— Чаках търпеливо седем години – прошепна Алексей. – Сега сме квит. Сега и ти изгуби това, което ти е най-скъпо. Защото истинската ти мечта не е агенцията, нали, cherie!

Сърцето й се бе превърнало в малка ледена топка, която никога нямаше да запулсира отново. През цялото това време тя бе смятала, че той преследва агенцията, но Алексей бе разгадал всичко. От самото начало е знаел, че Джейк й е необходим като храната и водата. Джейк беше нейната мечта.

Но нещо в нея отказваше да признае победата му.

— Джейк никога няма да повярва на това – пророни тя почти шепнешком, но спокойно.

Ала това беше спокойствието, царящо в сърцето на бурята.

— Той е от мъжете, свикнали с предателството на жените – парира Алексей. – Той ще повярва.

— Как си го направил? Двамата с Джейк изгорихме ръкописа.

— Доколкото ми казаха, там имало мъж, който е наблюдавал къщата със специален телеобектив. Подобни техники са възможни от години.

— Лъжеш. Джейк никога не е оставял ръкописа… – Тя млъкна. Изведнъж си спомни. Онази сутрин, когато Джейк тичаше след нея… Двамата отидоха с колата до брега на океана. – Джейк знае, че никога не бих направила подобна мерзост.

— Дали? Той вече е бил предаван. Освен това знае колко важен е бизнесът за теб. И преди си използвала името му, за да добиеш известност. Няма причина да повярва, че не би го направила отново.

Всяка изречена от него дума беше истина, но тя нямаше да му позволи да го разбере.

— Ти изгуби – каза Фльор. – Подценил си Джейк, както и мен. – Пресегна се бързо – толкова бързо, че Алексей не успя да предугади жеста й – и включи настолната лампа.

Той възкликна остро, замахна рязко с ръка и събори лампата на пода. Тя се залюля лудешки, разпръсвайки върху лицето му безмилостни светлинни остриета. Алексей вдигна ръка, за да се прикрие, но беше твърде късно. Тя вече бе видяла това, което той искаше да скрие.

Лявата страна на лицето му беше съвсем леко отпусната и някой, който не го познаваше добре, може би нямаше да забележи. Както и допълнителната гънка кожа под окото, провисналата буза и малката капка слюнка, събрала се в ъгълчето на устата. Човек с подобна болест навярно щеше да се замисля понякога, но за толкова горд мъж, обсебен от идеята за съвършенство, дори най-лекият белег на несъвършенството бе непоносим. Тя го разбираше – и дори изпита кратко съчувствие – но побърза да го потисне.

— Лицето ти е грозно като душата.

— Кучка! Sale garce! – Алексей се опита да изрита лампата, но лявата част на тялото му не беше толкова подвижна като дясната. От удара лампата отново се разлюля и лъчът пресече още по-безжалостно лицето му.

— Направил си фатална грешка – процеди Фльор. – Никога няма да проумееш колко силно се обичаме с Джейк, защото нямаш сърце. Единственото чувство, което изпитваш, е неистовата жажда да властваш. Ако поне малко разбираше какво означават любовта и доверието, щеше да знаеш, че всичките ти заговори и подмолни игри са безполезни и безсмислени. Джейк ми вярва безгранично и никога няма да повярва на евтини вестникарски лъжи.

— Не! – изкрещя той. – Аз те победих! – Болната половина на лицето му започна да трепери конвулсивно и тя зърна в очите му първия проблясък на съмнението.

— Ти изгуби – заяви младата жена, обърна гръб и излезе от библиотеката. Закрачи надолу по ледения коридор към входната врата и пристъпи навън в студената февруарска нощ.

Лимузината бе заминала – Алексей бе възнамерявал да я задържи тук – но дори не й хрумна да се върне в къщата. Пое по алеята към портите на имението, извеждащи на улицата. Всяка дума, изречена от нея, беше лъжа. Алексей бе предвидил съвсем вярно всичко. Би могла да се опита да обясни на Джейк. Щеше да опита. Любимият й мъж може би ще повярва, че зад статията стои Алексей. Но все пак щеше да я обвини. Да изложи на показ чувствата и преживяванията си, бе най-големият страх на Джейк и това бе нещо, което никога нямаше да й прости.

Мечта за мечта. Алексей най-после я бе победил.

* * *

Алексей Савагар стоеше до прозореца, пръстите на дясната му ръка се бяха вкопчили в края на завесата, докато наблюдаваше как високата изправена фигура все повече се смалява и изчезва надолу по алеята. Беше мразовита нощ, а тя нямаше връхна дреха, но не се сви от студ, нито се обгърна с ръце, недосегаема за температурите. Беше великолепна.

Голите клони на старите кестени образуваха костелив купол над главата й. Той си припомни дърветата, отрупани с цвят, и как – преди много години – една друга жена се отдалечаваше надолу по същата тази алея сред вихрушка от снежнобели кестенови цветове. И двете го бяха предали. При все това той ги бе обичал.

Обзе го чувство на безкрайна пустота. Седем години той беше обсебен от Фльор, а сега всичко бе свършило. Повече нямаше с какво да запълва дните си. Помощниците му бяха идеално обучени и можеха сами да се справят с делата му, а заради поразеното от удара лице Алексей никога повече нямаше да се появи в обществото.

