— Веднъж ме попита какво има в храма.

— Ти каза, че не можеш да ми покажеш.

— Не мога. Но мога да ти покажа това.

Взе факлата от ръката ми и ме въведе в стаята. Сенки се свеждаха към нас от стените, танцуваха край съкровище от множество предмети: лампи с крака, златни казани, мангали за горене на тамян почти с моя ръст и нещо, което приличаше на лъв – същия като златните от двете страни на подиума на трона на Соломон. Няколко сандъчета, инкрустирани със слонова кост и скъпоценни камъни, бяха подредени покрай стената, покрити с топове плат – поне така ми се стори, увити в прашна ленена тъкан. Той ми подаде отново факлата и отиде до покрит предмет със странна форма, стоящ в най-далечния край на съвсем обикновеното помещение – като пещера, но сътворена от човек.

— Веднъж ме попита за боговете. За Йехова, бога, чието име не се произнася.

Хвана краищата на вълненото покривало и бавно го смъкна на пода.

Ахнах от изненада и отстъпих назад.

Два златни херувима с разперени криле, които почти се докосваха над главите им, стояха върху златен сандък, покрит с изящен филигран по горните му краища. С херувимите отгоре и разперените им криле, сандъкът бе на практика със същата височина като моя маркаб, макар и не толкова широк. Наведох се, за да погледна лицата на херувимите, красивата форма на предната страна, острите крачета на сандъка.

— От какво е направен?

В ъгълчетата на присвитите му очи се бяха появили бръчки.

— От акациево дърво.

Издишах шумно.

— Като маркаба ми.

— Ние също носим кивота в битки.

Отстрани лежаха два дълги пръта и от мястото си виждах сглобките отстрани на сандъка, където се поставяха – почти по същия начин като при моя паланкин.

— Не трябва ли да бъде в храма? – погледнах към Соломон.

— Той е там... и не е там – отвърна царят със загадъчна усмивка. – По време на строежа на храма направих тайно копие на кивота. В случай че някой ден се наложи да бъде опазен от враговете. И преди ни е бил отнеман – от филистимците – каза той тихо.

Огледах го отново. Знаех какво е значението на маркаба за моя народ и затова разбирах и колко е важен кивотът за хората на Соломон. Но докато маркабът бе символ на моята власт и на властта на племето, което царуваше в страната ми, това бе тронът на Йехова и самата идентичност на този народ. Бог и народ, събрани на едно място за поклонение.

— Моят собствен маркаб с копие на онзи, който е бил изгубен след битките на дядо ми. Но как може да си сигурен, че този е копието?

Соломон също го оглеждаше над рамото ми и ми посочи едно място.

— Те са абсолютно еднакви, с едно-единствено изключение. Ето тук майсторът допусна грешка – посочи ми лека вдлъбнатина в златото, близо до ъгъла. – Не го накарах да я поправи, за да мога да ги различавам.

Докоснах с пръсти мястото. Дали очите ми правеха номера, или кивотът трепна в мига, в който го докоснах? Отстъпих назад.

— Ако беше истинският кивот и бе направила това, нямаше да оцелееш – каза Соломон.

Изпънах рамене.

— Никой не го докосва? Тогава как го местите?

— Единствено левитите, които чуваш да пеят в храма, могат да го докосват и местят.

— Останалите свещенослужители не завиждат ли?

Той поклати глава, погледът му се зарея някъде над главите на херувимите.

— Не. Те се боят. Цял Израил и всички, които разбират, знаят какво е кивотът. Познават историята и делата му и отстъпват пред него като море, без дори да вдигат очи да го погледнат.

— Тогава наистина това е кивот, създаден, за да бъде носен в битка – въздъхнах тихо.

— Сега видя най-голямата ми тайна. Нито една от жените ми не е идвала тук. И няма да го допусна – каза той, гледайки право в мен.

— Благодаря ти – отвърнах и наистина го мислех. Не само заради думите му, но и защото това преживяване бе най-близката среща, която бях имала с някой бог. Разбирах също и че ако бях останала, нямаше да имам възможността да го видя. Това бе тайна, която не можеше да бъде известна на друг човек, освен на Соломон – особено в границите на земите на този народ.

По-късно същата нощ той беше много тих, докато лежахме под светлината на единствения фенер. Отвън звуците на града бяха затихнали до почти недоловим шум, лаещи кучета и плачещи деца, приглушени гласове от разговорите на будуващите хора по покривите.

— Много си тих – казах най-накрая.

— Не мисля, че някога съм бил толкова спокоен и толкова разтревожен едновременно – прошепна той. – Царството ми е на път да се разпадне. Днес бях предизвикан и обвинен от двама от братята ми пред съвета.

— За какво?

— Заради Севера. Заради теб. Защото Асирия става все по-силна, докато – твърдят те – моето царство отслабва. Заради сушата. Заради луната на небето и звездите нощем.

Разсмя се, но звукът бе тих, като уморена въздишка.

