Левитите дойдоха с кивота двойник чак до Ецион-Гебер, като нито веднъж по целия път не се обърнаха назад. Освободих ги с чиста съвест; истинският кивот бе в безопасност в храма. Но те отказаха и обясниха, че съдбата им е предопределена – ще дойдат в Сава или на всяко друго място, където щеше да отиде и кивотът.

Сбогувах се с царя там, на брега на пристанището му, сред шума от гласовете на работниците и цялата суматоха. Носовете на недовършените кораби се издигаха на фона на изгряващото слънце, покачени върху величествените си дървени дъги.

— Трябва да вземеш този кивот със себе си в Сава – каза Соломон.

— Но вече не се нуждаем от това прикритие. А и хората ти ще забележат, че не го връщаш със себе си.

— Дай ми маркаба си, покрит с нещо. Нека да задържа тази част от теб, както ти ще отнесеш символа на моя бог, който те избра, в замяна на много по-големия обет, който някога бихме могли да направим. Отнеси ме като печат в сърцето си. И някой ден, когато синът ни стане мъж, го изпрати на север, за да го видя. Обещай ми това, за да видя двама ни в неговия образ, докато настъпи денят, в който ще се надигна от сън и ще видя отново твоя лик пред себе си.

Събра ръцете ми заедно и ги целуна една по една, обливайки ги със сълзите си.

— Помни ме денем, сред слънчевите лъчи. Помни ме нощем, под сиянието на луната. Помни ме чрез нашия син... – Гласът му секна. – И му разкажи... за този глупав цар.

Обичах го хиляди пъти повече в този последен миг, отколкото в хиляди други дни. Вкопчихме се един в друг, после се разделихме с мъка...

Стоях така на носа на кораба, запаметявайки лицето му, докато вече не различавах силуета му.

По време на седмиците ни плаване по море Шара често ме питаше дали съм добре. Казвах й, че всичко е наред, макар дотогава да не знаех, че една жена може да оживее, когато й е останало само половината сърце. С благодарност посещавах шатрите на хората, дошли да ни посрещнат, които ние радвахме с вести, докато пътувахме на юг. Към Мариб и към двореца.

Уахабил ме посрещна с радост и после, докато го прегръщах, се изненада, когато усети издутия ми корем.

Щеше да има наследника, когото така отчаяно бе искал, и никога нямаше да разбере, че името, което бях разпратила в трите храма, е било неговото.

— Но къде е маркабът? – попита ме той, когато останахме насаме в личната ми зала.

— В Израил – казах аз, – в двореца на царя.

— Но си донесла друг на негово място – рече той, все така изумен.

— Замених народ за бог.

Три месеца по-късно вдигналият се пясъчен вятър довя кервана от север. Но когато отидохме да ги посрещнем, Асм не беше сред тях. Учениците му казаха, че една нощ излязъл от лагера близо до мъртвото солено море и така и не се върнал. Надявах се най-накрая да е получил така желаното си видение.

Посрещнах Тамрин с пиршество в двореца, където той поднесе даровете си и конете, които отпрати към лагера преди празника. Под очите му имаше дълбоки сенки и знаех, че вече отново изгаря от нетърпение да тръгне на път, макар да ми обеща, че ще ме посети пак през пролетта.

— Царят каза, че за теб вече никога няма да е безопасно да се завърнеш – каза ми той, когато останахме сами. И аз разбрах, че и той обича Соломон по свой собствен начин.

— Не и когато се разбере какво си отнесла със себе си на юг.

Помислих си, че говори за сина в утробата ми.

Пролетните дъждове дойдоха и полетата се раззелениха. Левитите се чувстваха неловко в столицата ми, където се говореше прекалено много за Алмака. През есента ги изпратих заедно с товара им отвъд морето, в Пунт. Не разбирах предаността им към този златен сандък, но в деня, в който ги видях да го изнасят от двореца, забелязах, че прътите не бяха толкова дълги, колкото помнех от нощта, когато царят за първи път ме заведе долу в тайната стая.

Пожелах им безопасно пътуване в името на Йехова и се върнах в двореца си. Чувствах вътрешен мир.

Имах задача. Да отгледам сина си, да се грижа за народа си.


ЕПИЛОГ

Корабите идват както обикновено – на всеки три години. Единият потегля на юг, към Пунт. Другият – на изток, към пристанището на Сава в Аден. Величествени са, но не са като керваните, които очаквах с нетърпение през всички тези години. Нищо не е същото от смъртта на Тамрин по Пътя на тамяна, който той толкова обичаше. Често си мислех – дано е намерил най-сетне своята крайна цел някъде в това пътуване.

Тази е първата година, в която Менелик ще ги приеме, казвам с гордост на капитана. Първият флот, който ще посрещне като цар.

Капитанът ме пита дали ми липсва тронът, от който се отказах. Не, отвръщам аз, в Пунт е много по-спокойно и тихо, като се изключат цикадите. Яфуш, който напоследък по-често сяда до мен, а не стои изправен, както преди години, се съгласява.

