Пръстите й, отпуснати в скута, стиснаха листа в юмрук.

— Ще ме оставиш ли за малко сама, може ли? Ще се срещнем вътре.

— Става, сладурче.

Чакълът захрущя под отдалечаващите му се стъпки. Белинда смачка листа на топка и се отпусна на седалката. Ами ако наистина нямаше талант? Когато си мечтаеше да стане кинозвезда, тя никога не се бе замисляла особено за играта. Предполагаше, че ще вземе няколко урока по актьорско майсторство или нещо подобно.

Редом спря автомобил, от който гърмеше радио. Двойката не си даде дори труд да изключи двигателя и започна страстно да се целува. Навярно гимназисти, дошли да се скрият на паркинга на „Градините на Аллах“.

Внезапно музиката спря и се разнесе гласът на говорителя.

Беше водещата новина.

Говорителят прочете информацията спокойно, сякаш ставаше дума за нещо обичайно, сякаш не беше нещо ужасяващо, слагащо край на живота на Белинда и на целия й свят. В съзнанието й отекна протяжен вик на болка.

Джеймс Дийн беше мъртъв.

Тя отвори вратата и се затича през паркинга, накъдето й видят очите, нехаеща за нищо и никого. Втурна се през храстите и хукна надолу по една пътека, опитваща се отчаяно да избяга от задушаващата я мъка. Профуча покрай басейна с формата на родното Черно море на Азимова, покрай големия дъб в другия му край, на който висеше телефонен апарат с табелка „Само за служители“. Тича, докато не се озова пред дълга хоросанова стена, опасваща някакво бунгало. Прислони се в мрака до стената и избухна в плач, оплаквайки погубените си мечти.

Джими, също като нея, беше от Индиана, а сега беше мъртъв. Загинал на шосето за Салинас, шофирайки сребристото си порше, което той бе нарекъл „Малкото копеле“. Той бе заявил, че всичко е възможно. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си.

— Скъпа моя, вдигаш ужасен шум. Имаш ли нещо против, ако отидеш някъде другаде да оплакваш бедите си? Освен, разбира се, ако не си пленителна красавица. В такъв случай си поканена да минеш през портичката и да пийнеш с мен.

Дълбок, плътен глас с британски акцент долетя до нея над хоросановата стена.

Белинда рязко вдигна глава.

— Кой сте вие?

— Интересен въпрос. – Последва кратка тишина, нарушавана единствено от музиката в далечината. – Да кажем, че съм мъж, изтъкан от противоречия. Любител на приключения, жени и водка. Не е задължително в този порядък.

Имаше нещо в гласа му… Белинда изтри сълзите с опакото на ръката и се огледа за портичката. Когато я откри, пристъпи вътре, привлечена от гласа му и надеждата да разсее ужасната болка.

Бледожълта светлина осветяваше средата на малък вътрешен двор. Тя се втренчи в тъмната фигура на мъжа, очертана от нощните сенки.

— Джеймс Дийн е мъртъв – промълви. – Загинал е в автомобилна катастрофа.

— Дийн? – Чу се подрънкване на кубчета лед в чашата му, когато мъжът вдигна ръка. – А, да. Буен младеж. Винаги се забърква в скандали. Не че имам нещо против него. Аз самият съм устройвал немалко. Седни, скъпа моя, пийни едно питие.

Тя не помръдна.

— Аз го обичах.

— Любовта, както съм установил през годините, е мимолетно чувство, което най-лесно може да бъде задоволено с едно хубаво чукане.

Белинда беше потресена. Никой до този момент не бе произнасял думата в нейно присъствие и тя изрече първото, което й хрумна.

— Аз нямах дори това.

Мъжът се засмя.

— Е, това, скъпа моя, наистина е трагедия.

Тя чу тихо проскърцване, сетне той се изправи и се запъти към нея. Беше висок, навярно над метър и осемдесет и пет, малко пълен в талията, с широки рамене и права осанка. Носеше бял памучен панталон, бледожълта риза и шал, завързан хлабаво около врата. Белинда по навик забеляза подробностите – чифт платнени моряшки мокасини, часовник с кожена каишка, плетен колан с цвят каки. После вдигна поглед и се взря в уморените от живота очи на Ерол Флин.

* * *

По времето, когато Белинда срещна Ерол Флин, той имаше зад гърба си три развода и няколко пропилени богатства. Беше на четирийсет и шест, но изглеждаше с двайсет години по-стар. Прочутите му мустаци вече бяха прошарени; красивото лице с изсечени скули и изваян нос бе подпухнало и набраздено от водка, наркотици и цинизъм. Лицето му бе като карта на живота му. След четири години щеше да бъде мъртъв, жертва на дълъг списък от болести, които щяха да убият повечето хора доста по-рано. Ала повечето хора не бяха Ерол Флин.

Две десетилетия той владееше екрана с авантюристичен дух и плам, бореше се със злодеи, побеждаваше в жестоки битки, спасявайки девици. Капитан Блъд, Робин Худ, Дон Жуан – Флин бе изиграл всички. Понякога, ако беше в настроение, дори ги играеше добре.

