Лидия, мащехата им, ги беше научила да бъдат силни жени, да не се страхуват да поемат рискове и да дават израз на интелигентността си и в крайна сметка, точно тези качества досега бяха служили отлично на Шарлот. До тази сутрин — ако все още беше същата сутрин — когато тя се беше събудила с блестящата идея да се нагизди с роба и воал и да изследва забранения „сук“.

Шарлот си представи Мили, красивата си и волна сестра, облечена в прекрасната си бяла, дантелена булчинска рокля, с очи, блеснали от любов и възбуда. Представи си тъжно и петимата си братя, един след друг: Девън, Сет, Гидиън, Джакоб, Матю.

Съществуваше огромна вероятност никога повече да не види нито един от членовете на семейството си. Още по-лошо — обичните й неминуемо щяха да страдат от изчезването и очевидната й съдба, а родителите на Бетина щяха да бъдат безутешни в скръбта си. Дъщеря им беше всичко за тях и поради импулсивните действия на Шарлот бяха загубил детето си.

В този момент отчаянието почти сигурно щеше да завладее, Шарлот, ако не беше възникнало нещо по-важно, за което се налагаше да помисли.

Пантите на вратата изскърцаха и в тъмнината проникна лъч светлина. После в стаичката влезе дребен човек. Носеше арабски дрехи, но това беше всичко, което Шарлот успя да различи.

Сърцето й заби от страх и безпомощна ярост, когато той се приближи до нея, изправи я грубо от пода и извади парцала от устата й. Поднесе й чаша с хладка вода и нетърпеливо я притисна към устните, й, за да пие.

Шарлот преглътна всички скандални думи, които й се искаше да му каже, както и всички тревожни въпроси, които копнееше да зададе, и жадно отпи. Горещината беше трудно поносима и тя едва сега осъзна, че тялото й плуваше в пот.

— Ти кой си? — прегракнало попита тя, след като утоли жаждата си.

Мъжът промърмори нещо на арабски, при което Шарлот не разбра думите, но добре схвана отношението му към нея. Тъмничарят й не се държеше презрително, нито дори враждебно — той просто беше безразличен.

— Какво е това място? — бързо изрече тя, по-скоро в опит да склони мъжа да не й запушва устата отново, вместо в очакване на отговор. — Защо ме държите тук?

Посетителят на Шарлот й изкрещя нещо, но както и предния път, забележката му нямаше нужда от превод. Той просто искаше тя да млъкне.

За да й покаже това по-нагледно, той върза отново парцала през устата й, но този път малко по-стегнато, така че краищата му се впиха в устните й. После блъсна Шарлот, силно, така че тя падна на пода.

За пръв път мъглата от ужас и гняв, прилегнала плътно над нея, се разкъса от бавно, едва доловимо усещане за поклащане и тя разбра, че беше попаднала в трюма на някакъв кораб. Малко се успокои от това, че беше успяла да установи вида на затвора си, но наред с това се наложи да си даде и сметка, че сега бягството й би било още по-трудно.

Докато Шарлот наблюдаваше пазача, който вече излизаше от импровизираната й затворническа килия, тя всъщност се зарадва, че устата й беше запушена. Парцалът й пречеше да изрече целия поток от проклятия и цветисти псувни, които беше научила на работните площадки на баща си и въпреки че не говореше английски, арабинът положително щеше да разбере, че беше станал обект на долни обиди и търпението му, което и без това беше на изчерпване, можеше и съвсем да свърши.

Шарлот строго си постави задачата да вдишва дълбоко въздух през носа си и бавно да го изпуска през превръзката на устата. Каквото и да се случеше, трябваше да не губи самообладание, да положи всички сили да не проявява гнева си, нито страха си.

Горещината в тъмното помещение беше задушаваща и сега, когато Шарлот вече знаеше, че това наистина беше трюм, тя започна да различава бързо пробягващите стъпки на плъховете по гредите над главата си и ровичкането им из запасите храна, складирани около нея. Потръпна и отправи безмълвна молитва да се случи чудо.

Скоро.


Патрик въздъхна, обърна се и закрачи обратно, отдалечавайки се от кърмата на „Чародейка“. Обикновено с наслада наблюдаваше как последните лъчи дневна светлина се разбиваха и изчезваха върху бляскавата повърхност на водата, но тази вечер беше разтревожен.

Том Кочран, негов приятел и първи помощник-капитан, беше застанал зад него.

— Е, ще вдигаме ли платната с вечерния прилив, капитане? — попита той. Той беше солидно сложен мъж на среден ръст, и със сивкавобяла брада, закриваща долната част на лицето му. — Струва ми се, че нашият човек Халиф ще очаква да ни види по някое време тази нощ.

Патрик разсеяно кимна. В Англия, той и султан Халиф бяха ходили заедно на училище, но тази вечер перспективата да посети разкошния му дворец беше изгубила обичайното си очарование.

— Да — каза малко грубо той. — Нареди да вдигнат платната.

При това, Патрик се спусна по стълбите до долната палуба и влезе в личната си каюта, сравнително малка по размер, обзаведена с легло, гардероб, бюро и стол и няколко лавици с книги. Не си направи труда да запали лампа, а просто се отпусна на стола и пак въздъхна.

