Аделаида си позволи само за миг да се наслади на ласкателството, но побърза да подмине комплимента.

— По-добре ми разкажи за тази рокля. От години никой не е обличал нещо подобно. Напомня ми на някогашната мода… – тя наклони глава към съпругата на продуцента с разкопчаната предница, — …преди вулгарността да замени стила.

— Мъжът, който я сътвори, ще дойде по-късно тази вечер. Той е необикновена личност. Трябва да се запознаеш с него. – Фльор се усмихна. – По-добре да поговоря с журналистката от „Харпърс“, преди да е прогорила дупка в гърба ти.

Аделаида улови ръката й и Фльор зърна върху лицето й сянка на загриженост.

— Почакай. Преди да се обърнеш, трябва да знаеш, че току-що влезе Белинда.

Фльор застина. Прониза я замайващо, болезнено усещане. Не го бе очаквала. Колко глупаво от нейна страна. Би трябвало да е разбрала най-сетне… Дори без да поглежда, знаеше, че всички в стаята са вперили погледи в тях. Бавно се извърна.

Белинда развързваше шала под яката на златистото визонено палто. Замръзна, когато видя Фльор, после незабравимите й наситено сини, с цвета на зюмбюл очи се разшириха.

Белинда беше на четирийсет и пет, русокоса и красива. Брадичката й не бе увиснала, а високите до коленете ботуши от мека кожа обгръщаха слаби, елегантни прасци. Прическата й бе от петдесетте – вчесана настрани коса, в стила на Грейс Кели от филма „Набери „М“ за убийство“*, ала въпреки това изглеждаше модерна.

[* Криминален трилър от 1954 г., режисьор Алфред Хичкок. – Б.пр.]

Без да удостои с поглед хората около нея, тя се насочи право към Фльор. Пътьом свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете на палтото. Не забеляза, че едната падна на пода. За нея съществуваше единствено дъщеря й. Бляскавото момиче.

Белинда бе измислила прякора. Толкова идеален за нейната красива Фльор. Белинда докосна малкия амулет, който бе започнала отново да носи на верижка под роклята. Флин й го бе подарил през онези златни дни в „Градините на Аллах“. Ала това не беше истинското начало.

Началото… Тя си спомняше съвсем ясно деня, когато започна всичко. Онзи горещ септемврийски четвъртък на 1955 година в Южна Калифорния. Денят, в който Белинда срещна Джеймс Дийн…

ДЕТЕТО НА БАРОНА

Белинда Бритън взе броя на „Модерен екран“* от рафта със списания в дрогерията на Шуоб на булевард „Сънсет“. Нямаше търпение да гледа новия филм на Мерилин Монро „Проклетите седем години“, макар да й се искаше Мерилин да не правеше всички онези неща с Том Юъл. Той не беше много красив. Предпочиташе да я види с Боб Мичъм, като във филма „Реката, от която няма завръщане“*2, или с Рок Хъдсън*3, или още по-добре с Бърт Ланкастър*4.

[* „Modem Screen“ – списание за феновете, съдържащо снимки, rнтервюта, статии за филмови звезди, излиза от 1930 до 1985 г. – Б.пр.]

[*2 Уестърн от 1954 г., с емблематичния актьор Робърт Мичъм (1917 – 1997) от т.нар. „златен период на Холивуд“, наречен „душата на жанра филм ноар“ . – Б.пр.]

[*3 Един от най-популярните американски филмови и телевизионни актьори (1925-1985). – Б.пр.]

[*4 Американски актьор, известен с атлетичната си фигура и неустоимата си усмивка (1913-1994). – Б. пр.]

Преди година Белинда беше влюбена до уши в Бърт Ланкастър. Докато гледаше „От тук до вечността“, имаше чувството, че той прегръща нея, а не Дебора Кар сред разбиващите се вълни, целува нейните устни. Питаше се дали Дебора Кар е разтваряла устни, докато Бърт я е целувал. Съмняваше се, Дебора не й се струваше от този тип, но ако Белинда играеше ролята вместо нея, щеше да посрещне с жар и отворена уста езика на Бърт Ланкастър, никой не биваше да се съмнява в това.

В нейната фантазия прожекторът не беше наред или режисьорът се бе разсеял. Поради някаква причина камерата се въртеше, без да спира, както не спираше и Бърт. Той смъкваше горната част на златистия й цял бански костюм, галеше гърдите й и нашепваше: „Карън“, защото това беше името на героинята й във филма. Но докато свеждаше глава над гърдите й, Бърт знаеше, че ще се люби с Белинда, а не с Карън…

— Извинете, госпожице, бихте ли ми подали един брой на „Рийдърс Дайджест“?

Фантазията й бе пометена, все едно от разбиващите се вълни в някой филм.

Белинда подаде списанието, а след това смени своя брой на „Модерен екран“ с друг, с Ким Новак на корицата. Бяха изминали шест месеца, откакто си бе фантазирала за Бърт Ланкастър, Тони Къртис или някой като тях. Шест месеца, откакто видя лицето, което тутакси бе изтрило останалите красиви лица. Белинда се питаше дали родителите й тъгуваха по нея, но подозираше, че тайно се радваха на заминаването й. Всеки месец й изпращаха сто долара, за да не й се налага да работи някаква черна работа и да ги опозори, ако случайно някой от светските им приятели в Индианаполис узнае за това. Когато се е родила, и двамата й заможни родители са били на четирийсет. Бяха нарекли малката си дъщеря, оказала се неприятно главоболие, Една Корнилия Бритън. При все че не бяха жестоки, те бяха студени и дистанцирани и Белинда бе отраснала със странното, плашещото усещане, че някак си е невидима. Другите хора й казваха, че е красива, учителите й твърдяха, че е умна, но тези похвали не означаваха нищо за нея. Нима бе възможно някой невидим да е специален?

