайна среща със Синан тогава, в дома на Есма.

Превит надве, Синан влезе в малката къща на Есма и Али. Не само за да се поклони пред султанската дъщеря, а защото беше доста висок на ръст. А вратата, естествено, не беше толкова голяма, както в дворците.

– Повикали сте ме, принцесо?

Михримах го подхвана направо, без заобиколки:

– Защо по-рано не открихте пред нас своята тайна?

– Защото... ако съм пресметнал правилно... А и... чаках да има 21 март... без облаци!

– Знаете, че не ви питам за това!

Синан гледаше все още смутено.

– Всъщност... – започна, но не продължи.

– Да? Всъщност?

– Каква полза? Освен да ни опозори – и вас, и мен.

– Да ни опозори ли, Синан ага?

Кимна. Не можеше да погледне към Михримах.

– И защо е трябвало да се опозорим?

– Вашият покорен слуга е по-възрастен от господаря с шест години.

Този път кимна Михримах. Но Синан стоеше с наведена глава и не видя това.

– Възрастта... Да... И съпругът ни е по-... със седемнадесет години по-голям от нас!

Синан не можа да каже нищо.

– Няма ли да ме погледнете?

– Принцесо! – вдигна очи от земята Синан.

Впиха погледи един в друг. „Господи! – си казваха и двамата, без да знаят какво си мисли другият. – Колко сме закъснели! Колко сме закъснели!“

Пак Михримах се престраши да наруши първа мълчанието:

– Да не говорим, че онова, което изпитва сърцето, трябваше да се излее в думи. Може ли сърцето да е в плен на възрастта?

– И още как! – едва чуто промълви Синан. – За това трябва да се попита някой пленник на любовта.

– Добре, ето на, аз питам вас! Знаехме, че на сърцето не се заповядва. Значи има нещо, пред силата на което то е безпомощно.

– Така е! – потвърди Синан най-безапелационно. – Времето е по-жестоко и от султански ферман!

Спогледаха се мълчаливо.

– Вярно е... – върна се към наполовина оставената си дума отпреди малко Синан.

– Слушам ви!

– Вярно е, че покорният ви роб не успя да задържи в сърцето си онова, което изживява.

Михримах усети как топлотата на преливащите му от чувства очи погали и душата й, и тялото й.

– Чешмата на Дилруба... Според вас тази чешма не беше ли повикът на моето сърце?

– По-добре да бяхме Дилруба! – прошепна Михримах.

Не повярва, че го изрече! Сведе глава. Усети, че се изчервява.

Синан понечи да каже нещо, отказа се. Замисли се: „Какво щеше да е по-различното? И да не беше дъщерята на падишаха, а Дилруба – какво от това? След като ти си един напъпил цвят, а този старец от Аърнас прилича на започнал да съхне чинар?“

– Знаехте ли, че ви наричаме „човекът, който окачва кубета по небето“?

За пръв път по сериозното лице на Синан плъзна усмивка. Кимна:

– Не знаех!

– Ние, дъщерята на най-великия султан Сюлейман хан, до ден-днешен сме получили от нашия баща безчет подаръци. Диаманти, рубини, изумруди, бижута – всеки един от тях скъпоценен колкото цяла съкровищница. – Замълча. Погледна Синан в очите и продължи: – Но искаме да знаете, че нито една жена, живяла на тази земя, не е получавала досега толкова скъп подарък като този, който ми поднесохте вие. Няма и да получи. Човекът, който окачва кубета по небето, увековечи Михримах. Ние вече си имаме име, което ще пребъде хиляда години, както „Айя София“.

„Сега вече мога да умра! – помисли си Синан. – Аллах! Ти ми позволи да доживея до тази възраст. Даде ми да окача кубето си на небето. С диханието си прогони облаците. На нея й показа слънцето и луната. Направи възможно да чуя тези думи от нейната уста. Колко много още остана да се направи, да се види, да се чуе. Бди над мен в най-щастливия ми миг!“

– И... – продължи Михримах – не намерих случай да ви се отблагодаря. Много ви благодаря, Синан!

Аллах! Тя за пръв път го назова по име. Стресна се: „Сигурно съм полудяла! Как можах да го направя!“

Синан беше зашеметен от щастие. Синан... Синан... „Господи Боже мой! – повтаряше си едно след друго той. – Никога досега името ми не е било произнасяно така красиво!“

– За кубето, което окачих на небето ли? Или за моята тайна? И за двете – няма смисъл. Жалко че нямам още една божествена дарба, за да окача там слънцето и луната!

ДВОРЪТ НА ДЖАМИЯТА „СЮЛЕЙМАНИЕ“

20 март 1567 г.

Михримах постоя известно време сред прохладната сянка на тополите. Съпругът й – великият везир Рюстем паша – беше умрял преди пет години. А откакто султан Сюлейман почина край Сегедвар по време на поход и беше погребан в построеното от Аърнаслъ Синан тюрбе, изтекоха шест месеца. Пак се бяха събрали с майка й.

Щом Михримах пожела да посети майка си и баща си, изправената сега до нея жена, която въпреки най-обикновените дрехи, с финеса и красотата си веднага привличаше внимание, й беше заявила: „За нищо на света няма да те оставя сама! Идвам и аз!“

– Изморихме ви, докато дойдем дотук! – каза Михримах.

Вървеше бавно и тежко, облегната на ръката й, право към тюрбето на баща си.

– Създадохме ви грижи, султанке!

Жената рязко си измъкна ръката от Михримах и тихо й каза:

– Ако обичаш, откажи се да ме наричаш султанке! Нали бяхме сестри? Не ти ли се обръща вече езикът да произнасяш името, което ти самата ми даде?

Михримах се засмя. Подръпна й лакътя и пак я хвана под ръка.

– Така е редно! Плюс това ние така сме научени, така го и спазваме. Обръщаме се на „вие“ дори към собствения си образ в огледалото.

Усмихнаха се едва забележимо.

– Не го разбирам! – обади се малко по-високата от Михримах жена. -Не разбирам разните му там протоколи и традиции. Хей, аз съм твоята сестра! Нурбану!

Нурбану... Красивата венецианка Сесилия Бафо... Красивата Нурбану, която майка й планираше да омъжи за Мехмед и да я направи своя партньорка на османския трон, но с която съдбата ощастливи Жълтоглавия Селим.

– Ако днес съм съпруга на Селим хан, който се възкачи на трона на султан Сюлейман, това го дължа на теб. Признателна съм ти, Михримах! Колкото и благодарности да ти изкажа, все не мога да ти се отплатя!

– Всъщност аз трябва да благодаря на моята султанка!

– Гледай я пак! От къде на къде!? Ти пък защо ще ми благодариш?

Михримах я спря, приближи се съвсем близо до нея и й зашепна на ухо:

– Ако не беше ти, в спора за трона аз нали взех страната на Баязид и заради това Селим като нищо щеше да ме убие. Както уби Баязид и децата му. Дума не продума за подобна разправа. Ти се намеси и...

– Изобщо не е така! Нали войниците се вдигнаха на бунт, защото не можаха да вземат плячка и подкупи, и ако ти не му беше дала пари да потуши размириците, нито Селим щеше да седне на оня трон, нито пък аз.