Детството и юношеството, прекарани с луда майка, която го задушаваше с обсебващата си любов, и безразличния и вечно отсъстващ баща, който не го беше достатъчно грижа за него, за да се намеси във възпитанието му, бяха причината Кени да свърне по кривия път. Беше истински хулиган, вилнееше неудържимо из Уайнет, сякаш искаше да опустоши малкия град. Дали Бодин беше единственият, който се изпречи на пътя към пълната му гибел. И точно това най-много болеше. Защото Дали го познаваше най-добре от всички на тази земя, разбираше както никой друг, че единствено голфът имаше значение в жалкото му и безсмислено, разглезено съществуване.

След като приключи безполезния разговор с един от познатите му журналисти в Ю Ес Ей Тудей, Кени чу лейди Ема да шета из кухнята и крайчеца на мрачната пелена на отчаянието лекичко се повдигна. Изглежда, в крайна сметка сексуалното му желание не беше съвсем изчезнало.

Още преди да го отстранят временно от играта, отсъствието на интерес към жените бе започнало здравата да го тревожи. Винаги бе водил интензивен полов живот, но откакто скъса с Джили, не бе пожелавал никоя жена. Постоянно го преследваха натрапчивото чувство на неудовлетворение и съзнанието, че човек, победил в толкова много голф турнири, би трябвало да е доста по-щастлив с живота си. Ала сега се появи лейди Ема и само за часове тялото и духът му живнаха.

Въпреки чадъра и лошия навик да раздава заповеди, тя беше точно свежата струя, от която се нуждаеше особено сега, когато всеки уважаващ себе си голфър бе поел към Огъста за турнира от сериите „Мастърс”, а той си седеше със скръстени ръце у дома заради злостната прищявка на един човек, който се предполагаше, че му е приятел. И нямаше защо да се притеснява, че Ема ще разбуни поредния публичен скандал – последното, от което се нуждаеше кариерата му – когато я зареже. Нямаше начин такава консервативна дама като нея да обяви на всеослушание, че по време на пролетната си ваканция е задоволила сексуалните си мераци, скачайки в леглото с напълно непознат.

Освен това тя го забавляваше, което беше доста странно, тъй като Кени не можеше да понася властни жени. Но лейди Ема беше толкова безпомощна и отвеяна, че за него бе истинско удоволствие да бъде в компанията й и да я поднася.

А и тази уста… и невероятната й енергия… Той се усмихна, представяйки си цялата тази отприщена енергия, докато Ема се извива сластно под него.

Възнамеряваше да я използва с пълна сила, за да отвлече нерадостните си мисли от Огъста, Дали Бодин и живота, който му се струваше все по-безсмислен. Да, сър, лейди Ема беше точното лекарство, от което се нуждаеше.

Ема за трети път изтърва белачката за картофи – изящно лъскаво творение на германската индустрия. Прехапа устна и се съсредоточи върху морковите. След няколко часа всичко щеше да свърши.

— Какво става с картофите?

Тя изтърва белачката за четвърти път и се обърна.

С широка усмивка Кени пристъпваше към нея.

Ема оцени по достойнство светлокафявия панталон, в който се бе преоблякъл, докато тя се бе опитвала да подремне, в комплект с черна тениска с логото на „Американ Експрес”. Тези неутрални тонове, в съчетание с тъмната коса и загоряла кожа, великолепно контрастираха с теменужените му очи.

Той отвори вратата на фурната, взе нож и бодна един картоф.

— Почти са опечени. Пилешките котлети готови ли са?

— Пилешки котлети? – Тя напълно бе забравила за пилешките котлети.

Кени се изправи и кимна към внушителната купчина моркови, които Ема току-що бе обелила.

— Ако Бъгс Бъни намине за вечеря, със сигурност ще заподскача от щастие.

Тя примигна и сведе поглед. Вместо да изчисти само няколко моркова, беше обелила всички в пакета. Предостатъчно за десетина салати.

Кени й се ухили разбиращо и с лениви движения извади купа и тиган от различни шкафове. Изневиделица се появиха кутия с брашно и пакетче масло. С бавно завъртане на ръката той загреба пилешките котлети и ги пусна в цвъртящото масло в тигана.

— Наглеждайте ги, докато донеса бутилка вино.

Тя се втренчи тъпо в тигана. Пулсът й препускаше, стомахът й сякаш се бе свлякъл в петите. За миг я връхлетя съзнанието за мащаба на това, което губеше – десет години, изпълнени с мечти за уравновесен и мил съпруг, кротък и разсеян учен, с кожени кръпки върху лактите на сакото и мастилени петна по пръстите. Другите жени може и да копнееха да укротят ослепителен бохем с гъста черна коса, великолепно тяло и теменужени очи, но не и тя.

Кени се върна от гаража с бутилката и намали огъня под котлетите, които вече бяха започнали да димят.

— Лейди Ема, успокойте се, иначе има опасност да се изпарите още преди да приближим до спалнята.

— Аз съм спокойна! Съвършено спокойна! – Младата жена пое дълбоко дъх, осъзнала колко глупаво прозвуча, особено след като и един слепец можеше да види, че е опъната като струна. – Моля, наричайте ме Ема. Никога не използвам титлата си.

