— Дотук — твърдо каза Бетина. — Тръгваме, Шарлот. Още в тази минута. Доколкото въобще разбирам от пирати, този беше един от тях.

Шарлот проследи с поглед Патрик и когато го видя да спира пред едно обвито с воали и добре оформено същество, танцуващо на една платформа, поставена върху два огромни варела, тя изпита такава силна ревност, че гърлото й най-после се отпуши и белите й дробове започнаха отново да функционират нормално.

— А пък ние всички чудесно знаем, че си срещала достатъчно пирати — отвърна тя с необичаен сарказъм. И веднага съжали за заядливата си забележка. Защото, независимо че двете с Бетина не си подхождаха много, все пак Бетина беше добре възпитана и доста уязвима и изобщо не заслужаваше подобно отношение.

Зелените очи на Бетина вече се бяха напълнили със сълзи. Тя беше единствено дете на родителите си, отгледана с любов и внимание и никак не й беше лесно да наруши забраната им и да се измъкне през задната врата на Винсентови, за да опознава очарованията на един пазар в чужда страна.

— Извинявай — тихо каза Шарлот, чувствайки се нещастна, докато наблюдаваше как Патрик вдигна на ръце танцьорката от импровизираната сцена и подхвърли монета на един облечен в дълга роба мъж, който се подпираше наблизо. — Сега… сега ще си тръгнем.

Решена да не поглежда повече назад, Шарлот гордо изправи рамене и тръгна по посока на владенията на Винсентови. Мислите й бяха толкова объркани и възбудени от внезапната среща с Патрик Тревърън, че я болеше непоносимо дори да си помисли, къде би могъл да отвежда той танцьорката сега.

Беше разсеяна и остро усещаше растящото безпокойство на Бетина, така че намирането на криволичещия път, по който двете бяха преминали само преди около час, се оказа трудно, още повече че липсваше шума и суетнята около пазара, която преди ги водеше. Всичките невероятно тесни улички изглеждаха еднакви, всяка една от дузината край тях можеше да води към тихия жилищен квартал, който така смело бяха напуснали.

Бетина подсмърчаше и бършеше сълзите с воала си.

— Знаех си — повтаряше тя. — Изгубихме се.

— Тихо! — нетърпеливо й се скара Шарлот. — Просто ще се върнем на пазара и ще попитаме някого.

— Но не говорим езика им — напомни й с влудяваща акуратност Бетина.

— Тогава просто, след като се върнем, ще опитаме отново и ще продължаваме да опитваме, докато намерим верния път — отговори Шарлот. Но не се чувстваше толкова уверена, колкото предполагаха думите й.

Бетина изхлипа и сърдито извика:

— Не трябваше да те слушам! Знаех, че ще се случи нещо ужасно, ако не се подчиня на татко и ето, че съм била права!

Шарлот прехапа долната си устна, за да не кресне на Бетина да замълчи.

— Ще се приберем без проблеми — нежно каза тя, след като успя да овладее раздразнението си. Обещавам ти. Но ти трябва да запазиш спокойствие, Бетина.

По-младото момиче въздъхна дълбоко, потръпна и огледа пустата улица. Беше зловеща, цялата тази тишина, след шума и оживлението на местния сук.

— Ще трябва да изпия някаква отрова, ако ни пленят и ни принудят да живеем в харем — заяви Бетина, доста твърдо, когато след известно време успя да възвърне донякъде самообладанието си.

Шарлот можеше и да се изсмее при по-малко тревожни обстоятелства. Но истината беше, че сега вероятно действително се намираха в огромна опасност, скитайки се сами в град, чиято култура беше толкова различна от тяхната собствена.

Да, не им оставаше нищо друго, освен да се върнат пак на пазара, да се опитат да намерят г-н Тревърън и да се наложи Шарлот да го моли за спасение втори път. Щеше да бъде невероятно унижение, тъй като той явно беше така скандално ангажиран с танцьорката, ако изобщо беше още наоколо, но Шарлот не виждаше друга алтернатива. Тя и Патрик не бяха се разделили в особено приятелски отношения през оня отдавна отминал ден в Сиатъл, но вероятно той беше единственият човек на пазара, който говореше английски.

Тя хвана Бетина под ръка.

— Хайде. Ще се върнем там, където ни е мястото и ще пием чай и ще ядем шоколади, преди майка ти и баща ти дори да усетят, че ни е нямало.

Пазарът, пълен с хора и преди, сега вече гъмжеше от народ и магарета. Шарлот се изправи на пръсти, опитвайки се да мерне някъде непокритата глава на г-н Тревърън сред морето от чалми на търговците и клиентите, но от него нямаше и следа.

Бетина глухо изхлипа и Шарлот едва обузда гнева си.

Точно в този момент се озоваха притиснати сред тълпа мъже. Някой притисна върху устата и носа на Шарлот мръсен парцал, напоен с някакъв остър химикал и ръцете й бяха извити силно назад. Тя чу истеричните викове на Бетина, а после светът край нея се смали до точица, изчезна. Не остана нищо, освен една пулсираща, безкрайна празнина.


Патрик Тревърън обхвана с ръце тънката талия на танцьорката и я повдигна обратно на платформата. Обзет от особена щедрост, той я награди с усмивка и тайно й подаде още една монета, когато в същия момент рязък женски писък прониза присъщата пазарна глъчка.

