– Лъжеш се, Алехандро, ти си героят на Севиля!

Синкавият лъч и гласът отново отплуваха надалече. Как ставаше това? Как можеше същият този глас досами главата му за секунда да прозвучи толкова отдалече?

– Господ Бог избра теб, Алехандро! – произнесе гласът.

Завъртя се назад.

– За какво ме е избрал? – изкрещя с гняв. – Извадете ме оттук. Има някаква грешка. Аз не съм Алехандро. Аз съм морякът Исмаил от Алаийе. От екипажа на Тургут Реис.

Докато премигне, синкавата светлинка проблесна едновременно на няколко места и изчезна.

– Синко! – проговори гласът точно над главата му. Този път беше безкрайно мек, дори гальовен. – Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!

Синкавите проблясъци отново, за едно мигновение, се появяваха и изчезваха ту тук, ту там. С всяко едно тяхно просветване прозвучаваше все същият глас:

– Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!

– Стани и му благодари!

– Стани!

– Благодари му!

Отново всичко му се завъртя пред очите, притъмня му.

– Кой си ти? – промълви. – Кой си? Излез, покажи се... по... ка... жи... се... Какво избиране? За какво избра Гос... под... Бог... точ... но... мен...

Започна да губи съзнание. Синкавите проблясъци изчезнаха. В мрачната пустош се възцари отново проклетата тишина. Дишаше, а сред нея всяко вдишване и издишване громолеше като буря.

– Кой си ти? – промълви и се свлече там, където седеше. Отговори си сам: – Аз съм Исмаил, от екипажа на Тургут Реис, Исмаил от Алаийе. Синът на Мурад Реис, син на Иляз Реис.

Гласът му погасна. Очите му се затвориха.

***

Когато дойде на себе си, главата му се пръскаше от болка. Изуми се. Стената беше зад гърба му. Протегна ръка надясно, напипа я. Ето, и твърдият като камък хляб, и счупената стомна си бяха при него. „Сигурно полудявам!“ – му мина през ум. Преди малко беше сред мрачната пустош. И някакъв глас непрекъснато му викаше „Алехандро“. Навред го беше заобиколила само черна като катран пустош. Сега седеше пред плесенясалата стена. Кога беше дошъл тук? Как беше намерил стената насред нищото?

„Преди малко ли?“ Въпросът се заби като свредел в мозъка му: „Наистина ли беше преди малко?“. Всъщност колко ли време беше минало? Или трябваше да се попита: „Колко време бях в безсъзнание?“. Изстена: „Не знам, нищо не знам!“

Протегна назад дясната си ръка и напипа вратата. Пак си е на същото място. Там, където бе решил да остане и той, за да не я изгуби. Но как се случваше всичко това? Сън ли беше? Точно така, летящите голи жени обезателно бяха сън, но онзи глас? Гърмящият глас, който го наричаше „Алехандро“ и непрекъснато му крещеше: „Стани!“ Ами онези просветващи и изчезващи навред проблясъци? И те ли бяха сън?

„Ще полудея!“ – помисли си той. Отново чу гласа на мисълта си: „Не може да бъде! Аз говорих с онзи глас. Питах го. Отговори ми. Видях онези светлинки“.

Захапа хляба. Този път беше като че ли малко по-мек. Или така му се струваше? Дъвка го дълго-дълго. Останалото парче скри в пазвата си. Протегна трепереща ръка към стомната и отпи две големи глътки. От двата края на устата му потекоха струйки, той ги пресуши с език, облиза се.

Седеше замислен. Колко ли време беше изтекло, откакто го докараха тук? Опита да си събере ума в главата. Попадна в плен на испанците преди две години. Това го знаеше. Но не можеше да прецени колко време мина, откакто го хвърлиха в този бездънен мрак.

В един момент в съзнанието му сякаш просветна прозорец. Спомни си, че му надянаха на главата черен чувал. Отново усети как вятърът удряше като с камшик пламналото му от болки тяло. Зарадва се, че се сеща за такива смътни неща. Изкачиха го по някакви каменни стъпала, които отначало му изглеждаха безкрайни. После, дрънчейки с веригите на краката, пак по такива стъпала го свалиха седем етажа под земята. Спомни си как го обгърна мокрота и отвратителна смрад. Груба ръка развърза въжетата, които му стягаха ръцете, и така издърпа черния чувал, покрил цялото му лице, сякаш щеше да му откъсне главата. За миг, само за миг, зърна бледата, трепкаща светлинка на факела от плесенясалата мокра стена.

Спомни си онзи глас. Ужасният смях, който го прониза до мозъка на костите:

– Добре дошъл в ада!

И го бутнаха в този бездънен мрак. Потъвайки в него, той чуваше единствено дрънченето на веригите по краката си. После всичко потъна в тишина.

Не, имаше някакъв звук. Морето! Като че ли вълните се блъскаха някъде наблизо.

– Погребаха ме вътре в морето!

Сега си спомня, че изкрещя тези думи.

И ето на, той беше там. На мястото, където бе погребан в морето. Няколко дни, няколко седмици, няколко месеца. Може би години.

Заслуша се в плисъка на вълните, които се разбиваха в стените на неговия затвор. И без това друг звук нямаше.

Имаше само един-единствен глас, който го наричаше Алехандро.