— Ъхъ. Щом сте толкова спокойна, защо подскачате всеки път, когато ви погледна?

— Не подскачам! – Тя преглътна, докато наблюдаваше как пръстите му въртят тапата, както й се стори, цяла вечност. Замисли се как много скоро тези лениви ръце ще шарят по тялото й, сетне си напомни, че върху палеца му няма петно от мастило и нито следа от мазол върху дългите фини пръсти.

— Добре тогава. В такъв случай ще ви подложа на тест. – Той измъкна тапата, извади две изящни, високи кристални винени чаши от шкафа над печката и наля виното. – Ето какво ще направя. Само за да ви докажа, че съм прав. Ще докосна една от частите на тялото ви, а вие трябва да стоите напълно неподвижно. Ако помръднете, значи, вие губите, а аз печеля.

— Къде смятате да ме докосвате?

— Където си избера.

— О, не мисля, че идеята е добра.

— Идеята е отлична. – Той й подаде чашата с вино. Пръстите им се докоснаха и тя подскочи.

— Загубихте – обяви Кени с триумфален блясък в очите.

— Това не е честно!

— Защо?

— Защото… когато казахте част от тялото… ами аз, естествено, си помислих, че…

Той повдигна вежди многозначително.

— И какво точно си помислихте, лейди Ема?

— Само Ема! Помислих си… о, няма значение! – Тя грабна една краставица. – Прав сте. Наистина съм малко нервна. Но това е съвсем естествено. Аз никога… никога не съм правила нещо подобно. – Вторачи се в нещастната краставица, която стискаше конвулсивно, осъзна какви асоциации може да събуди и я захвърли, сякаш беше един от горещите картофи, които се печаха във фурната.

— Май никога не сте наемали мъж за една нощ? – подсмихна се той.

— О, Господи… нужно ли е да се изразявате по този начин?

— Старая се да се изразявам колкото се може по-любезно. – Той обърна котлетите. – А сега защо не довършите салатата, за да можем най-сетне да хапнем?

Ема се насили да се съсредоточи и след още няколко кулинарни гафа двамата най-после седнаха в трапезарията край масата със стъклен плот, с подпори от лъскав черен мрамор. Сякаш с магическа пръчка се бяха появили прибори, бели ленени покривчици, в комплект с бели салфетки за маса, тъмносини порцеланови чинии със златни кантове по края и масивни сребърни прибори. Компаньонът й определено умееше да подбира приятелите си. Беше виждала в Англия неколцина „колеги” от професионалното поприще на Кени и никак не й се бяха понравили – красавци без пукнат грош, продаващи своя чар в замяна на гостоприемството на приятелите си.

Само от вида на храната й се повдигна и тя отпи от виното. Беше великолепно – ароматно и очевидно скъпо. Кени се зае с вечерята и тя не забеляза никакви признаци на нервност, докато се хранеше с апетит. Ема бодна парченце печен картоф. То заседна на гърлото й.

Сътрапезникът й явно не се притесняваше от мълчанието на масата, но не и тя. Може би малко разговор щеше да я отпусне.

— Приятелят ви има прекрасен вкус – осмели се най-сетне Ема да наруши тишината.

Той огледа разкошно обзаведената трапезария, като че ли я виждаше за пръв път.

— Предполагам. Макар че не е зле да се добавят няколко плакати на спортисти. Два дивана в дневната. И телевизор с голям екран, за да гледаме мачове, докато се храним.

Жизнерадостната му тъпота я дразнеше, макар че навярно той не беше лош човек, просто прекалено мързелив, за да постигне нещо. Може би никой не му бе предложил по-добър път в живота или някаква друга перспектива.

— Някога замисляли ли сте се за начина, по който си печелите прехраната? – попита тя.

— Не съвсем – призна той и отряза парче от пилешкото. – Услугите на придружител напълно ме устройват.

Ема неволно се поддаде на вродения си инстинкт на учител, помагащ на питомците си да изграждат силни характери.

— Но не се ли затруднявате, когато някой ви попита с какво се занимавате и вие трябва да отговорите, че сте придружител?

— Да се затруднявам?

— Хората със сигурност се досещат… ами, извинете, ако съм твърде пряма, но придружител е благоприлично название на… ами… жиголо.

— Жиголо!

Ема нямаше намерение да бъде груба и тутакси започна да търси подходящо извинение, когато той засия насреща й.

— Жиголо. Харесва ми.

— Терминът е унизителен – сметна тя за свое задължение да поясни.

— Вероятно в социалистическата държава, в която живеете, но тук е свободна страна, родина на смели хора, които уважават всеки човек, посветил живота си на благото да обслужва самотните дами.

— Аз не съм самотна!

— Или онези, които имат сексуални проблеми.

Ема отвори уста, за да го отрече, но побърза да я затвори. Нека си мисли каквото иска. Освен това тя наистина имаше сексуални проблеми, въпреки че не те бяха основната причина да използва услугите му. Протегна трепереща ръка към чашата с вино.

Кени отряза с ножа втория котлет и тя забеляза, че маниерите му са безупречни – комбинация от ленива грациозност и пестеливи движения.