– Михримах!

Едва сега забеляза, че докато всички мълчаха като риби и слушаха ужасени нейното роптание, баща й на няколко пъти й беше произнесъл името, за да я извика до него. Султан Сюлейман го правеше за пръв път. За пръв път я назоваваше с голото „Михримах“, най-обикновено, както се обръща баща към дъщеря, без да прибавя преди или след името й някакво прилагателно, без да изрече обичайното „Слънчице мое, луничке моя!“

Поклони се в полите на кафтана му.

– Михримах! – проговори падишахът. – Такава му е била съдбата. Аллах е обичал Мехмед хан повече от нас...

Гласът на баща й потрепна. Видя сълзата, която се плъзна по бузата и потъна в брадата му.

– Какво съм аз, дъще? Остави агите, бейовете, везирите, лекарите - какво е султан Сюлейман пред повелята на Аллах?

– Повелята на Аллах ли, татко? – въздъхна така, че да го чуе само той. – Или повелята на гадината?

Изправи се, без да дочака отговора му. Разблъска с раменете си мъжете, както стори на идване, и мина през тях. Изведнъж трепна.

Той също беше там!

***

Не беше виждала Синан от четири години.

Очите им се срещнаха само за миг. Там, потънала в неописуема скръб, Михримах забеляза, че за пръв път в погледа на този човек, чиито очи преливаха от обич към една жена, връстница на дъщеря му, нямаше никакви чувства. Това беше поглед, премазан от любовта, тъжен, отчаян, угаснал, покосен.

Не знаеше да се радва ли, че го вижда, да се засрами ли от това, което изпитва. Но сега, както беше разгневена, реши да си го изкара на него.

– Добре че сте жив! – възкликна тя. – Отдавна не сме ви виждали очите и затова си помислихме, че вече сте умрял!

Отмина го с вирната глава. Майка й стоеше изправена пред останалите жени, отиде и застана до нея.

В намаза участваха само мъже и когато шейхюлислямът застана пред тях и започна ритуала, гласът му долетя отдалече и до групата на жените:

– Добрата воля на другите!

Михримах усети сърцето си да се свива и хвана майка си за ръка.

– Прощавате ли му? – попита шейхюлислямът.

– Простен да е! – викна Михримах.

Дори не беше чула отговора на мъжете. Не я интересуваше какво ще отговорят!

– Прощавате ли му?

– Простен да е, простен да е!

Сетне вдигнаха ковчега на Мехмед. На мястото откъм главата му лежеше онзи грамаден калпак, който никога не му омръзна да носи.

Михримах и майка й наблюдаваха шествието като през мъгла.

– Щом е така, мамо... – пошепна Михримах.

Всички жени, които присъстваха там, видяха как дъщерята на султана започна да мърда крака си така, сякаш размазваше нещо на земята

– ...ще размажа заради теб ето така оная гадина, та цял свят да види как си отмъщава Михримах, дъщерята на Хюрем.

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН

Юскюдар, 1544 г.

Три месеца по-късно пристигна не самият Синан, а вест от него. Един ден Есма подви коляно пред своята господарка:

– Имаме новина.

След смъртта на Мехмед Михримах направо полудя. Разпитите и разследванията не доведоха до нищо, всичко беше станало в присъствието на лекаря от Маниса. Колкото повече размишляваше, толкова повече Михримах се убеждаваше, че брат й е бил умишлено заразен от смъртоносната болест. Зад убийството му стояха Махидевран Гюлбахар и престолонаследникът Мустафа. Напълно вярваше в това.

Страховете и кошмарите й вече бяха непоносими. Бяха се пренесли в двореца, построен в Юскюдар, върху склона точно срещу бащиния й дом. Муха да бръмнеше някъде из огромния дворец, тя я чуваше.

Само миг да загубеше Айше Хюма шах от погледа си, обявяващи пълна тревога:

– Къде е дъщеря ми?

Колко нощи викаше:

– Горе някой ходи!

И строяваше цялата прислуга и всички стражи да търсят по таваните и покривите убийците.

Примираше от страх, ако пристигнеше човек от Новия дворец.

– За бога, дано да е добра новина, Есма! Не искам повече да чувам за нещастия.

– Добра е, добра! Наш Али вчера срещнал Синан ага...

– Виж ти! – възкликна хладно тя. – Още не бил умрял! А аз си мислех, че след заяждането ни по време на батковото погребение, сърцето му се е пръснало.

Усети се, че говори глупости, но ето на, изрече ги. Нямаше човек да не знае, че главният архитект е жив, за да не го знае и Михримах!

Градежът на нейната джамия в Юскюдар вече се извисяваше. Продължаваше строежът на училището, медресето, хана, банята и всичко останало, което му беше възложила майка й.

По време на погребението на Мехмед султан Сюлейман повика Синан при себе си и му каза:

– Виж какво, ага! Мъката ни е голяма, сам виждаш! Нека за нашия покоен син се издигне такава джамия с такова тюрбе, че и след столетия тези, които ще постелят седждето си за молитви към Аллах, да му четат първата глава от Корана като дар за душата на нашия принц.

И сякаш това не му беше достатъчно, та поиска от Синан да построи джамия и за самия него, на най-видното място в Истанбул.

