Един ден тръгнах смело към покоите на Хагарлат, където тя организираше тържеството в чест на първия рожден ден на брат ми сред купища шарени платове и скъпоценна коприна, струпани на облегалката на дивана.

— Къде са подаръците, които баща ми изпраща за мен? – попитах аз. Чух как хората наоколо си поемат шумно въздух, видях с крайчеца на окото си ужасеното изражение на бавачката си.

Хагарлат се обърна, изумлението бе изписано така ясно на лицето й като къната, която красеше челото й. Зелени капковидни обици от яспис висяха на ушите й. Дебел златен пояс обгръщаше наедрялата й талия. Приличаше ми на накичено магаре.

— Защо, дете, забравил ли те е? Той изпраща толкова много подаръци тук. Ах, как само изглежда лицето ти. – Тя посегна към бузата ми.

Точно когато долната ми устна щеше да се разтрепери, я видях: рубинената гривна, принадлежала някога на майка ми – същата, която тя ми даде преди смъртта си.

— Откъде взе това? – казах аз. Бавачката ми ме дръпна назад и ми изсъска да млъкна. – Гривната е моя!

— Какво, тази ли? – отвърна Хагарлат. – Е, щом означава толкова много за теб, вземи я – свали я от ръката си и я хвърли към мен. Тя падна на пода в краката ми.

— Прости ми, царице моя! – каза бавачката ми.

Аз се наведох и грабнах гривната от пода. Един от рубините липсваше и трескаво започнах да го търся, докато бавачката ми не ме избута навън.

От този момент нататък избягвах дворцовия живот, доколкото можех. Криех се в градините и сред басейните, където си тананиках песните на майка ми. Запълвах времето със заниманията с учителя, когото баща ми бе пратил, за да ме държи далеч от неприятности.

През следващите три години изучих цялата шумерска поезия, мъдрите писания на Египет и вавилонските легенди за сътворението на света. Отбивах се при писарите в двора и четях съдебни документи, надничайки през раменете им, когато те ми позволяваха, а главният писар на баща ми ме оставяше да се възхищавам на прилежно изписаните от него редове и дори ми показваше описания на битките на дядо ми, когато го умилостивях с кана вино, измъкната от избата. Чаках с нетърпение търговците да се върнат с нови съкровища от пергаментови свитъци, таблички и велен*, дори палмови стъбла, на които изписваха търговски отчети.

[*Фино обработена телешка кожа, имитираща пергамент. – Б. пр.]

За първи път след преминаването на майка ми в света на сенките открих отново радостта. Моят малък брат, Дамар, щеше да стане цар. Аз успявах да избегна дворцовите зали с техните политически боричкания и междуособни интриги и потъвах в историите за далечни места и народи, оживяващи пред мен посредством думите. Успявах да избягам от всичко...

Но не можех да избягам от погледа на брата на Хагарлат.

Садик бе змия – дебел мъж с вял поглед, който обаче не пропускаше нищо и умееше да убеждава съветниците на баща ми в своята полезност. Слугините и робите често клюкарстваха за него, казвайки, че е роден под силен знак – което всъщност означаваше, че се бе облагодетелствал значително от брака на сестра си за моя баща. Изглежда, половината дворец бе попаднал под влиянието му и бе впечатлен от него, макар да не проумявах защо.

Но Садик бе впечатлен само от един човек – от мен.

Очите му ме следваха из портиците. Усещах как се плъзгат по гърба и раменете ми, чувствах как се впиват в мен всеки път, щом влезех в алабастровата зала. Не бях единствената, която бе забелязала това.

— Не бих се изненадала, ако Хагарлат убеди баща ти да те даде на Садик – каза бавачката ми една вечер, докато се бореше със заплетената ми коса. Дъщеря й Шара, която ми бе почти като сестра, се втренчи в майка си и след това в мен. Тя ненавиждаше Хагарлат и многобройното й семейство от мига, в който бяха пристигнали в двореца, дори само от лоялност към мен.

— Той не би го направил – отвърнах аз.

— А защо не?

— Вече е спечелил лоялността на Садик.

Още тогава нямах илюзии за бъдещето си. След няколко години щяха да ме омъжат за някой благородник. Но не и за Садик.

— Любовта на Хагарлат към брат й не е тайна за никого – отвърна бавачката ми, докато яростно сресваше косата ми. – Както и способността й да печели благоволението на баща ти.

— Той дори не е племенен вожд!

— Но е брат на царицата. Помни ми думата, до края на годината ще стане господар на водите.

Погледнах я недоверчиво. Господарят на водите ръководеше разпределението на водния поток от големия уади язовир, от чиито шлюзове се напояваха оазисите от двете страни на Мариб. Тази позиция означаваше власт над най-влиятелните племена в царството. Само справедлив и уважаван човек можеше да бъде съдник при неизбежните конфликти, които възникваха при разпределението на водата.

Садик не беше нито едното, нито другото.

— Той няма да направи нищо друго, освен да събира подкупи.

— Билкис!

— Вярно е. Садик е червей, смучещ цицата на сестра си!

Бавачката ми рязко си пое дъх и знаех, че е на път да ме предупреди да проявя благоразумие. Но преди да каже и дума, Шара изпусна бронзовото огледало, което лъскаше. То падна с трясък на пода.

