— Че ще издържи този ден и ще оцелее. Даде й лекарство.

— Няма да умре, нали?

— Не, господарю. Тя е силна. – Шара се поколеба. – Както и детето й.

Царят ме погледна смаяно и после ме притисна силно към себе си.

— Владетел с кръвта и на двама ни – прошепна трескаво в ухото ми. – Ще бъде син. Син, който ще управлява и ще обедини царствата. Владетелят, който не успях да бъда. – Погали ме по косата, по лицето, не спираше да ме милва. – Как ще те пусна да си отидеш?

— Още не е време – прошепнах аз. Не. Не още. Разполагахме с няколко дни...

Друга фигура се появи до вратата и царят погледна нагоре.

— Царю, пътят е чист.

Соломон ме изправи на крака и подът се олюля под мен. Той бързо ме вдигна на ръце. И после поехме по коридорите, царският пазач бе пред нас, на път към долната част на двореца. Надолу, към подземния лабиринт от килии и стаи. Бях минавала и преди оттук. Ето го, обикновения тунел, водещ от сводестата съкровищница до неозначената стая. Този път вратата не бе заключена, а широко отворена. Нещо блестеше вътре в прохода.

Златен сандък, поставен върху пръти, с херувим над него, който сякаш се канеше да отлети.

Не бяхме сами. Мъже в роби бяха застанали в редица в прохода зад сандъка, осветени от светлината на една-единствена факла. Осем, не – десет свещенослужители. Бях виждала мъже с такива одежди – когато посетих двора в храма, те бяха там и пееха. Не, не бяха свещенослужители. Широкоплещести левити. Осем от тях обграждаха кивота, по двама във всеки ъгъл, до дългите пръти. Те клекнаха, казаха си нещо бързо и с напрегнати лица повдигнаха прътите, поставяйки ги на раменете си. Като паланкин на Бога, помислих си някак отнесено.

Огледах се и видях Яфуш, сянка в мрака. Шара, с пребледняло лице.

Левитите изчезнаха в тунела, блещукащата факла ги следваше. Соломон ме притисна по-силно в прегръдката си и влязохме в изсечения в скалата проход след тях.

Тежко блъскане при всяка стъпка. Отекващ шепот.

Къде отивахме?

— Яфуш... – простенах аз и звукът ми се стори едновременно и прекалено тих, и твърде силен.

— Той е отзад, с царския пазач – каза Шара задъхано.

Влажният студ на скалите, груб наклон. Веднъж Соломон се препъна, но не падна и продължи напред.

— Нека да ходя сама – поисках аз. Беше ми все по-трудно да говоря, но се борех с действието на лекарството.

— Не можеш. Трябва да го направя аз. Да те спася. Теб и нашия син. Позволи ми да спася народа ни.

Помислих си разсеяно: Защо мъжете винаги смятат, че е син?

Струваше ми се, че вървим цяла вечност в мрака, студът пълзеше по кожата ми като влагата по камъните, дъхът на царя пулсираше в ухото ми, ръцете му бяха обвити в желязна хватка около мен. Чувах как сърцето му бие силно в гърдите му – или беше моето?

Шара се спъна и политна с вик напред, изохка, когато нечии ръце я повдигнаха отново.

Започнахме да се изкачваме, левитите пред нас се приведоха в стесняващия се проход. Царят направи гримаса, лицето му лъщеше от пот.

Бавно осъзнавах къде сме, докато се опитвах да се преборя със замайващата ме мъгла, неспособна да се изтръгна от лепкавите й пипала напълно.

Храмът.

Излязохме в стая, пълна със златни казани и мангали, някакви фигури препречваха светлината зад нас, докато отвсякъде се протягаха ръце да ни поемат. Приглушеното ехо от тунелите, което бе подсилвало всеки наш дъх, бе заменено веднага с тътена на метежа, надигащ се от града под нас.

Бяхме се озовали в една от страничните постройки във вътрешния двор на храма. През портата виждах голяма група от конници и други войници, струпани във външния двор.

— Готово ли е? – попита царят.

— Готово е.

Протегнах се, за да се огледам, обхваната от внезапна паника. Шара и Яфуш не бяха излезли с нас.

— Те тръгнаха по друг път с моите хора – обясни Соломон. – Двамата не са толкова познати и ще ни посрещнат южно от града. Но няма начин да те преведа безопасно през долината. Има безредици дори отвъд портите.

Не бях оставала без Яфуш, откакто бях на дванайсет години.

Четирима левити заобиколиха кивота и след кратък миг колебание повдигнаха капака.

Соломон ме притисна силно към себе си и долепи трескаво лице до моето.

— Сега, любов моя... – прошепна той. – Ти влезе в Йерусалим като изгряващото слънце, облечена във великолепие. Няма да го напуснеш без най-величествена златна украса. Цял Израил ще коленичи пред теб. Цял Израил ще помни този ден. И ако те не го направят, аз ще го сторя. Ще помня завинаги.

Целуна ме нежно.

— Господарке от маркаба... – прошепна той. – Моята единствена любов.

Какво е любовта, ако не да прегърнеш любимия си без очаквания?

Какво е любовта, ако не да се посветиш изцяло?

Какво е любовта...