Но сега, питам аз, носи ли нещо за мен?

Капитанът ми поднася свитъка, както е правил много пъти преди. Но този път въздиша тежко.

Царят отпътува, казва той, вече крачи редом с предците си. Този свитък е последният.

Пръстите ми треперят. Казвам, че искам да остана сама.

Когато всички излизат, притискам свитъка до гърдите си, преди да счупя печата и да го отворя. Докато чета последната песен, очите ми се изпълват със сълзи, но не от тъга.

Той си е спомнил градината.

Завършил е историята най-накрая.

Положи ме като печат на сърцето си,

като пръстен на ръката си,

защото любовта е силна като смърт...

Големи води не могат угаси любовта

и реки не ще я залеят. *

Побързай, възлюбена моя.

[*Песен на песните 8:6 – 7. – Б. пр.]


ПОСЛЕСЛОВ

Обединеното царство на Соломон се разпада при управлението на неговия наследник, Ровоам, като десетте племена от север стават нова държава, Израил, а двете племена на юг – Юдея. Иеровоам се връща от Египет и повежда бунта на северните племена, след като Ровоам не само отказва да облекчи данъка за принудителен труд, но заявява, че ще го увеличи десетократно. Иеровоам управлява Израил двайсет и две години, а Ровоам властва над Юдея седемнайсет. Двамата са в постоянна война помежду си през цялото си управление.

Фараон Шишак (както е споменат в Библията), известен като Шешонк или Шошенк, е основател на Двайсет и втората, т.нар. Либийска, династия; той напада Северен Израил през петата година от управлението на Ровоам, завладява няколко града, включително Мегидо, и си възвръща властта над Гезер. На прочутата порта от град Бубастис на храма на Амон в Карнак е изобразен Шешонк I, който носи „съкровищата от дома на Йехова и съкровищата от царския дворец“, както и златните щитове на Соломон. Йерусалим не е сред изброените на портата завладени градове, въпреки че е единственият град, споменат в библейския разказ за събитията. Според учените Иеровоам е отблъснал нападателите, като е платил данък. Впоследствие Юдея става васална държава на Египет.

Кивотът, изглежда, оцелява след нападението на Шошенк (според свидетелствата цар Йосия го връща в храма – Втора книга Паралипоменон 35:1 – 6, където единствено се споменава кивотът след времето на Соломон), но изчезва и от текстовете, и от историята някъде в периода на вавилонската обсада на Йерусалим, 589 – 587 г. пр. Хр., когато Навуходоносор изгаря Соломоновия храм до основи и срива града.

Кивотът обаче не е споменат в Четвърта книга Царства в списъка с плячката на Навуходоносор, въпреки че вътре са изредени дори такива дребни предмети като чинии. Нито пък го намираме в списъка с предмети, върнати в Йерусалим от Кир, в Първа книга на Ездра.

Менелик, синът на Савската царица и цар Соломон според етиопските легенди, става първият цар на Соломоновата династия в Етиопия – линия от царе, управляващи в продължение на 3000 години, до края на властването на император Хайле Селасие през 1974 г.


БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

След задълбоченото изчитане на тонове информация в подготовката на книгата ми „Юда“ наивно смятах, че в сравнение с този тежък труд изграждането на образа на Савската царица от историческите фрагменти за този с хиляда години по-ранен период ще стане по-лесно. Всъщност историята на загадъчната владетелка се оказа истинско приключение, което ме караше да си скубя косите, но по различни причини.

Савската царица се споменава в три големи писмени паметника: Библията, Корана и „КебраНагаст“ („Книга на славата на царете на Етиопия“) – произведение с поне седемстотингодишна история за Соломонидите, царете на Етиопия; в него се описва преминаването на етиопците от култа към слънцето, луната и звездите към почитането на бога на Израил и за това как Ковчегът на завета (кивотът) е бил пренесен в Етиопия. И за трите свещени книги се смята, че са вдъхновени от поклонниците на съответните религии.

И в трите се споменава легендарното пътуване на царицата до Израил, за да се срещне с цар Соломон. Но общото между тях свършва тук.

За евреите и християните Савската царицата е безименна владетелка на намиращата се на юг страна на подправките, която посещава Соломон, носейки четири и половина тона злато; тя признава властта му и се прекланя пред неговия бог – същата царица, за която Исус заявява в евангелията, че ще съди поколението на Израил, което е осъдило него. За мюсюлманите тя е арабската царица Билкис, която пътува до Израил, за да отдаде почит на царя, и въвежда почитането на Аллах в своето царство. За етиопците е Македа, жената, съблазнена от Соломон и въвела култа към Йехова в родината си, а после станала майка прародителка на династия на царе с 3000-годишна история.

Савската царица е спомената и от историка Йосиф Флавий като Никаулис, царица на Египет и Етиопия, въпреки че по времето на Соломон в Египет не е имало властваща царица, поне според повечето хроники. Някои апокрифни книги включват името й в списъците на властващите царици, но по историческите и археологическите данни няма свидетелства за жени владетелки, управлявали в Южна Арабия.