— Не се тревожи за син, роден от мен.

— Така казват много нови жени, когато царят насочи поглед към тях и те мислят все още само за любов. А той е имал много жени. Ти няма да си последната. Но мисля, че никога не е обичал някоя толкова много. А това те поставя в опасност. Харемът е пълен с повече конфликти, отколкото мъжете могат да си представят. Израилтянските съпруги гледат с пренебрежение на чужденките. Чужденките смятат израилтянките за прости. Жените от Севера се чувстват потискани от жените от Юга. Южнячките се отнасят към севернячките като към по-долни. И всички жадуват за вниманието на царя, срещу когото много от тях негодуват в сърцата си.

— А ти? Ти негодуваш ли срещу него? – попитах в същия прям дух.

— Да. Много пъти.

Разбирах я... може би.

— Те са обединени само в едно – ревността им към всяка нова жена, привлякла вниманието на царя политически или в романтично отношение. Но никоя не желае да си тръгнеш повече от Ташер. Внимавай, царице на Сава. Тя разполага с шпиони и слуги. Дръж наблизо дегустатора си на храна. Въпреки че тя не води война с теб, ти ще бъдеш тази, срещу която ще насочи стрелите си. Дойде, за да сключиш съюз. Царят ще ти даде пристанищата, които искаш. Но няма да си в безопасност, докато не потеглиш на север.

Не осъзнавах, че е толкова проницателна, и съжалявах, че не я бях поканила в покоите си в онези първи дни.

— Разбирам – казах аз и й благодарих.

— Израил е богат. Но и ти имаш богатство. Ако търсиш мир, няма да го намериш тук.

Тя се изправи да си тръгне, но спря.

— Моята слугиня се радваше да ти служи. Тя ще оплаква деня, в който твоята Шара и другите момичета си тръгнат, ще приема за знак на добра воля, ако я вземеш със себе си. Тя никога не е била щастлива тук. Вземи я като символ на приятелството ни. Някой ден синовете ни ще станат владетелите на народите ни. По-добре да сме приятелки.

Изненадващо за самата мен, станах и я прегърнах – тази сурова, но ценяща истината жена.

Този ден лагерът ми се премести на юг от Йерусалим, на половината път от пристанището на Ецион-Гебер – по-далече от нарастващото напрежение в града. Отпратих слугините си, като задържах само Шара и Яфуш с мен и им казах, че ще се видим след няколко седмици, когато празниците приключат.

Не пропуснах радостните възгласи по улиците, когато тронът и маркабът ми бяха пренесени под въоръжена охрана извън града. Нито виковете, стигащи чак до стените на двореца: „Върви си, Савска царице!“.

Тази вечер останах сама на терасата си и почувствах първия студен полъх на зимата.


ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин, облечени в обикновени дрехи и придружени само от неколцина от стражите му в прости роби, със Соломон излязохме из препълнения град. Отначало се тревожех, боях се за хората си, а и за себе си, въпреки присъствието на царя. Ехото от онзи вик отекваше в мислите ми: „Върви си, Савска царице!“.

Но бях затворена прекалено дълго между стените на двореца, сред паяжината от интригите му, а и освен това нямаше да позволя да ме мислят за страхлива.

Вървяхме заедно, както всеки обикновен мъж би вървял редом до жена си. Дори в онзи час улиците гъмжаха от хора и усетих, че изпитвам носталгия по пазара и сезона на поклонниците у дома, в Сава. Но никога не се бях потапяла в атмосферата на своя град така, както сега тук, свободна благодарение на анонимността.

Близо до стария град Соломон прескочи ниската стена на къщата на един хлебар и открадна два сладкиша, сложени да изстиват в двора. Куче залая и от къщата излезе стопанинът, крещейки проклятия към нас, докато ние се сливахме с тълпата из оживената улица.

— Какво си мислеше, че правиш? – попитах аз след няколко улици, задъхана и смееща се против волята си. Наблизо група мъже пееха химни.

Соломон ми подаде единия сладкиш.

— Че бих си дал снизходителна присъда. Влюбен съм. И съм способен на всичко!

Докато обикаляхме из горната част на града, се зачудих какви са малките постройки, издигнати отстрани на къщите, в дворовете и дори по някои покриви – навеси с три или четири страни, покрити с палмови клонки и с цветни черги, в които се приютяваха гостите на домакините. Соломон ме вкара в една такава празна постройка и ми обясни, че хората ги строят по подобие на шатрите, в които някога са били принудени да живеят предците им, когато в продължение на четиридесет години са бродили из пустинята след бягството им от Египет – за да не забравят никога преживяното.

В този миг една каруца с плодове се преобърна на път към вечерния пазар и по улицата се затъркаляха нарове и лимони. Група младежи и неколцина други мъже се втурнаха да ги прибират и започнаха да се бият помежду си. Царят ме избута бързо от малкия ни подслон, преди боят да се разрази с пълна сила, а хората му се скупчиха плътно около нас. Погледнах назад, останала без дъх, тъкмо навреме, за да видя как в суматохата навесът бе съборен и изпотъпкан.

