След като момичетата отминаха, Хана забеляза позната тъмнокоса фигура, която стоеше пред „Пинкбъри“ и говореше по телефона. Тя присви очи. Това беше полицай Уайлдън.

— Просто се успокой — промърмори той в телефона си с напрегнат глас. Сбърчи вежди, докато слушаше отговора на човека от другата страна. — Добре де, добре. Седни и не мърдай. Ей сега идвам.

Хана се намръщи. Дали беше научил нещо за трупа на Иън Томас? Освен това й се искаше да го попита за зловещата закачулена фигура, която беше видяла в гората онази нощ. Тя се беше навела заплашително над Хана и след няколко секунди беше вдигнала пръст към устните си, прошепвайки „ш-ш-шт“. Защо някой ще шътка, освен ако не е направил нещо ужасно — и не иска да бъде видян? Хана се питаше дали този човек няма нещо общо със смъртта на Иън. Може би той също беше А.

Хана се накани да стане, но преди да успее да отблъсне стола си, Уайлдън хукна нанякъде. Тя отново се отпусна на мястото си, решавайки, че той просто е зает с нещо. За разлика от Спенсър, Хана не мислеше, че Уайлдън крие нещо. Преди да приеме новата си работа в Сингапур, майката на Хана беше излизала с него, и Хана смяташе, че го познава малко по-отблизо от останалите. Добре де, когато го завари да излиза от банята, увит в любимата й хавлия, тя се почувства доста неловко, но общо взето той беше приятен човек, който се грижеше за тях, нали? Щом смяташе, че А. е имитатор, може би наистина беше така. Защо му е да ги подвежда?

Въпреки това Хана реши да не рискува. С тази мисъл в главата тя измъкна чисто новия си айфон от калъфчето от телешка кожа на „Диор“ и го показа на момичетата.

— Така. Смених си номера, но нямам намерение да го раздавам наляво и надясно. Трябва да ми обещаете, че няма да го давате на никого. Ако го направите, ще разбера. — Тя ги изгледа сериозно.

— Обещаваме — отвърна Райли и бързо измъкна своя блекбъри: Хана им изпрати есемеси с новия си номер. Всъщност отдавна мислеше да си смени номера — това беше идеалният начин да се отърве от А. Освен това приемаше смяната като начин да се освободи от всичко, което се беше случило миналия срок. Voila2! Всички скапани спомени изчезват завинаги.

— И така — каза Кейт, след като момичетата приключиха с есемесите, привличайки отново вниманието към себе си. — Относно Ерик. Преодолях го. Пълно е с други хубави момчета, които се разхождат наоколо.

Тя кимна с брадичка към атриума. Група играчи по лакрос от „Роузууд дей“, сред които Ноъл Кан, Мейсън Байърс и по-малкият брат на Ариа, Майк, се мотаеха около фонтана. Майк разказваше някаква история и бясно ръкомахаше. Намираше се твърде далеч от тях, за да чуят както казва, но останалите момчета поглъщаха захласнато всяка негова дума.

— Тези хлапета? — Хана направи отвратена физиономия. — Кажи ми, че се шегуваш. — Някога двете е Мона се бяха споразумели никога да не излизат с никой от отбора по лакрос. Момчетата правеха всичко заедно, от ученето и тренировките във „Филаделфийския спортен клуб“, мрачния фитнес салон на гърба на мола, до яденето на гадни пилешки ордьоври в „Чикфил-А“. Хана и Мона обичаха да се шегуват, че освен това тайно си уреждат групови гостувания с преспиване и взаимно си правят прическите.

Кейт отпи от ментовия си чай.

— Някои от тях са много яки.

— Кой например? — предизвика я Хана.

Кейт проследи с поглед момчетата, докато минаваха покрай бутика на Дейвид Юрман, М.А.С. и „Лъш“, магазина, в който продаваха милион различни ръчно изработени свещи и сапуни.

— Той. — Тя посочи към едно от момчетата, което вървеше най-отзад.

— Кой, Ноъл ли? — Хана сви рамене. Ноъл Кан ставаше, стига човек да си пада по богати момчета, които нямат усет за шегите и сипят наляво и надясно майтапи за тестиси, трето зърно и животни, които правят секс.

Кейт лапна бъркалката си и я задъвка.

— Не Ноъл. Другият. С тъмната коса.

Хана примигна.

— Майк?

— Страхотен е, нали?

Хана се опули. Майк, страхотен? Той беше шумен и дразнещ, и недодялан. Добре де, може би не беше съвсем зле — имаше същата синьо-черна коса, дългуресто тяло и ледено сини очи като на Ариа, но все пак…

Внезапно Хана усети как я обзема собственическо чувство. Работата беше там, че Майк я следваше от години като изгубено кученце. През един уикенд в шести клас, когато Хана, Али и останалите гостуваха на Ариа, Хана се събуди посред нощ, за да отиде до тоалетна. В тъмния коридор се протегнаха две ръце и я хванаха за гърдите. Хана извика, а Майк, тогава в пети клас, отстъпи назад.

— Извинявай. Помислих те за Али — рече той. След миг се наведе и я целуна. Хана не се възпротиви, вътрешно поласкана — тогава тя беше пълничка, грозна и смотана, и момчетата не се избиваха за нея. Технически погледнато, това беше първата й целувка.