Осъзнах, че е нощта на тъмната луна. Дори не си бях дала сметка. Всеки месец от пристигането ми тъпаните на Алмака ритуално биеха отвъд стените на града по това време. Замислих се за лагера си, който вече бе на половината път до пристанището на Червено море. И все пак очаквах да чуя звуците от него.

— Казват, че съм загубил доверието на народа си, че не почитам достатъчно Йехова... – Той затвори очи и аз обвих ръка около него. – През първите години бях обсебен от Йехова, изпълнен с ревностен религиозен плам. Почти не спях, бях като обезумял – такива видения имах за бъдещето на царството си! За наследството на баща си. Но повече от всичко копнеех за одобрението на бога, който ме бе поставил на трона, считах го повече за баща от този, който някога бе легнал с майка ми.

— Сигурно помниш това чувство – казах. Но още в мига, в който изрекох думите, знаех, че чувството за дълг никога няма да удовлетвори този цар, който живееше истински само когато се носеше по вълните на първото влюбване, отдаден на страстта. Този мъж, който се чувстваше осиротял и беден, когато мистерията напуснеше света и след нея останеше единствено обикновената земна суета.

— И това го казва жената, която поставя под съмнение делата на боговете. Как ми напомняш за онези първи дни. Мисля, че част от мен би предпочела да остави царството ми да се срине до основи, отколкото да загуби това. Да загуби теб.

Така бих постъпила и аз.

Колко добре се бяхме престрували, че можем да тичаме по градските улици и да се разхождаме из градините, и да преминаваме през подземните тунели вечно, въпреки че го правехме с такава трескавост, каквато не бихме изпитвали, ако не разполагахме с толкова кратко време. Но аз не можех да заменя неговия бог. И дори аз съзнавах, че Йехова не би приел да бъде на второ място в сърцето на своя поклонник.

Ето още една причина да си тръгна. Но дори когато казах: „Тръгвам си след три седмици“, ми се искаше той да възрази, да ми забрани, да ме умолява.

Но и аз не исках да ставам като Наама, която някога със сигурност е имала румени страни, но после животът тук бе вкаменил сърцето й и очите й се озаряваха само когато говореше за сина си. Нито пък исках да съм като Ташер, с нейните изтънчени пиршества, прикриващи отчаянието й, които използваше, за да задържи вниманието на съпруга си поне за няколко часа, защото загубеше ли го, губеше и мястото си в този свят. Нима се различавах от тях?

Коя съм аз?

Дъщеря, принцеса, жертва, изгнаница, любовница, царица, жрица... носех всички тези лица заради другите... докато всички бяха изчезнали.

А Соломон... ненаситният принц... Знаех, може би съм знаела през цялото време, че никога няма да успея да го заситя. Не напълно, защото на него му липсваше тази първа тръпка на връзката му с Бог и той я търсеше непрекъснато – в жените си, в богатството си, във властта и множеството съюзи.

Той хлипаше и аз го прегърнах, този мъж, силен като ливанските кедри, които толкова ценеше... и крехък като думите.

— Понякога си мисля, че моят бог ще ме изостави. Мойсей е видял Йехова, но не влезе в тази земя. А аз, който имам всичко тук, не съм чувал гласа на Йехова от години. И ако той не ме е изоставил, колко ли време ще остане в този храм, когато напусна света? Моят пророк е видял как Израил се разцепва надве. И какво ще остане от нас тогава?

Соломон поклати глава като човек, изтерзан от прекалено много въпроси.

— Не си ли приятел със своя бог също като баща ти? Не го ли обичаш?

— Какво е любовта? – изстена той отчаяно. – Договор? Поезия? Мислех, че те обичам, и се опитах да те притежавам. Сега те обичам и те пускам да си отидеш. Но това не ме прави щастлив. Знам само, че богът на Авраам и Исаак обича повече някои хора. Баща ми бе един от тях. И моето царство ще издържи всичко, докато аз съм му верен. Но не мога да го защитавам и да укрепвам, ако не правя онези неща, за които пророкът ми ме осъжда. Може би стисках юздите на властта прекалено здраво, както ти каза. Може би заграбвам всичко, както исках да заграбя теб, и всъщност не те обичам по правилния начин. Ти имаше право – проплака той, – когато каза, че съм в капан!

Лежах безмълвна.

— Спиш ли, царице моя? – попита той тихо след малко.

— Ще ти споделя нещо. И може би ще ме намразиш. Но ще ти го кажа, защото чувствам вътрешна необходимост, защото не бих могла да говоря другояче. Понякога трябва да се мълчи, но понякога трябва да се говори. И сега трябва да направя второто.

Той повдигна глава.

— Знам нещо за душата на племето. Претенцията ми за трона бе мое рождено право, правото на кръвта и по майчина, и по бащина линия. Моята кръв е чиста. Твоите деца са родени от чужди майки. Преданията, историите на народа ни са тези, които ни свързват, сам го каза. Всеки бог е история, предадена ми от моите предци, за да запазим кръвта си чиста. Но твоята ще се разлее в две посоки. Онзи ден в храма видях дванайсетте бика на твоето племе да се устремяват в различни посоки и казанът да се разлива по земята.

При думите ми очите му се разшириха.