– Как се случи?

Татарката вдигна рамене: „Не знам“. Но Михримах я усети – знаеше просто не искаше да излезе от нейната уста.

– Как е мама?

Мерзука дума не продума.

Михримах съжали, че изобщо я попита. Що за глупав въпрос! Че как би могла да е? Снажният неин принц беше мъртъв, как би могла да е!?

Сети се за онези дни, когато с огромен тюрбан на главата си Мехмед тичаше по тези места. Всичко отвътре й се сви на топка. Как само съжаляваше, че се е подигравала на батко си заради голямата му шапка.

– Ела! – хвана я за ръката Мерзука и я поведе към вратата на Хюрем.

Там се бяха струпали всичките жени от харема.

Но Михримах се учуди, че от тази навалица не се издаваше и звук. Само отнякъде зад нея нежен разтреперан глас четеше Корана.

– Дръпнете се! Направете път!

Мерзука разбута жените и проправи място да мине Михримах. Когато преодоляха и последната стена от женски тела, Мерзука се отдръпна встрани и Михримах видя майка си.

Не повярва на очите си. Мислеше, че ще я завари сломена, раздърпана, да лее кървави сълзи, да се бие по главата и да се мята, а насреща й стоеше една неподвижна статуя. Със скръстени на гърдите ръце и очи, приковани в ръцете. В този момент Михримах забеляза още нещо. От мига, когато чу за смъртта на батко си, тя самата също не бе проляла нито една сълза. Не беше заплакала. Дори не беше издала и едно ридание.

Сърцето й се беше свило на топка. Върху гърдите й се беше стоварил и я притискаше огромен камък.

Пристъпи към майка си.

– Валиде?

Хюрем, изглежда, не чу прошепнатия стон на дъщеря си. Въобще не реагира. Не се хвърли да я прегърне. Михримах просто не знаеше как да постъпи. Наистина, какво ли се правеше в такива ситуации? Как ли трябваше да се държи в този проклет дворец, след като неин батко е умрял? Какъв ли е протоколът, каква ли е традицията? Какво ако се направи е позорно и неприлично, какво е достойно?... Ето такива неясни въпроси прехвърчаха в главата й.

Направи още една нерешителна крачка към майка си.

– Валиде?

Хюрем не вдигна глава. Вече виждаше върховете от пантофките на дъщеря си. Изведнъж посегна и сграбчи Михримах за китката. Дръпна я към себе си. Жестът й не означаваше мъка, нито пък обич. По-скоро беше предохранителна мярка. Михримах се притисна до майка си. Също кръстоса ръце на гърди. И нейните очи се приковаха сега в ръцете. Михримах виждаше в спомените си Мехмед да язди понито и да се залива в звънлив смях, хванал с една ръка огромната шапка, да не би да се изхлузи от главата му.

***

– Как е станало, валиде?

Нямаше представа от колко часа стоят така.

Всички се бяха оттеглили. Без да отрони дума, Хюрем продължаваше да гледа ръцете си.

– Батко как... Мамо?

Едва тогава Хюрем вдигна бавно глава и отправи очи към дъщеря си.

– Шарката!

– Какво?

– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.

Гласът на Хюрем прозвуча не като стон на опечалена майка, а ледено и безизразно като на някой официален служител, задължен да съобщи новината за смъртта.

– Шарка ли?

С резки движения Хюрем залюля главата си напред-назад.

– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.

– Но как...

– Онзи ден, в двореца в Маниса, болният от шарка принц Мехмед хан, синът на султан Сюлейман хан, е намерил заслужен покой.

Хюрем повтаряше ли повтаряше все този израз и Михримах не издържа:

– Стига!

Хюрем млъкна. Очите й се премрежиха. От колко ли време майка и дъщеря се гледаха една друга. Най-накрая Михримах забеляза как очи те на майка й започнаха да се просълзяват. Или в нейните бликваше порой?

– Валиде? – промълви. – Мамо Хюрем!

И точно в този миг майка й съвсем неочаквано изрече:

– Онзи ден, в двореца в Маниса, най-големият син на Александра Анастасия Лисовска – Митя, вторият престолонаследник на султан Сюлейман – принц Мехмед хан, беше отровен.

Михримах се вцепени от ужас.

– Мамо!

– Гадината отрови моя Митя, Дуняшка! Батко ти го отровиха...

Михримах си спомни как в детските години майка им галено наричаше Мехмед Митя, а нея – Дуняшка.

Заседналата в гърлото й буца я задуши още повече.

***

Михримах успя да види баща си едва на погребението. Въобще не се замисли дали е по протокол или не. Не се и сети. Направо се вклини в многолюдното шествие, разбута с раменете си агите, бейовете, везирите и се озова пред самия падишах. Там бяха престарелите първенци на държавата. За да демонстрират височайшия си траур, всички бяха облечени в бяло и стояха мълчаливо с хванати отпред ръце и наведени глави. И Рюстем беше там с мрачното си лице.

Братята й – принцовете Селим, Баязид и Джихангир, също с побелели лица, се бяха строили зад баща им.

