Рюстем изслуша Михримах, като кимаше с глава на всяка нейна дума. После подхвана полите на кожуха си и превзето се разходи из стаята. Внезапно дойде при жена си и се спря пред нея.

– Щом печатът е в нас – изсумтя право в лицето на Михримах, – значи в опасност е и нашият живот. Колкото онези души ги искате вие, толкова ги искам и аз. Само че тези работи не стават от днес за утре Подготовка трябва. План трябва. Пари трябват.

Михримах се обърна с гняв.

– Печатът – ето ти печат, парите – ето ти пари. Ум ако няма – на ти и ум. План ако няма – на ти и план! – измърмори си тя. – Ама не нямало сърце – ето ти и сърце! Рюстем ага, ние знаем как да си вържем пъпа и сами! Но трябва да си наясно, че тогава няма да има нужда и от теб!

Дъхът му се секна.

Следващите дни преминаха в мрачни мисли и натрупване на нови богатства. Великият везир си правеше сметката да отреже двете глави, които искаха от него Михримах и майка й, и да ги хвърли в краката им, но без да бърка сам в огъня. Само че как щеше да стане тази работа.

Един ден Михримах му подсказа шепнешком в банята как да стане и това:

– Трябва да се внуши на господаря, че Мустафа се е съюзил със Софеви шах, за да превземе трона. Действай в тази насока!

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН

Юскюдар, 15 март 1548 г.

Времето беше ясно, студено. От морето духаше бръснещ вятър, но въпреки това двете с майка й се разхождаха по терасата. Султан Сюлейман се впускаше презглава от един поход в друг, в момента отново се подготвяше за война. Всъщност неговото препускане по бойните полета и завоеванията на нови победи беше добре дошло за Хюрем и Михримах. Когато падишахът беше далече, те двете можеха да си питат мрежите далеч по-спокойно.

– Какво става с вашите болки, валиде?

Хюрем се загърна още по-плътно в кожената си пелерина.

– Дойде ли зимата, все така се получава. Нещо ме яде отвътре, докторите не са наясно. Господарят щял да доведе със себе си някакъв унгарски лекар. Известен бил във всички европейски дворци. Да ме прегледа и той, че да видим. Както и да е, какво стана с онази работа?

– Коя по-точно?

Толкова много неща се преплитаха в главите им! Не можа да се сети веднага.

Хюрем погледна накриво дъщеря си:

– Онази! Дето трябваше да се напише.

Михримах се разсмя:

– То е най-лесното нещо в цялата работа, валиде. Аз ще диктувам, някой краснописец ще се хване за перото...

– Ами ако се разбере, че не го е писал той?

– Не се безпокойте! Та няма Мустафа да седне лично да пише писмо, а господарят да тръгне да проверява дали това е почеркът на сина му! Ето, и ние ще накараме някой да го напише.

– Много е опасно!

– Защо?

– Ами ако човекът, когото ще накараме да го напише, после се разприказва? Или заради пари ни издаде на гадината?

– Същите неща ги споделих и с Рюстем.

– Какво каза?

– Оставете тази работа на мен, така каза!

– Хм! – сбърчи нос Хюрем. – Да сме я оставили на него! Двете с теб ако не му наливахме мозък в главата, твоят съпруг още щеше да мисли какво да правим, как да го сторим.

– Имате право! – кимна й Михримах. – Но не мислехте ли и вие, когато ми го избирахте за съпруг, че трябва да има ръка, която да държи здраво оръжието? Че ние сме мозъкът? А той – ръката!

– Но поне да не му трепваше!

Михримах хвана майка си за ръката и я придърпа до зида. От другата страна на морето между дърветата се показваше дворецът, където Хюрем влезе като наложница и стана съпруга на султан Сюлейман. Вдигнаха си още по-високо яките на пелерините.

– Не трепва! – промълви Михримах. – Защото вече е наясно, че Мустафа няма да остави жив и него. Съвършено му е ясно, че ако се изпорти или започне да ни шпионира, лично аз ще му изтръгна душичката. Ако издаде плана ни, няма да има бягство. Татко ще заповяда да му отрежат главата! В края на краищата той е принуден да успее. Ако Мустафа оцелее, заедно с нас ще погуби и него. Умре ли Мустафа, заедно с нас ще се спаси и той.

Хюрем помълча малко.

– Ами печатът?

– Чакам Рюстем да намери някого за тази цел. Това е по-важно от писмото. Не пипнем ли печата на гадината, никой няма да повярва и на писмото.

– Никак не съм спокойна. Да се влезе в конака на оня, да се открадне печата! Как ще стане тази работа? Ако го хванат?

– Валиде!

Михримах не искаше да прозвучи така остро. Хюрем направо се изуми.

– Вече загърбихме тези неща: да умуваме, да се плашим – ами ако стане така, ами ако стане иначе... Няма връщане назад! Както казахте вие: или ще яхнем държавата, или ще станем на мърша. Или нашит живот, или техният! Вече не можем да се стряскаме и да се отказваме. От една година нашите хора настройват всички наоколо против „синът предател“, из цял Истанбул се носи слухът, че принцът престолонаследник подготвя бунт срещу баща си – от къща на къща, по кафенетата, и в хановете, в баните, навсякъде. Даже се цитират думи, произнесени от устата на гадината. Ако ние кажем една дума, нашите хора добавят още хиляда и тръгват да ги разнасят. Господарят чува всичко това.