Чуваше ясно виковете на екипажа горе, на палубата и край такелажа, но мислите му продължаваха да се въртят само около момичето, което бе отвлечено от пазара през същия ден. И защо тя го тревожеше толкова много? Въпреки че беше жалко, нищо неподозиращи млади момичета често изчезваха от пазари като този и вече никой не ги виждаше отново.

Нещо рязко пристегна тила на Патрик, после започна учестено да пулсира. Той изсипа куп проклятия и ядосано захвърли една книга, която рикошира в насрещната стена.

На вратата се почука.

— Влез — изръмжа Патрик, защото добре знаеше, че ако не отговори, момчето, което помагаше на готвача, щеше да продължи да чука.

Тази вечер обаче подноса с капитанската вечеря донесе Кочран.

— По дяволите, човече — каза старият моряк — запали една лампа. Тук е тъмно като в избата на дявола.

Патрик се пресегна към лампата, окачена над бюрото, свали стъклото й и поднесе към фитила клечка кибрит. Знаеше, че по лицето му ясно бе изписано недоволството, че някой го е обезпокоил.

— Какво те гложди? — настоя Кочран, тръсвайки нехайно таблата върху бюрото. — Не можа ли да намериш малката танцьорка на пазара? Оная, на която й беше метнал око още когато хвърлихме котва?

Неочаквано смущение заля Патрик, въпреки че изобщо не можеше да си обясни защо. Той не беше женен, в крайна сметка, така че не беше подвел ничие доверие, когато последва момичето в палатката й и се наслади на женските й прелести.

— Намерих я — призна той, свеждайки поглед към чиниите на бюрото. Агнешко задушено, черен хляб и слаб чай — отново.

Кочран се изхили и зае съвсем непринудена поза, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна удобно на затворената врата, въпреки че не бяха го поканили да остане. — Не ми казвай, че тя ти е отказала.

Патрик не сметна за нужно да удостои думите му с отговор. Той само свирепо и продължително изгледа Кочран, после отхапа със зъби едно голямо парче хляб и започна да яде.

— Май съм си загубил ума — ухили се Кочран — Забравих за момент, че няма такава жена, която да е отказала на Патрик Тревърън. И щом не е танцьорката, какво е това, дето те е разтревожило толкова много?

Патрик отмести подноса и хвърли хляба до чинията с месо.

— Този свят е безжалостен — каза той.

Първият помощник-капитан се престори на силно изненадан.

— А, ето ти едно откритие — с насмешка отвърна той. — Аз пък си мислех, че светът бил само рози и ангелски крилца. — Кочран, за разлика от по-голямата част на екипажа на „Чародейка“, беше образован човек. Патрик знаеше, някога е бил преподавател в мъжка гимназия в Ню Йорк, въпреки че приятелят му не говореше много за дните преди да тръгне по море.

Масажирайки с едната ръка напрегнатите мускули на тила си, Патрик му разказа за отвличането. Но не допълни, че очите с цвят на клен, непрекъснато го преследваха.

— Не можеш да ги спасиш всичките, Патрик — каза Кочран, когато страшният разказ привърши. — Освен това, някои от тези момичета в крайна сметка завършват живота си като кралици, знаеш това. По-красивите от тях получават собствени слуги, блестящи дрехи и всякакъв вид храна, която биха си пожелали или биха могли да погълнат.

Патрик прехапа устни, за да спре потока от нецензурни думи, който напираше да избухне и да се излее в яростна тирада.

Кочран сложи ръка на рамото на капитана.

— Хубава ли беше? — тихо го попита той.

— Да — едва чуто призна Патрик.

— Значи, няма да й се случи нищо лошо — каза приятелят му, след което отвори вратата и напусна каютата.

Патрик вдигна крака, сложи ги на бюрото до подноса с храна, отпусна назад глава и глухо изстена. Главоболието му продължаваше да се влошава и дори през упорито стиснатите си клепачи, той виждаше пред себе си ония златисти очи, вперили поглед в него на пазарния площад.

В следващия момент Патрик си спомни. Той и чичо му бяха закарали „Чародейка“ на док в далечния Сиатъл, през 1866 или 67, при което бяха останали няколко дни, за да се порадват на местното гостоприемство и да разтоварят някои от стоките, които бяха докарали от Калифорния и от Ориента.

Един следобед се беше върнал на кораба, след като бе прекарал цялата сутрин с един от търговците и вдигайки случайно поглед, на такелажа видя да виси едно малко момиче.

Беше й викнал да слезе бързо долу, а тя изкрещя в отговор, при това с достатъчно разумен тон, че не може да се помръдне оттам.

Той се покачи да й помогне, разбира се, след което си бяха разменили не много любезни думи.

Патрик не си спомняше името й, но кехлибарените й очи се бяха запечатали в съзнанието му. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова настроено за приключения малко момиче и младата жена, която бе срещнал на пазара днес, бяха едно и също същество.

Той стисна ръката си в юмрук и я стовари на бюрото с такава сила, че приборите издрънчаха.