Само Мустафа го нямаше на погребението на принц Мехмед. „Шпионите му са тук!“ – помисли си Михримах. Междувременно бяха изминали четиринадесет дни, но на сина на Гюлбахар, престолонаследник, явно не му бяха стигнали, за да пристигне за погребението на брат си, Може пък баща им да му е изпратил заповед: „Не идвай!“. Хюрем знаеше, че смъртта на Мехмед е свързана с капаните на Гюлбахар и Myстафа. Ако ги видеше пред очите си, всички нейни задръжки щяха да се сгромолясат. Огромна беше мъката в сърцето й и то повече нямаше да понесе такъв позор!

Загледа се в тримата принца и сърцето й се сви. Кого ли от тях си набелязваше сега смъртта? Кой ли беше на дневен ред? Селим ли? Главната мишена на гадината сега вече сигурно беше той. „А може би и тримата? – настръхна тя. – Четири смели момчета не бяха ли много за един трон?“

Внезапно нещо я жегна под гърдите. „Ами дъщеря ми? Коя е подред Айше Хюма шах? Нима гадината би я пощадила, че е само едно невръстно бебе?“

Откакто разбра за смъртта на Мехмед, вътре в себе си тя взе да обвинява баща си, защото всичко това ставаше заради него, заради неговото могъщество и величие. Сега застанаха очи в очи. Изобщо не усети някакво разкаяние, че си го мисли. Ако не бяха тронът, могъществото и властта на султан Сюлейман, нищо нямаше да им се случи. Нямаше да стане това, което стана. И каквото щеше да става занапред. Нямаше всичко да се крепи по ръба на смъртта. Нямаше да треперят от страх дали са сложили отрова във водата и храната им, дали някой не ги следва по петите да им забие ножа в гърба. Нямаше да се мятат между страха и омразата. Мехмед нямаше да умре. Михримах щеше да се събере с любимия си. Може би. На това място мислите й се объркаха, засрами се. Упрекна се: „Господи! Как може да ми идват в главата подобни неща точно в такъв момент!“ „Да не би да е лъжа?“ – прогони срама си тя. Вярно си беше. Ако тя не беше дъщерята на султан Сюлейман, човекът, който окачваше кубета по небето, големият Майстор Синан, може би нямаше да се затвори толкова в себе си и щеше да намери думи, за да излее топлотата в очите си. И най-важното, нямаше да я омъжат по принуда за Рюстем.

Празни, глупави приказки – наясно беше. Нямаше връщане назад от това, което се случи, от смъртта, и все пак си ги мислеше тези неща. Сърцето й пращеше като главня. В гърдите й горяха адски огньове. Мина й мисълта, че дори нищо от това да не се беше случило, побелелите сега лица на Селим, Баязид и горкичкия Джихангир щяха да са румени и засмени. А баща й щеше да носи на плещите си единствено товара на собствения си живот, а не на целия свят.

Падишахът изглеждаше остарял с десет години. Даже кафтанът с кожената яка не успяваше да скрие колко са отпуснати снажните му плещи. Неописуемата мъка, изписана върху лицето му, я жегна дълбоко. Ако тя беше изгубила брат, баща й беше загубил част от душата си, кръв от кръвта си, рожбата си беше загубил, да не говорим, че беше принц.

Съжали го. Но дори и това усещане не успя да потисне все по-назряващия в душата й гняв. Излезе още малко по-напред.

– Както моят батко Мехмед хан си лежи в земята, така, Господи, дай на нашия господар падишаха дълъг живот!

Главите със саръците и шапките зад Сюлейман закимаха сред възгласи „Амин!“.

Падишахът се накани да каже нещо на дъщеря си, но не можа. Михримах видя единствено как сред скръбта в очите му припламна и угасна искрицата на обичта, която изпитваше към нея. Всички очакваха султанската дъщеря вече да се оттегли и да ги остави да си свършат мъжката работа. Шейхюлислямът даже си подръпна джубето така, все едно й казваше: „Хайде, дъще, върви си, не ни карай да се бавим още за погребалния намаз!“

Михримах обаче направи нещо, което никой не очакваше. Приближи се с още една крачка.

– Татко, има още нещо, което искам да ви кажа!

Това беше мигът, в който времето спря.

Беше нещо невиждано и нечувано. Недопустимо беше, дори и за дъщерята на падишаха, да го нарича „татко“, да говори на потъналия в скръб господар с такъв тон, особено в такъв момент, и то в присъствието на стотици, хиляди мъже, сред които не й беше мястото!

Сюлейман обаче направи жест, с който все едно й казваше: „Говори!'

– Не мога да разбера! – започна Михримах. – Що за държава е това. Как стана така, че вашият принц, здрав като планина, ей така, без да му има нещо, пламна от неизлечима болест и се прости с живота?

Един от по-възрастните везири й направи знак: „Моля ти се, момичето ми, недей!“, но Сюлейман забрани да прекъсват дъщеря му. И без това Михримах нямаше никакво намерение да млъква, преди да е казала всичко, което си беше наумила. Беше опънала тетивата докрай и стрелата вече летеше. Да ставаше каквото ще! И тя продължи, като полагаше усилие да облече гнева си в по-спокойни фрази:

– Как стана така, че тази болест, която не е влязла даже в къщите на бедните, се промъкна в охранявания от стотици стражи дворец в Маниса? Как стана така, че лекарите не можаха навреме да познаят болестта на смелия ви принц Мехмед хан, приел името на великия ни дядо Фатих хан, завоевателя на този град, който той превърна в столица ни Великата Османска империя? Не можаха да вземат необходимите мерки, не можаха да намерят лек? Как стана така, че...