Предчувстваше, че свободата му е свързана с този глас. Не знаеше защо си го въобразява, но беше така. Очакваше гласът отново да му заговори. Кой ли беше? Попита го: „Къде си?“, а той му отговори: „Където ми е мястото! Винаги седя от дясната страна на Господ Бог!“ Какво значеше този израз? Защо непрекъснато го наричаше Алехандро? А после и онова смразяващо го изречение: „Господ Бог избра теб!“ За какво го беше избрал Господ Бог? Ами непрекъснато появяващите се и чезнещи светлинни откъде се промъкваха? Защо светлината непрекъснато се местеше, защо гласът долиташе всеки път от различно място. Как ставаха тези неща?

Вдигна глава нагоре и се заслуша в тишината.

– Хей! Говори ми! – изкрещя.

Нищо. Нито проблясък на светлинка, нито шепот. Чу единствено трополенето на мишките.

Бавно полегна на пода. Искаше му се пак да сънува. Сънищата му бяха хубави. В тях имаше светлина. Насън беше чул и онзи глас. Можеше пак да се случи. Затвори очи. И се разсмя на себе си.

– Глупак! – промърмори. – Да не би нещо да ти свети, да ти пречи да заспиш, та чак затвори очи... Хайде де, заспивай! Потъвай в сънищата си!

Потъна.

***

Колкото и да му се искаше, този път в съня си не видя летящите момичета. Сред мрака се появи друга картина. Имаше мъж в дрипи. Нарамил огромен дървен кръст, падаше, ставаше, но продължаваше, макар и с огромна мъка, да върви нататък. На главата му – корона от тръни. От разраненото под бодилите чело към бузата му се стичаше кръв. Щом се препънеше и паднеше, смазан под тежкия си товар, от мрака се протягаха ръце и започваха да го бичуват.

Това беше толкова реално, че не можеше да е сън.

„Да не би да съм буден?“ – размисли се Исмаил и викна:

– Хей! Оставете го!

Или му се стори, че извика.

Стана и се накани да тръгне натам. Само че всичко започна да чезне. Мракът започна да поглъща всичко. Не остана нито мъжът, който влачеше кръста, нито жестоките ръце, които го удряха с бичове и го блъскаха. Както се появиха, така и изчезнаха, всичките, в един миг.

Потърси мекотата на плесенясалата стена зад гърба си. Нямаше я. Пак се беше изгубил сред мрака. Закрещя:

– Говорииии! Хайде, говори ми!

Чу само стъпките на пропълзялата до него мишка. Усети, че животинчето се е спряло точно до крака му. После – докосването на мустачките до голите му крака. Изтръпна от ужас. Започна да рита покрай себе си.

– Махай се оттам! – викна. – Върви да си намериш друго за ядене вместо моята плът!

Навсякъде бъкаше от мишки. Гладни, големи мишки. А докато спи, можеше и него... Ужаси се при тази мисъл. Простря напред ръце и се хвърли в мрака. Право натам, където видя мъжа, който падаше и ставаше под тежестта на кръста. Това можеше да е някакъв знак. Можеше там да има някакъв изход, кой знае. Вървя, вървя, но не откри края на мрака. Кракът му се препъна в нещо и той падна. Удари си коляното, изохка от болка. Започна да опипва с ръце мястото, където падна, търсеше нещото, в което се препъна, намери го. Беше грамадна, дълга талпа. Грамадна, дълга талпа, разперила ръце на две страни.

Дървен кръст! Значи това, което бе видял преди малко и си мислеше, че е сън, беше истина. Пред очите му беше минал някой, който влачеше дървен кръст.

„Истина е било! Истина! Отпред пред мен е минал някой, който влачи дървен кръст!“

Там, до кръста, Исмаил загуби съзнание.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Истанбул

Михримах застана пред Мерзука, придворната на майка й, и отправи към нея сърдит поглед:

– Ти ме измами!

Мерзука се взря в сините като бездънното небе очи на момичето и се разсмя:

– А по кой въпрос, принцесо моя?

Всъщност това си беше истинско признание, че е била залъгвана и по други теми, но Михримах не го забеляза. Както винаги, когато беше ядосана, навиваше на показалец двата руси кичура, които се спускаха покрай бузите й.

– Че по кой въпрос може да е, за порастването.

– За порастването ли?

– Да, моля ти се, за порастването. Попитах те кога ще порасна. Ти какво ми каза?

– Че какво ти казах?

Момичетата в стаята до едно спряха ръкоделията си и нададоха уши към този твърде любопитен разговор.

Михримах пусна навитите с ръка масури. Двата снопа коса, освободени от тиранията на пръста й, възтържествуваха и се посипаха в къдрици надолу.

– Ами... каза ми да броя дните... Прибавяй по още един ден към всеки... и ще видиш, че си пораснала. Точно това каза, да.

Всички се засмяха. Не пропуснаха да извърнат глави настрана и да скрият усмивките си, защото да се смееш в лицето на принцесата щеше да е груба проява на неуважение.

– Добре де, правилно съм ти го казала.

Момичето тропна ядно с крак.

„Същинска майчичка!“ – помисли си Мерзука.

От Кримския дворец насам, щом се ядосаше Александра... Пази боже! Така и не можеше да свикне да я нарича Хюрем. Тя си беше нейната Александра. Толкоз! Нейната Александра стана голяма жена, народи деца, сега обучаваше дъщеря си – а все така тропваше с пета по мода?