– Хм! И какво като го чува? – възкликна отново Хюрем. – Прашинка не дава да падне върху копелето на Гюлбахар. Не се чува от него друго нещо, освен: „Нашият принц е предан син на баща си. Всички слухове са клевета!“ Онзи ден Кямил паша щял да подхване тази тема, а господарят се разгневил и се развикал: „Ако някой ми каже, че дясната ръка ще ме предаде, ще му повярвам, но няма да повярвам, че Мустафа хан ще надигне глава!“ При това пашата щял да му докладва, че гадината провеждал съвещания в Амасия и по други места, че тайно се вижда и с някои еничарски командири, че дори на два пъти е идвал преоблечен в Истанбул да се среща с някои хора, че има такива, които се вслушват в него. „Паша – кипнал падишахът, – който клевети нашия принц, не знае, че ще му изтръгнем езика до корен!“ Да, човекът още трепери като го разказва.

Михримах също беше чула за това.

– Ти не им обръщай внимание – заговори тихо на майка си. – Слуховете трябва да продължат без прекъсване. Сега не вярва, но ще повярва. Дори отвътре вече нещо го гризе. След толкова много слухове няма как човек да не се попита: „Дали пък не?“ Хване ли те веднъж щръклицата, докато не ти вземе главата, не те пуска! Клюките трябва да продължават. Те са основната храна на нашия план. Ще са вътъкът и на писмото.

– Имаш право! – потвърди Хюрем и с глава. – В края на краищата все пак ще повярва.

– И вие сте забелязали – след смъртта на Мехмед баща ми изобщо не е поверявал столицата на Мустафа.

– Да. Не приема, че онези две гадини са убили Мехмед, но със сигурност никак не може да се отърси от вътрешното си подозрение. Дочух, че в предстоящия поход щял да вземе със себе си и Мустафа. А трона щял да повери на Селим.

– Виждате ли? Веднъж само червеят на съмнението да попадне вътре в човека – стой и гледай!

Михримах внезапно усети, че не й харесва баща й да поверява трона на Селим.

– Това е добре, нали? – попита.

– Кое?

– Да оставя Селим за свой наместник.

– Селим не може да управлява държавата!

Михримах се слиса:

– Ама сега той е наред. Ако гадината му отреже главата, Селим...

– Пияница! – прекъсна я майка й. – Всеки, който дойде и отиде в Маниса, го разправя. Започвал да пие още от сутринта. Колко пъти падал и се въргалял! Скачал от жена на жена, нямали чет и брой! На държавата й трябва Баязид!

– Мамо!

В думите на майка й се таеше повод за нови раздори.

– Обаче това, което му трябва на Селим, е една силна жена, която да го води за носа и да го върти на пръста си. Изпращам Нурбану от Коня в Маниса.

Михримах занемя. Какво ли планираше пак тази жена? Вече си мислеше, че целият контрол е в собствените й ръце, а сега разбра, че всъщност всяко нещо все още ще се върши под контрола на майка й. Отново се почувства безкрайно незначителна пред нейното нескончаемо и неизчерпаемо могъщество. В този момент Михримах си даде сметка колко късно осъзнава, че това надмощие оковава във вериги нейното самочувствие и че цял живот ще я стиска с лапите си за гърлото, докато я остави без дъх.

– Всъщност – продума Хюрем с отпаднал глас – бях си нарочила Нурбану за Мехмед. В това момиче видях себе си. Мехмед щеше да стане падишах, а Нурбану, следвайки моята съдба, щеше да стане валиде султан. Покойният обаче се хвана с Фюлане. Защо да лъжа, на мен момичето въобще не ми хареса, то имаше същото име като снахата на онази гадина. Какво намери в тази персийка, не знам. Както и да е, Нурбану ще вкара Селим в пътя.

Видяха вратата на терасата да се отваря и Есма, превита надве от студа, да тича към тях.

– Господарят! – поклони се Есма пред Хюрем. – А заедно с падишаха... – Очите на Есма се плъзнаха към Михримах. – ...пристигна и главният архитект Синан ага!

***

Влязоха. Султан Сюлейман не искаше да се издаде, че се преструва на весел.

– Какво да се каже! – възкликна той. – Отиваме на бегом в дома на дъщерята да си прегърнем внучетата и да си поиграем с тях! А те и двете спят! Как да ги будиш! Ех, щом е така, рекохме, хайде да си поприказваме с двете наши красавици, но що да видим – и тях ги няма! И ми кажете какво правите в този студ навън и двете – майка и дъщеря! Опазил Бог, дано не се разболеете!

Михримах едва се сдържаше да не погледне към застаналия в дълбоко почитание до баща й Синан ага.

– Какво друго бихме могли да правим, освен да се молим за здравето и благополучието на нашия господар?

Усети, че не можеше повече да се сдържа. Погледна го. Постара се ни лицето й да грейне едва забележима усмивка и каза:

– Добре дошли и вие, Синан ага! – Изчака той да направи лек поклон и добави: – А ние си мислехме, че не знаете пътя към нашия дом.

– Как може да не го знае! – намеси се падишахът. – Дали има човек в османската земя, който да не знае, че великият ни зет Рюстем паша ни накарал да построи този дворец за красивата му съпруга?