— Непохватно момиче! – скара се майка й. Шара, изглежда, не я чу; с широко отворени очи гледаше втренчено в краката си.

Бавачката ми се поколеба, после въздъхна тежко и пусна косата ми, която бе почнала да сплита. Отстъпи назад с толкова ниско сведена глава, че се зачудих дали шията й няма да се пречупи.

Бавно се обърнах на стола си.

Там, на сводестата врата на стаята ми, стоеше Хагарлат. Краят на воала й бе отдръпнат и прикрепен от едната страна на лицето й и от ушите й се спускаха обеци като златни водопади. Две от слугините й стояха в преддверието зад нея. Изправих се.

За момент никоя от нас не помръдна. Дори не се поклоних, когато тя тръгна безшумно към мен. Спря се точно пред огледалото и се наведе да го вдигне, сякаш беше захвърлено от капризно дете.

След като го вдигна, взе парцала от ръката на Шара, мина с него по повърхността на огледалото и ми го подаде.

— За да виждаш по-ясно – рече тя и си тръгна, пускайки парцала на пода зад себе си.

В мига, в който си отиде, бавачката ми и Шара се обърнаха едновременно към мен, лицата им бяха пребледнели, ноздрите им бяха разширени от страх. Не попитах защо вратата към външната стая е била отворена. Нямаше значение.

Само след седмица бях сгодена за Садик.

Хвърлих се в краката на баща ми в стаята за аудиенции в личните му покои – мястото, където можеше да не бъде само цар, но и човек.

— Умолявам те, татко, не ме давай на него – проплаках аз. Докоснах фината кожа на сандалите му и повдигнах подгъва на робата му, за да допра чело до тях.

— Билкис – въздъхна той. Повдигнах глава, а неговият поглед бе извърнат встрани. Бръчките около очите му изглеждаха по-отчетливи на слабата светлина от лампата в стаята, по долния ръб на очите му липсваше обичайната тъмна черта с кол*. – Не можеш ли да направиш това? За Сава, за Алмака... за всички ни?

[*Козметика за очи в древността, използвана от жените и мъжете в Египет и Средния изток, която се приготвяла от сулфид на антимона. – Б. пр.]

— Защо трябва да ме е грижа за някой бог? – казах аз. – Боговете правят каквото си искат!

— Да не би и ти да си богиня, за да правиш само това, което ти се иска?

— Тя ми причини това, защото ме чу да говоря лошо за Садик. Разкайвам се! – сведох глава и се вкопчих в краката му. – Ще се извиня. Ще бъда проста прислужница в покоите й. Но моля те, татко, не ме давай на него!

Той посегна към мен и ме изправи на крака.

— Хагарлат смята, че така връзката между племената ни ще укрепне. И защо не? Брат ти ще стане цар. Наистина ли мислиш, че царицата е толкова дребнава?

Отдръпнах се от него.

— Не виждаш ли, че тя ме мрази? – залитнах назад, далеч от ниския подиум, и се озовах в светлото петно пред престола. Отворих уста, за да продължа да го умолявам, но спрях, когато видях как той се взира в мен.

За миг устните му се отвориха, но оттам не излизаха думи. Изведнъж стана необичайно блед.

— Исмени...? – каза той тихо. Ръката му се вдигна, пръстите му трепереха във въздуха.

— Татко?

Отново се доближих до него, но когато се опитах да се притисна към коленете му, той се отдръпна назад.

— Татко, аз съм... Билкис...

— Късно е – каза той и се обърна към прозореца с решетки. От царските градини отдолу се издигаше сиянието от светлината на факлите.

— Моля те, царю мой. Някога бях твоя дъщеря. Ако все още изпитваш някаква любов...

— Вече е уредено.

В гласа му се долавяше напрежение. Пламъкът на лампата затрептя и аз го видях на лицето му: отпечатъка на годините след смъртта на майка ми. Любовта, затъмнена от сянката на болката.

След това Садик сякаш бе навсякъде. Стоеше под портиците, когато излизах в градините. Обикаляше близо до шадраваните, когато тръгвах за уроци. И въпреки че не ме доближаваше под погледите на вездесъщата охрана, очите му ме изгаряха с неумолимото присъствие на изпепеляващо слънце.

Спрях да посещавам обедите и вечерите в дворцовата зала. Започнах да избягвам уроците си.

Видът му, начинът, по който носеше декоративната си кама, високо затъкната в пояса, сякаш бе символ на неговото мъжество, множеството пръстени по пръстите му... всичко ме отблъскваше. Щях да се почувствам различно след време, утешаваше ме моята бавачка. Но единствената ми утеха бе, че няма да остана насаме с него, докато не се оженим след три години.

Садик обаче не бе мъж на честта.

Бях на дванайсет, когато за първи път ми посегна.

Събуди ме тихото стъргане на вратата. Бях сама и отначало, на светлината на угасващата лампа, си помислих, че е Барам, евнухът. Той също имаше дебел корем и слабо изразена брадичка и бе единственият мъж, който имаше право да влиза в женското крило.

И тогава видях блясъка на дръжката на камата му.