Когато беше на девет, Белинда откри, че всички тревоги и лоши чувства изчезват безследно, когато сяда в киносалона и си представя, че е някоя от ослепителните богини, сияещи на екрана. Неземно красиви създания, с лица и тела, стотици пъти по-вълнуващи и значими от обикновените жени в истинския живот. Те бяха избрани и Белинда се закле, че някой ден и тя ще бъде една от тях, ще заеме мястото си върху същия екран и образът й ще бъде толкова увеличен, че всички ще я забележат и никога повече няма да се почувства невидима.

— Двайсет и пет цента, хубавице.

Касиерът бе красив блондин, с искрящо бели зъби, като излязъл от реклама за дъвка, очевидно безработен актьор. Погледът му се плъзна оценяващо по стройната фигура на Белинда, облечена в модерна, плътно прилепнала тъмносиня памучна рокля, украсена с бели кантове, пристегната в кръста с яркочервен лачен кожен колан. Роклята й приличаше на дреха, която би сложила Одри Хепбърн, въпреки че Белинда смяташе, че е по-скоро от типа на Грейс Кели. Всъщност мнозина намираха, че прилича на Грейс. За да подсили приликата, Белинда се бе подстригала като актрисата.

Прическата подчертаваше дребните, фини черти на лицето и устните й, старателно очертани с тъмночервено червило. Бе мацнала върху скулите от новия фон дьо тен на „Ревлон“, за да се откроят – трик, който бе заимствала от статия в „Огледало на киното“* от Бъд Уестмор, гримьора на звездите. Белинда нанасяше върху светлите си мигли тъмнокафява спирала, за да открои най-хубавото у нея – изумителните й, сини като зюмбюли очи, излъчващи невероятна невинност.

[* „Movie Mirror“ – едно от популярните през средата на миналия век „фен“ списания. – Б.пр.]

Блондинът от рекламата за дъвка се наведе над щанда.

— Смяната ми свършва след час. Какво ще кажеш да ме почакаш? В киното малко по-надолу по улицата дават „Не съм непознат“.

— Не, благодаря.

Белинда взе едно от блокчетата ментов баварски шоколад, които собственикът бе изложил на щанда, и подаде на блондина един долар. Те бяха любимото й лакомство и единственото разточителство, заедно с новия брой на списанието за кинозвезди, което си позволяваше, когато отскачаше два пъти седмично до дрогерията на булевард „Сънсет“. Като допълнителна награда веднъж бе зърнала Ронда Флеминг, застанала край щанда да купува марка крем шампоан, предпочитан от кинозвездите, и Виктор Матюр да излиза през вратата.

— А какво ще кажеш за този уикенд? – не се предаваше касиерът.

— Боя се, че няма да стане.

Белинда взе рестото и го дари с печална, пълна със съжаление усмивка, която не само целеше да поласкае егото му, но сякаш му обещаваше, че притежателката й ще го помни завинаги с горчиво-сладка тъга. Харесваше й ефектът, който оказваше върху мъжете. Предполагаше, че е заради необикновения й външен вид, ала причината бе съвършено различна. Белинда караше мъжете да се чувстват по-силни, по-умни, по-значими и мъжествени. Другите жени биха използвали този си вроден дар в свой интерес, ала Белинда имаше прекалено ниско самочувствие.

Тя се извърна и погледът й попадна върху млад мъж, седнал в една ниша, в дъното на магазина, наведен над книга и чаша с кафе. Сърцето й подскочи, въпреки че вътрешният й глас я предупреди, че може отново да се разочарова. Тя толкова много мислеше за него, че бе започнала да си въобразява, че го вижда навсякъде. Веднъж вървя след един мъж повече от километър само за да открие накрая, че типът имаше голям грозен нос, който не можеше да е част от лицето, населяващо сънищата й.

Запъти се с бавни стъпки към нишата в дъното, докато в гърдите й се бореха възбуда, трескаво очакване и почти сигурно разочарование. Когато той протегна ръка към пакета „Честърфийлд“, Белинда видя, че ноктите на пръстите му са изгризани до живеца. Със заучено движение той изтръска една цигара. Белинда затаи дъх, чакайки го да вдигне глава. Светът около нея сякаш се стопи. Всичко изчезна, с изключение на мъжа.

Той отгърна страницата на книгата, цигарата все още висеше в ъгъла на устата му, и отвори с палец кибрита. Тя почти бе приближила до мястото, когато той драсна с клечката, запали цигарата, всмукна дълбоко дима и вдигна глава. И изведнъж през кълбото синкав дим Белинда се взря в студените сини очи на Джеймс Дийн.

В този миг сякаш се пренесе в киносалона в Индианаполис. Филмът беше „На изток от рая“. Тя седеше на последния ред, когато същото това лице направо взриви екрана. С високото си умно чело и неспокойните си сини очи той нахлу в нейния живот, изтласквайки всички други най-вълнуващи и велики лица, които бе виждала върху белия екран. В гърдите й избухнаха фойерверки, завихри се огнена вихрушка и тя се почувства така, сякаш бяха изпуснали всичкия въздух от тялото й.