Ако не свобода.

Исках да му кажа всичко това, но той ме повдигна и сложи в сандъка. Царят ме целуна по устните, докато присвивах колене към гърдите си.

— Обичам те, когато слънцето изгрява. Обичам те, когато луната се показва. – Лицето му се сгърчи от болка. – Как да те пусна, като знам, че дори да те спася, можеш пак да преминеш в отвъдния свят? Как да те оставя в ръцете на който и да е бог?

— Откажи се – казах аз. И го направих.

Помня друсащите ме ръце. Светът се затвори пред мен и аз потънах в мрак.


ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Видях ги как се отдръпват встрани – както легендарното разделяне на морето. Как падаха на земята! Като дъждовете, които се стичаха в две различни посоки по планинските склонове.

Невъзможно беше, но ги видях.

Огромно множество, сред което имаше много въоръжени мъже, чиито лица издаваха изумление и ужас, преди да закрият очите си.

Те тичаха, разпръсквайки се като листа пред яростния вихър.

Всичко е наред, исках да им кажа аз. Слънцето ще изгрее и без нашата помощ. И луната ще се появи след него. И има една сила, която ги кара да изгряват и да залязват, една сила, която бе създала и двете.

Вече го знаех.

Всички загадки бяха разгадани, само пепел бе останала след тях, като сухите черупки на скакалците, вкопчени в стъбълцата на тревите.

А после вятърът щеше да отвее и черупките.

Моята също.

Коя съм аз?

Няма я Билкис, нито Македа, нито жрицата. Няма я дъщерята на царя, принцесата или царицата. Нито любовницата, нито жената, живяла без обич. Имах само името, което винаги съм носила, но бях забравила. Името, с което ме познаваше Бог, което никога не бе изговорено или записано. Което се самоунищожаваше. Съд, който е пълен, защото първо е бил изпразнен.

Да. Свобода. Яфуш казваше истината.

На небето полумесецът бе над слънцето. Тленност и вечност едновременно. Колко красив бе светът. И небето танцуваше сред нас.

Бях търсила любовта. Бях говорила за любов, без да знам, че тя бе на една крачка отвъд мъдростта, пред лицето на Бог. И това бе единственото спасение.

Когато отвориха капака и усетих първия прохладен въздух, царят бе там. Той ме извади от златния сандък, сякаш бе тясна майчина утроба.

— Диша ли? Мъртва ли е? – извика Яфуш.

Никога не го бях чувала да крещи така.

— Жива е! – извика царят и ме притегли в обятията си.

Наистина. И бях по-жива от всякога.

Целуна ме хиляди пъти. Целуваше ме, без да спира. Как исках да го утеша, да го уверя хилядократно, да му кажа, че помня всяка негова дума и че ще помня всичко, което ми бе казвал, когато отговаряше на гатанките ми с отговори, които самият той не проумяваше напълно.

И как исках да му кажа, че Йехова не го е забравил.

Да. Това бе най-важното.

Вместо това изрекох една дума, онази, която виждах сега, когато погледнех лицето му – или лицето на Яфуш, на Шара, или на всеки мъж или жена, познати или непознати – докато лекарството, на което досега се бях съпротивлявала някак, най-накрая си проби път до съзнанието ми.

Забравих да му кажа, че трябва да завърши нашата история. Трябва да си спомня да му го кажа.


ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Пясъкът остави въздуха зад нас обвит в обичайната зеленикава мъгла. И когато стигнахме до най-доброто пристанище, до което успяхме да се доберем, хората казваха, че бурята е дошла заедно с корабите.

Това не е вярно.

Бяха ни нужни две седмици, докато намерим подходящо място за акостиране на брега, за да разтоварим камилите, шатрите и фуража, който щеше да ни е нужен за остатъка от пътя ни на юг, до Сава, включително и най-скъпоценния товар, покрит с тежки вълнени завивки, странния обект, носен върху пръти от левитите, които го бяха изнесли от града и ни придружиха с него до корабите. И ми бяха нужни още две седмици, за да се възстановя и да си припомня ясно всичко, станало през онези часове.

Казват, че съм била в несвяст, когато съм се качила на кораба. Това също не е вярно. Дойдох на себе си, след като бяхме напуснали Йерусалим, и чух, че в лагера се разказва историята как съм била изведена от града пред очите на хората, как всички са се отдръпвали встрани от кивота, изпаднали в див ужас. И после метежът внезапно утихнал. Царят бе заявил, че Хадад се е появил на границата с огромна войска. Затова потеглил натам заедно с хората си, носейки символа на Йехова, за да не бъде нападната страната по време на празника.

Никой не би посмял да оспори решението на Соломон – не и с кивота, носен пред него.

И никой не би тръгнал да язди към Идумея, за да провери лично, въпреки че слухът се оказа верен и само присъствието на царя и на кивота толкова наблизо накарало враговете му да отстъпят в деня след нашето отплаване. Това бе потвърдено от моите хора, които поеха по сухоземния път на юг с кервана.

Те не ми вярваха, че съм видяла нещо. Как бих могла, когато бях затворена вътре?

Но един мъдър мъж ми бе казал веднъж, че само глупакът се опитва да защитава яростно нещо, което знае, че е истина.