— И така, това е моят дар за теб, това, което ще ти кажа: избери внимателно наследника на твоята кръв, ако искаш да запазиш благосклонността на своя бог. Защото ти си нарушил договора си с Йехова много повече, отколкото с първата си жена.

Той затвори очи.

— Тогава ще загубя всичко.

— Всеки път, когато смятам, че не ми е останало какво да губя... съм откривала, че съм свободна. Има време да пазиш това, което притежаваш, и има време да го пуснеш. И винаги в този ред. Но ако не можеш, ако не желаеш... ако това, което те кара да се вкопчваш здраво, те е обладало и не те пуска до деня на смъртта ти, тогава пий вино и съчинявай поезия. Защото може би това е – или ще бъде – всичко.

Соломон разроши косата си.

— Колко ненавременни са думите ти. Точно днес Ташер ме окуражаваше да приема нова египетска булка. Сестра на Шишак.

Разбира се, че това ще иска.

— И аз не виждам друг начин за спасението на царството си! Как тогава се предполага да направя това, което ти казваш, когато либийците са пред вратата ми? А ти и аз – какво ще стане с нас, дали ще се видим отново? Как ще живеем с тази мисъл, знаейки какво сме загубили?

Поклатих леко глава. Не знаех. Сърцето ми вече бе сломено.

— Казвам си, че винаги намирам начин. Но това е лъжа. Винаги пътят се е разкривал пред мен в мига, в който съм се отказвала от единственото нещо, което е било ценно за мен. А сега има нещо много по-ценно от теб и дори от мен.

— Не мога да се откажа от царството си – рече той измъчено.

— Тогава – промълвих глухо – мисля, че ще го загубиш. И шумерските мъдреци ще са прави, когато казват, че всичко е суета и гонене на вятъра.

— Какво да правя? – извика Соломон. Но аз нямах отговор.

Прегърнах го и плаках за него и за двама ни. Защото ние, хората, не знаем кога предричаме бъдещето с думите, които изричаме, но този път знаех, че го бях направила.


ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

На следващия ден Соломон стана рано, преди съмване.

— Където отиваш? – попитах аз, все още уморена. Меланхоличната атмосфера бе надвиснала над покоите ми като сянка.

— Много от водачите на племената идват по-рано от север, за да се срещнем преди празника – обясни той, докато се обличаше. – Притеснени са за размириците в града. Вече има метеж в долната част на града, а друг е избухнал пред градските стени.

Надигнах се на лакти.

— Какво?!

Явно бях спала толкова дълбоко, че дори не бях чула някой да е дошъл до вратата.

Той се върна до леглото.

— Обичам те. Обичам те. Изчакай ме.

Целуна ме по главата, по очите, по устата. И после тръгна.

Лежах по гръб, захлупила очи с ръце, заслушана в звуците на Йерусалим, чието население бе нараснало тройно – толкова шумно бе в този час! Как бях спала при тази врява? Чувах химните им през затворените прозорци, напевите отекваха из къщите, струпани една до друга по улиците. Стори ми се, че надушвам мириса на постоянно печащия се хляб, смесен с вонята на урина от животинския пазар, разположен на хълма с маслините.

Още девет дни, бе казал царят, и поклонниците ще напуснат града.

А след още десет аз щях да тръгна, за да се присъединя към кервана си, после да се отправя на юг, към пристанищата, и после – към дома.

Толкова малко скъпоценни дни. Защо последната нощ изрекох тези зловещи слова, водена от вътрешна убеденост, която никога не бях изпитвала над пълната с алена кръв купа?

Тази нощ щях да му разказвам само хубави истории. Нашата история, за градината. Утре. И вдругиден. И всяка безценна нощ, която ни бе останала.

Надигнах се, но веднага се облегнах отново назад.

Как можех да оставя този мъж, заради когото – поне за този миг, за този кратък сезон, бях забравила царството си?

Затворих очи в празната стая и придърпах чаршафите нагоре, докато закрих лицето си. Носеха неговия аромат.

Колко прав бе този обсебен от страстта мъж. Не бях дошла за кораби или пристанища. Не съвсем.

Останах така дълго време, казвайки си, че ще се постарая да изпълня неговото обещание – че ще се върна, но не с керван, а с кораб.

Че някой ден може би той ще дойде в Мариб и ще се разходи из двореца ми, както бе направил онзи ден из покоите ми, когато бе поискал да ме види на трона ми. Някой ден, когато царството му бъде отново стабилно.

Да. Това щеше да бъде последната история, която щях да му разкажа, преди да си тръгна.

Най-накрая се облякох и все още замаяна, излязох във външната стая.

Един слуга бе донесъл кана с вода и аз измих лицето си. Имаше и стомна с подсладена медена вода, от която си сипах в една чаша и с нея излязох в градината.

Виждах шатрите на поклонниците отвъд портите, ярка цветна дъга, простряла се от единия хоризонт до другия. Дори боклукът извън града, изглежда, гореше по-яростно от всякога, така че, когато повдигнах чашата към устните си, отпих съвсем малко, преди да ми се догади от миризмата, донесена от вятъра.