И главният архитект веднага запретна ръкави. Кой знае какви други неизвестни неща градеше, за които още не се беше разчуло! Чудеше се как е възможно този човек да работи толкова много на тази си възраст, после се ядосваше на себе си. Какво му имаше на възрастта на майстора? С някой младок, три-четири години по-голям от нас, все едно поемаме товара на второ наше дете.

Есма се разсмя на глас:

– Синан ага казал на Али: „Знаем, че принцесата ни е сърдита. Явно си мисли, че сме я забравили. Но си имам оправдание. Наближава денят, в който ще разкрия нашата тайна“. Точно така казал.

Душата на Михримах запърха. Упрекна се: „Това, което направи, си е чиста простотия! Няма ли най-сетне да се укротиш? Човекът поздрави ти изпраща, а ти – що за поведение?“

Забеляза, че Есма я дебне скришом, и се постара да не се издаде.

– Само неговата тайна ми липсва!

– Да бе! – измърмори гувернантката. – Каква ли тайна има да разкрива Синан ага?

– Откъде да знам! Преди няколко години подметна нещо. Имал някаква тайна, свързана с джамията в Юскюдар.

– Тогава не я ли издаде тази негова тайна, красива моя принцесо? Да бяхте го попритиснали малко.

Михримах усети, че се подразни.

– Попритиснахме го, Есма! Нямало да я каже дори и ако му заповядаме. При това била такава тайна, че не се изказвала с думи, трябвало ди се види. Оттогава се срещнахме само веднъж. След моята къна геджеси със Синан ага се видяхме един-единствен път, на батковото погребение. Веднага, още там, го поставих на място.

Есма се засмя в себе си: „Да бе! Моята красива принцеса чезнеше от мъка и броеше дните, а пък ние нищо да не сме усетили, нали?“.

– Искате ли Али да му каже нещо?

– Какво има за казване? Не искам!

Есма се надигна. Още не беше стигнала до вратата, когато Михримах подвикна подире й:

– Ако се видят с Али, нека му каже, че са ми предали посланието му!

***

Най-сетне очакванията се оправдаха.

Първо, Михримах роди Осман. Неговото появяване озари отново почернените им от смъртта на Мехмед дни. Тя вече беше майка на син, Айше Хюма хан проходи и започна да тича из целия дворец. Сега навред й пригласяше и врявата на Осман.

Ако я попитаха: „Щастлива ли си?“, може би щеше малко да се позамисли и загледана в играта на децата си, щеше да отговори: „Да, щастлива съм!"

Знаеше обаче, че нищо не беше както преди.

Султан Сюлейман не беше предишният. Болката по сина го съсипа. Великолепното му тяло се смали сякаш в един миг.

Хюрем забрави да се смее. От онзи злощастен ден нейната пленителна усмивка изчезна завинаги.

Когато се поглеждаше от време на време в огледалото, и Михримах търсеше сиянието на очите си. Нямаше го, беше изчезнало. Морската им синева беше потъмняла до тъмновиолетовото на покритата с плаща на нощта водна шир.

По лицето й можеше да покълне едва забележима усмивка единствено заради лудориите на Хюма и Осман, но после и тя, преди още да е разцъфтяла, повяхваше.

Точно по това време се сбъдна и мечтата на Рюстем.

Скандалът, подклаждан от Хюрем и Рюстем, избухна. На съвещание на Дивана великият везир Сюлейман паша и вторият везир Дели Хюсрев паша си размениха шамари. Споровете между везирите бяха често срещано явление, но такъв като този историята все още не познаваше. Падишахът наблюдаваше мълчаливо цялото съвещание иззад завесата, но когато Хюсрев паша се хвана за ножа си в колана, той кипна:

– Безсрамници такива! Какъв е този позор!

В резултат на скандала великият везир и вторият везир бяха понижени.

Благоволението на султана бе дадено на Рюстем. За велик везир на мястото на Сюлейман паша беше назначен зетят Рюстем паша.

Същия ден, когато зетят стана велик везир, Михримах веднага изтича при майка си да получи най-новите й нареждания, Хюрем обаче не се появи.

А и нямаше нужда. Ролята на Хюрем вече се изпълняваше от Михримах.

– Виж какво, Садразам ефенди! – му каза, когато съпругът й се изпъчи гордо пред нея в самурения си кафтан. – Ние удържахме на обещанието си. С половин дума те измъкнахме от Диарбекир и те направихме втория човек в Османската империя. Наричаха те Въшльото Рюстем, подредихме те Рюстем паша да станеш! С рушвети изпиваше кръвчицата на бедните, за да си храниш с нея въшките – мълчахме. Натрупахме ти на имането – имане, на имотите – имоти, на златото – злато, на хана – ханове, на банята – бани, на кервана ти – кервани. И не само това – препасахме на кръста ти сребърен колан и на него окачихме инкрустиран със скъпоценни камъни меч. И не само това – заради обета ни надянахме на гърба ти този самурен кожух. И не само това – на всичкото отгоре дадохме две наши души...

Спря за малко и заби поглед в очите на мъжа си. И пак продължи, само че този път гласът й режеше като нож:

– Печатът на нашия баща султан Сюлейман хан на практика е в теб, Рюстем! Няма измъкване! Ти отговаряш не само за мен, а за живота и на тези отрочета, за двете душички на нашия живот. От теб искам живота на гадината. Сега! Веднага! Преди още да е изгрял новият ден!