Тъпа болка запулсира в лявото му рамо и той започна да го масажира с дясната ръка. Тя вървеше изправена и горда, а от светлината на уличните лампи мънистата върху роклята й избухваха в рубинени искри. Бляскавото момиче. Тя вдигна ръка и нещо падна на земята. Алексей беше твърде далеч, за да го различи, но въпреки това знаеше. Толкова ясно, сякаш тя стоеше до него, той знаеше съвсем точно какво бе хвърлила. Една бяла роза.

И тогава болката експлодира.

* * *

Блинда го намери в библиотеката. Беше се сгърчил на пода до прозореца. Тя коленичи до него.

— Алексей? – Промълви съвсем тихо името му, защото знаеше, че хората му са наблизо, а тя не биваше да идва тук.

— Б-Белинда? – Гласът му бе надебелял и звучеше завалено. Тя вдигна главата му, положи я върху скута си и извика сподавено, когато видя гротескно изкривената страна на лицето му.

— О, Алексей… – Притисна го по-плътно. – Горкичкият ми, бедничкият ми Алексей. Какво е станало с теб?

— Помогни ми. Помог… – Агонизиращият шепот я ужаси. Искаше да му каже да престане да говори на секундата. Почувства мокрота върху бедрото си и видя струйката слюнка, проточила се от устата му, която капеше върху пеньоара й. Това вече беше прекалено. Искаше да избяга. Тогава си спомни за Фльор.

— П-повикай помощ. – Думите се точеха мъчително от устата му. – Н-нуждая се от помощ.

— Шшт… Запази силите си. Не се опитвай да говориш.

— Моля те…

— Почивай, мили мой. – Сакото му се бе разтворило и един от реверите се бе подгънал. Бяха женени от двайсет и седем години, а досега нито веднъж не бе виждала костюма му в такъв безпорядък. Белинда оправи ревера.

— П-помогни ми.

Тя се взря в него.

— Не се опитвай да говориш, мили мой. Просто си почивай. Аз няма да те оставя. Ще те държа, докато повече не се нуждаеш от мен.

Жената видя страха в очите му, отначало бе само секундна искра. Постепенно искрата се разпали и тя знаеше, че той най-сетне се е досетил. Погали редките му коси с треперещи пръсти.

— Бедното ми дете – промълви тя. – Моето скъпо, бедно дете. Знаеш ли, аз те обичах. Ти беше единственият мъж, който истински ме е разбирал. Само ако не беше взел моето бебче.

— Н-не го… п-прави. У-умолявам те… – Мускулите на дясната му страна се напрегнаха, ала той бе твърде слаб, за да вдигне ръка. Устните му започнаха да посиняват и дишането му се учести. Тя не искаше той да страда и се опита да измисли как да облекчи болката му. Накрая разтвори пеньоара си и притисна лицето му към голата си гръд.

Алексей постепенно притихна. Докато Белинда се взираше в лицето на човека, който бе моделирал живота й, две сълзи застинаха върху миглите на несравнимите й очи, наситено сини като първите пролетни зюмбюли.

— Сбогом, мили мой.

* * *

Джейк се чувстваше така, сякаш бяха изсмукали въздуха от дробовете му. Баскетболната топка изсвистя покрай ръката му и се удари в празните пейки за зрителите, но не помръдна. Дори шумът от играта зад гърба му заглъхна. Студът проникна през потната фланелка и достигна до костите му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх.

— Джейк, съжалявам. – Секретарката му стоеше редом с него от едната страна на игрището. Лицето й беше бледо, а челото – загрижено смръщено. – Аз… знаех, че ще искаш веднага да видиш статията. Телефоните прегряха. Трябва да направим някакво изявление…

Той смачка вестника в юмрук и мина покрай нея. Насочи се към издрасканата дървена врата. Дишането му отекваше от стените с олющена мазилка на гимнастическия салон в Лос Анджелис, докато хвърчеше надолу по стълбите към съблекалнята. Нахлузи джинсите върху шортите, грабна ризата и побягна презглава от старата тухлена сграда, където от десет години играеше баскетбол. Когато вратата се затръшна зад него, знаеше, че никога повече няма да се върне.

Гумите на ягуара изсвистяха, когато потегли от паркинга и се насочи към улицата. Щеше да изкупи всички вестници. Всички броеве до един. Ще изпрати самолети из цялата страна, до всеки магазин, всеки щанд за вестници по света. Ще ги изкупи, ще ги изгори, после…

В далечината се разнесе вой на сирена на пожарна кола. Джейк си припомни деня, когато се прибра у дома и завари Лиз. Тогава можеше да даде воля на юмруците си. Удря лицето на онова копеле, докато кокалчетата му не се обляха с кръв. Припомни си как Лиз падна на колене, ръцете й се вкопчваха краката му, обвиваха се около тях като ръцете на актьора около героинята от афиша на филма „Шапка, пълна с дъжд“. Тя плака и го умолява да й прости, докато онова нещастно копеле лежеше проснато на линолеума, с панталон, смъкнат около глезените, и разплескан нос. Когато Лиз го предаде, той имаше на кого да излее яростта си.

Потта се стичаше от челото върху очите му. Джейк примигна. Беше написал книгата за Фльор, беше разголил душата си, разкривайки най-съкровените си тайни…