Хана се обърна и погледна Кейт. Чувстваше се напрегната, като тенджера под налягане.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, скъпа, но Майк харесва мен. Не си ли забелязала как ме зяпа всяка сутрин в „Стийм“?

Кейт прокара пръсти през кестенявата си коса.

— Аз също съм в „Стийм“ всяка сутрин, Хан. Няма как да се разбере кого гледа.

— Така е — намеси се Наоми, отмахвайки от лицето си няколко кичура от израсналата си, изрусена до бяло коса. — Майк ни гледа всичките.

— Да — рече Райли.

Хана притисна пръстите си с френски маникюр към бедрото си. Какво ставаше тук, по дяволите? Защо тия двете толкова стабилно поддържат Кейт? Хана беше кралицата в училище.

— Ще я видим тая работа — изръмжа тя и се изпъчи. Кейт вирна глава, сякаш искаше да каже: „Така ли?“.

След това се изправи.

— Знаете ли какво, момичета? Внезапно ми се припи червено вино. Искате ли да мръднем към „Рив Гош“?

Очите на Наоми и Райли светнаха.

— Абсолютно! — отвърнаха те в унисон и също се изправиха.

Хана изписка ядосано и всички спряха. Кейт прехапа долната си устна с изражение на фалшиво съчувствие.

— О, Хан! Ти наистина ли си толкова… разстроена заради Лукас? Наистина вярвах, че не ти пука.

— Не ми пука! — сопна й се Хана, с издайнически треперлив глас. — Не ми пука за него. Просто… Не искам да ходя на място, където има плъхове.

— Не се тревожи — нежно каза Кейт. — Няма да кажа на баща ти, че не си искала да дойдеш.

Тя метна чантата си „Майкъл Корс“ през рамо. Наоми и Райли въртяха глави от Хана към Кейт и обратно, опитвайки се да решат какво да правят. Най-накрая Наоми сви рамене и отметна русата си коса.

— Идеята за червено вино страшно ми харесва. — Тя погледна Хана. — Съжалявам. — А Райли просто тръгна след нея, без да каже нищо. Предателки, помисли си Хана.

— Гледайте да не намерите някоя плъхска опашка в чашите си — извика тя след тях. Но момичетата не се обърнаха, а продължиха бавно към изхода, хванати за ръце, заливащи се в смях. Хана ги проследи с поглед, бузите й пламтяха от гняв. После се обърна към Дот, пое си няколко пъти дълбоко дъх и загърна рамене с кашмиреното си пончо.

Кейт може й да беше спечелила днешната битка, но войната далеч не беше свършила. Все пак тя беше великолепната Хана Мерин. Онази глупава малка кучка си нямаше никаква представа с кого си има работа.

5.

Дай ми шанс

Понеделник привечер Спенсър и Андрю Кембъл седяха в остъклената пристройка на къщата й, а на масата пред тях бяха пръснати записките им по икономика. Кичур руса коса падна пред очите на Андрю, когато той се наведе над учебника и посочи рисунката на някакъв мъж.

— Алфред Маршъл. — Той закри с ръка текста под рисунката. — Бързо. Каква е била неговата философия?

Спенсър притисна пръсти към слепоочията си. Тя можеше да запамети цели колонки с числа и да даде седем синонима на думата „старателен“, но когато станеше въпрос за икономика, мозъкът й просто… зацикляше. Но така или иначе трябваше да го научи. Учителят й по икономика, господин МакАдам, заяви, че ако този срок Спенсър не изкара шестица по предмета му, той ще я изключи от него — все още беше ужасно ядосан, че тя беше откраднала есето на сестра си по икономика и не си беше признала, докато не спечели престижната награда „Златна орхидея“. Затова сега Андрю, на когото икономиката много му вървеше, се беше захванал да й преподава.

Внезапно лицето й просветна.

— Теорията за търсенето и предлагането — изрецитира тя.

— Много добре! — грейна Андрю. Той обърна на следващата страница и пръстите му случайно докоснаха нейните. Сърцето й затупка лудо, но той побърза да се отдръпне.

Спенсър никога не се беше чувствала толкова объркана. В къщата нямаше никой друг — родителите й бяха излезли на вечеря заедно със сестра й Мелиса, без да поканят Спенсър, както обикновено — което означаваше, че ако поиска, Андрю може да се възползва от положението. В събота вечерта, на събирането, я целуваше с огромно желание, но оттогава… нищо. Вярно, че в събота Спенсър беше твърде заета с изчезналото тяло на Иън, а в неделя трябваше да пътува до Флорида за погребението на баба си. Днес в училище двамата с Андрю се държаха приятелски, но той дори не спомена за случилото се на партито, а Спенсър със сигурност нямаше намерение първа да отваря дума. Преди да пристигне у тях, беше обхваната от трескава нервност, избърса праха на всичките си награди по писане, театрално изкуство и хокей на трева, просто защото изпитваше непреодолимото желание да върши нещо. Може би съботната целувка е била просто целувка, нищо повече. Освен това Андрю от години беше неин конкурент — двамата се бореха за първото място в класа още откакто учителката им в детската градина обяви конкурс за най-добра хартиена фигурка. Беше невъзможно сериозно да си пада по него.