Доста преди да дойде в Холивуд, Ерол Флин бе участвал във всевъзможни приключения не по-малко опасни от тези, които бе изиграл в киното. Беше изследовател, моряк, златотърсач. Беше търгувал с роби в Нова Гвинея. Белегът върху петата му бе спомен от куршума на шайка ловци на глави. Имаше друг върху корема – от сбиване с водач на рикша в Индия. Или поне така твърдеше той. Флин си беше такъв – с него нищо и никога не бе сигурно.

И винаги в живота му бе имало жени. Те не можеха да му се наситят, както и Флин на тях. Особено харесваше младите. Колкото по-млади, толкова по-добре. Да гледа младежко лице, да прониква в младо тяло, му създаваше илюзията, че си възвръща поне частица от отдавна изгубената невинност. И го забъркваше в безброй неприятности.

През 1942 година го арестуваха за установено със закона изнасилване и го изправиха пред съда. Въпреки че момичетата изгаряха от желание да бъдат с него, според калифорнийското законодателство беше подсъдно да имаш полови отношения с момиче или момче под осемнайсет години, независимо дали бе по желание, или не. Ала девет членове на журито бяха жени и Флин бе оправдан. И макар това да увековечи мита за неговата мъжественост, Флин мразеше да е обект на сексуални шеги.

Процесът не намали страстта му по млади момичета и при все че беше на четирийсет и шест, алкохолик и безпътен развратник, те все още го намираха за неустоим.

— Ела тук, скъпа, седни до мен.

Той докосна ръката й и на Белинда й се стори, че земята спря да се върти. Тя се свлече в креслото, до което той я заведе, миг преди коленете й да омекнат. Ръката й трепереше, когато пое чашата, която той й подаде. Това не беше сън. Беше истинско. Двамата с Ерол Флин бяха сами заедно. Той й се усмихна с кривата си усмивка, дяволит и изтънчен съблазнител, прочутата му лява вежда малко по-повдигната от дясната.

— На колко си години, скъпа моя?

Отне й минута, за да си възвърне дар слово.

— На осемнайсет.

— Осемнайсет… – Лявата вежда се повдигна по-високо. – Предполагам, че не… не, разбира се, че не. – Актьорът подръпна мустака си и се засмя извинително, едновременно очарователно и обезоръжаващо. – Случайно да имаш в себе си акт за раждане?

— Акт за раждане? – Белинда го погледна озадачено. Какъв странен въпрос. Но тогава си припомни старите истории за съдебния процес и се засмя. – Не, не нося акта си за раждане, господин Флин, но наистина съм на осемнайсет. – Смехът й се извиси дързък и закачлив. – Щеше ли да има значение, ако не бях?

Отговорът беше достоен за истинския Флин.

— Разбира се, че не.

През следващия час двамата си бъбреха и опознаваха, разменяйки си любезности и духовитости в този дух. Флин й разказа пикантна история за Джон Баримор* и я разсмя с няколко анекдота за партньорките си във филмите. Тя му сподели за случилото се в „Парамаунт“. Той я помоли да го нарича Барон – любимия му прякор. Белинда обеща, но някак си езикът не й се подчиняваше и тя продължи да го нарича „господин Флин“. След като измина един час, Флин я хвана за ръката и я съпроводи в бунгалото.

[* Американски актьор (1882-1942), легенда на американското кино, дядо на Дрю Баримор. – Б.пр.]

С известно смущение Белинда попита дали може да използва банята. След като пусна водата и изми ръцете си, тя надникна набързо в шкафчето с тоалетни принадлежности. Четката за зъби на Ерол Флин. Бръсначът на Ерол Флин. Погледът й пробяга по лекарствата и разхлабителните таблетки на Ерол Флин. Когато затвори вратичката, лицето й, отразено в огледалото върху шкафчето, беше зачервено, а очите й блестяха от вълнение. Тя беше насаме с велика кинозвезда!

Той я чакаше в спалнята, облечен в халат е цвета на отлежало бургундско вино, и пушеше цигара, затъкната в късо кехлибарено цигаре. Върху нощната масичка имаше пълна бутилка с водка. Белинда се усмихна плахо. Не знаеше какво трябва да направи. Той изглеждаше едновременно развеселен и доволен.

— Противно на това, което може би си прочела за мен, скъпа моя, аз не съм изнасилвач на млади жени.

— Не мисля, че сте, господин Флин… Барон.

— Напълно ли си сигурна, че осъзнаваш какво правиш?

— О, да.

— Добре. – Той всмукна за последен път от цигарата, сетне я угаси и остави цигарето в пепелника. – В такъв случай може би ще пожелаеш да се съблечеш?

Тя преглътна с усилие. Никога досега не се бе събличала напълно гола пред мъж. Беше позволявала да й събуят гащичките или да разкопчаят роклята, както тази вечер с Били, но това бе привилегия на момчетата. Самата тя никога не се бе събличала за когото и да било. Разбира се, Ерол Флин не беше, който и да е.

Пресегна се зад гърба и пръстите й непохватно се забориха с копчетата. Най-сетне ги разкопча и плъзна роклята надолу по бедрата. Не смееше да го погледне и вместо това се замисли за прекрасните му филми: „Сутрешен патрул“, „Цел – Бирма“, „Атаката на леката бригада“. Беше ги гледала по телевизията. Огледа се нервно, търсейки къде да сложи роклята. Зърна гардероба в другия край на стаята. Приближи, отвори го, намери закачалка и окачи роклята. После събу обувките и се опита да реши какво да предприеме по-нататък.