В Риц, както и в други части на арабския свят, на жените се гледаше като на стока, но Патрик беше израснал в Бостън, а завършил образованието си в Англия. В резултат на това той притежаваше и известно кавалерско чувство и въпреки че разбираше добре, че би било грешка да откликне на отчаяния зов на дамата, той не можеше да не се опита да й помогне.

Тръгна бързо през тълпата и откри едната от двете чужденки, с които се беше сблъскал по-рано. Воалът й беше паднал и по носовото звучене на непрестанните й, сърцераздирателни хлипове, Патрик прецени, че е американка.

Раздразнен, той сграбчи раменете й и я разтърси.

— Спри с този хленч и ми кажи какво е станало!

Любопитните араби малко се отдръпнаха.

— Моята п-приятелка! — изплака момичето. — М-моята приятелка беше о-отвлечена от пирати!

Патрик си спомни за погледа, който беше отправил към големите кехлибарени очи на другата жена по-рано и здраво стисна зъби. Около нея имаше нещо смущаващо познато.

— Къде се случи това? — попита той, стараейки се да запази спокойствие. — Колко мъже бяха? Видя ли накъде тръгнаха?

Момичето отново изхлипа високо.

— Бяха най-малко сто — успя най-после да каже. Зелените й очи вече бяха зачервени и подпухнали, а също и върха на носа й. — И откъде да зная накъде са тръгнали? Ами аз дори не мога да намеря пътя за къщата на Винсентови!

Патрик различи в тълпата едно познато лице, едно сериозно малко момче, което понякога му изпълняваше дребни поръчки, извика го и му подаде няколко дребни монети. Познаваше Винсентови и няколко пъти им беше гостувал.

На бърз арабски той нареди на момчето да я отведе в къщи — в сегашното си състояние тя явно не можеше да му бъде полезна при издирването на приятелката й. После започна да разпитва околните.

Въпреки факта, че Патрик владееше добре местния език и че беше достатъчно известен в царството, както и приеман като гост във всички социални среди тук, той все пак си оставаше външен човек. Мъжете, посещаващи често пазара, щяха да симпатизират на похитителите, а не на отвлеченото момиче. За тях продаването на невинни млади жени в робство означаваше всъщност честна търговия.

Все пак, Патрик претърси основно всички алеи, отвеждащи вън от пазара, а гърдите му се изпълваха с нарастваща паника, докато се бореше да приеме и да се примири с безполезността на преследването си. С момичето беше свършено: Нищо не можеше да я спаси от съдбата, която й бяха отредили.

Късно следобед, когато слънцето сипеше безжалостно изгарящите си лъчи върху древния и прашен град, Патрик се върна в пристанището, където корабът му, „Чародейка“, стоеше на котва.


Тя се намираше в тъмна, тясна дупка, място, пропито с миризма на плъхове, плесен и гнилоч. Главата я болеше така, сякаш я бяха ударили с палка, стомахът й се свиваше от едва потискано гадене. Болки по цялото й тяло й подсказваха, че е покрита със синини, а там, където вероятно нямаше синини, кожата й смъдеше от охлузвания.

Шарлот имаше желание да повърне, но устата й се оказа запушена и когато се помъчи да я освободи, разбра, че ръцете й са завързани. Сълзи на страх и отчаяние изпълниха очите й.

Търсеше приключение, горчиво си каза тя. Ето ти го сега.

Заплашваше да я обземе истерия, но Шарлот беше решила да не й се поддава. Разбираше колко е важно да не изпада в паника: трябваше да може да разсъждава спокойно и да си състави план за бягство.

Вместо да обмисля стратегията си обаче, тя се сети за Бетина. Похитителите бяха ли отвлекли и нея? Шарлот потръпна, като си представи колко ужасено щеше да бъде момичето и я завладя чувство на ужасна вина. Ако с Бетина се случеше нещо лошо, виновна щеше да бъде само Шарлот и никой друг! Тя едва ли не беше завлякла насила момичето на оня пазар, а резултатът може би се беше оказал фатален.

От стомаха й се надигна нов спазъм и нова вълна достигна до гърлото й, но Шарлот преглътна. Ако запазеше самообладание, може би щеше да успее да открие Бетина и двете заедно биха избягали от похитителите си. А от друга страна, можеше и никога вече да не види приятелката си.

В съзнанието й започнаха да се оформят ярки и ужасяващи картини. Преди, Шарлот често се беше унасяла в тайни мечти, в които виждаше себе си като момиче от харем, а султанът на този харем беше не някой друг, а именно Патрик Тревърън. Тогава беше невинна игра, при която по слабините й се разливаше приятна слабост, а бузите й пламваха от смущение, но реалността, че сега се намираше изправена пред живота на истинска бяла робиня, съвсем не беше ученическа фантазия. И разбира се, нямаше да я продадат на мъжа, за когото си беше мечтала през всичките тези години — о, не. Сигурно щеше да стане собственост на някой сводник, или притежание на потен, дебел звяр, за когото тя нямаше да струва повече от едно куче или кон.

Шарлот си спомни за дома си в Куейдс Харбър, разположен на зелените брегове на Паджет Саунд, където баща й беше собственик на една от най-големите дърводобивни фабрики в областта Уошингтън. Бригъм Куейд беше мъж с много здрави принципи и никаква склонност към необмислени постъпки, но Шарлот никога, дори за момент не беше се съмнявала в любовта му. Тя и сестра й Мили винаги бяха знаели, че той би дал собствения си живот, вместо да позволи да се случи нещо на някоя от тях и точно поради тази причина те двете бяха израснали самоуверени и безстрашни.