Прекарах деня в покоите си, подремвайки неспокойно, звуците от града нахлуваха през терасата и извиках Шара да затвори вратите.

Сънувах странни сънища. Храмът в периода на ранния му строеж, просто купчина камъни. Но после осъзнах, че това не бе строящият се храм, а вече разрушеният. Виждах, че ръбовете на камъните бяха почернели, някои от варовиковите плочи бяха изгорели напълно. И когато погледнах назад към него, от двореца бяха останали само камбаните – биеха високо и тънко в далечината.

Събудих се малко по-късно прежадняла. Някой бе отворил вратите към терасата и въздухът миришеше на дъжд, който се изля скоро, трополейки като множество тичащи крака. Като войска по улиците. Заспах отново под звуците на този марш, главата ми бе замъглена, рееща се в небето.

Събудих се късно, някой ме разтърсваше силно и викаше името ми.

— Спиш вече цял ден! – каза Шара. – Не си добре. Царице моя, боим се за теб!

— Царят...

— Той е с началника на стражата си. Навсякъде цари пълен ад, цял ден има сблъсъци по улиците!

Надигнах се, но стаята се завъртя пред очите ми. Веднага се протегнах към нощното гърне. Но в стомаха ми нямаше нищо, което да повърна.

— Опитах се да изпратя момичето на Наама за лекаря, но има стражи пред вратата, които не напускат поста си, но и не позволяват на никого да излезе – проплака Шара, като ме притисна в прегръдката си. Вдигнах глава, не разбирах напълно думите й.

— Къде е Яфуш?

— Във външната стая. Никога преди не съм го виждала да се моли. Сигурно е много уплашен за теб, Билкис... За всички нас!

Премигнах, най-накрая чувайки камбаните от съня си наяве, сред металните удари на мечове.

Затворих очи и се насилих да размърдам вцепенените си крака.

— Облечи ме.

От улицата, точно под двореца, се дочу голям шум. Но това не бяха химните на поклонниците, нито пияници. Бяха крясъци, високи и гневни, последвани отново от дрънченето на оръжия. Градът бе въстанал.

Тръгнах колебливо към терасата, но Шара ме издърпа назад, като изкрещя и надвика дори шума отдолу, че трябва да останем вътре. Нещо удари външната стена на покоите ми и се приземи близо до краката ми: голям горящ камък.

Запрепъвах се към външната стая и Яфуш веднага дойде до мен. Отворих външната врата. Десетина стражи препречиха пътя ми.

— Отведете ме до царя – казах аз. Личният ми пазач не се виждаше никъде.

— Царице моя – каза единият, – не можеш да излезеш.

— Какво е това, затворена ли съм? Изпратете някого при него или ме пуснете да мина. Сега.

— Не бих могъл да го направя, за твоя безопасност; такава е заповедта на царя.

— Няма ли отряд пазачи, разположени пред двореца? – почти изкрещях в лицето му, но заради усилието ми се зави свят.

Яфуш ме подхвана, за да ме подкрепи.

— Те няма да те предпазят от хората, които са вътре в двореца.

— За какво говориш?

— Станало е убийство. Един слуга е намерен мъртъв в покоите на царя. Трябва да останеш тук.

Отворих уста, канейки се да кажа, че бях там сутринта. Но спрях, защото ми хрумна ужасяваща мисъл.

— Как е умрял? – попитах много тихо и цялото ми тяло се разтресе.

Ожесточена врява се разнесе някъде из двора на двореца, последвана от крясъци.

Обърнах се потресена към Яфуш. Пръстите ми политнаха към устните ми.

Бях спала и сънувала цял ден, като че ли замаяна или... отровена...

— Мисля – прошепнах аз, – че някой се опита да ме убие. Шара се втренчи в мен с побледняло лице, после ме сграбчи за ръцете.

— Какво си яла? Какво си пила, какво си докосвала? – извика тя.

Понечих да отговоря, но изведнъж наоколо притъмня. Последното, което помня, бе Яфуш, който се втурна към пазачите.

Умирам, помислих си аз.


ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Никога не знаем, че това е мигът, когато за последно виждаме някого. Майка ми, която ме целува. Макар на бойното поле. Спомнях си лицето му, сякаш всичко бе вчера. Примижаваше срещу слънцето. Защо не притиснах лицето му между дланите си през нашата последна нощ в лагера?

Соломон, свеждащ се над мен. Плачеше отново.

Ах, моят Соломон...

Защо не останах будна цяла нощ, за да запечатам завинаги спомена за неговите очи в съзнанието си? Защо не отидохме в града, изоставяйки царствата си? Защо не излязохме през портите, хванати ръка за ръка, за да изчезнем и никога, никога да не се върнем?

Билкис.

Колко хубаво бе да чуя как той произнася името ми.

— Царице моя. Билкис!

Лицата на майка ми и на Макар изчезнаха.

Соломон ме пляскаше по бузата. С мъка отворих очи за единствения лик, който бе останал – този на Соломон.

Роговете тръбяха някъде в далечината. Отривисти звуци, неприятни за ушите, разцепващи мозъка ми. Викове се надигаха на вълни към двореца.

— Какво каза лекарят? – попита нетърпеливо царят Шара.