— Бедствията ни следват по петите – отбеляза мрачно царят.

Искаше ми се да бе замълчал. Хората не знаят кога с думите, които изричат, предричат бъдещето.

— Кога ще ме заведеш да видя корабите ни? – казах аз, след като спуснахме капаците на прозорците и заглушихме шума от улиците, най-накрая останали сами. Няколко пъти вече бяхме обсъждали да отидем да ги огледаме, но тази вечер го казах като знак, че му имам доверие.

— В деня, в който те придружа до лагера ти, ще слезем заедно до Ецион-Гебер и ще видиш корабите си. Обещавам. И така ще опознаеш пътя, по който може да се върнеш при мен някой ден.

Не се усмихнах. Денят, в който щеше да ме придружи до лагера, щеше да бъде денят, в който щях да напусна Израил. И него.

Два дни по-късно Ташер поиска Соломон да отиде при нея за рождения ден на техния син. После – три дни след това – за да присъства на тържеството по повод коронацията на новия фараон. Музика и смехове се носеха из коридорите, а в крилото с покоите й имаше постоянно движение – музиканти и танцьори влизаха и излизаха през цялата вечер. Соломон се върна чак на сутринта и се просна изтощен на леглото. Спа чак до залез.

Следващият ден бе израилтянският Ден на изкуплението – Иом Кипур, и царят трябваше да пости и да се пречисти, за да се подготви за задълженията си в храма. Градът вече бе толкова претъпкан, че се чудех как хората не падат от покривите на къщите нощем.

— Прости ми, царице моя – каза Соломон и ме целуна, преди да ме остави отново.

Разхождах се сама на терасата му, гледах към града, но само от такава позиция, при която не можех да бъда видяна отдолу. Дори от това място забелязвах движението по пазара на хълма извън града, пристройките на поклонниците, изпълващи долината между градските стени и възвишението. По улиците и по покривите ехтеше музика и почти заглушаваше пеенето на левитите*, чиито песни ме тормозеха толкова в онези първи дни, а вече бях толкова привикнала с тях, че почти не ги забелязвах, освен когато се извисяваха над глъчката.

[*Едно от дванайсетте израилтянски племена, потомци на Леви, единственото племе, на което не е разрешено да притежава земя. Членовете му изпълняват единствено определени религиозни и политически дейности. – Б. пр.]

Играех сенет с Шара и слугинята на Наама, местех фигурите си от Дома на щастието до Дома на водата.

Колко много дворът на един цар приличаше на тази игра, съдбата на народите зависеше от хвърлянето на чифт пръчки и разиграване на ходове при затворени врати. Верността се изпитваше, приятели се изправяха срещу приятели, страстите се споделяха потайно. Как едно мигване на очите или най-малката грубост можеше да постави един народ на колене и да издигне друг!

Вечерта Соломон се върна при мен, целуна ръцете ми и легна на дивана.

— Ти заплени сърцето ми с един поглед, с един камък от твоята огърлица – каза той.

— Ела и набери лилиите си – отвърнах, докато той ме притегляше в обятията си.

Не го попитах защо идва толкова късно от пиршествата.

Ташер намираше повод да чества нещо почти всяка седмица. Какво можех да сторя? Не обръщах внимание, докато двамата с царя трескаво се опитвахме да постигнем отново идилията на онези есенни дни, изпивахме се един друг до дъно, като че ли аз бях кана със сладка вода, а той – амфора с вино. Но нито един от нас не бе неизчерпаем, нито бе възможно да бъде такъв.

Мракът се спускаше все по-рано и нощите ставаха студени.

— Ела. Искам да ти покажа нещо – каза Соломон една вечер, когато бе прекалено студено, за да се разхождаме по терасата, а улиците – прекалено пълни, за да посмеем да излезем навън. Беше месецът тишрей и третият празник за този месец, Празникът на шатрите, щеше да започне след дни.

— Какво?

Той наметна вълнения си плащ на раменете ми.

— Най-голямата ми тайна.

Изчезна в задната стаичка и чух изщракване на ключалка и отваряне на сандъче. Върна се с връзка ключове. Поведе ме към подземно помещение, дълбоко под двореца, осветявайки пътя ни с високо вдигната над главите ни факла. Неведнъж се бяхме промъквали през тези подземни тунели и под стените на Йерусалим. Със сигурност не възнамеряваше да излизаме извън града; в околната долина нямаше камък къде да падне от поклонници!

Но този път той ме поведе към проход в обратната посока на съкровищницата, отвъд складовете и килиите. В края на прохода стигнахме до затворена врата без никакво обозначение.

— През този тунел мога да вляза право в храма – посочи той към тъмната дупка, зейнала срещу нас. Въобразявах ли си, или усетих лек мирис на тамян?

— За да се появяваш по чудотворен начин тъкмо навреме за церемонията?

Той се изкикоти и звукът отекна във влажното подземие. Загърнах се плътно с плаща, тук долу бе почти толкова студено, колкото навън.

С известна мъка Соломон отключи вратата, като ругаеше ключа, после и ключалката и най-накрая ковача, който ги бе изработил, докато аз се смеех и държах факлата над него.