Айзък посочи към телевизора над щанда.

— Хей, това не е ли къщата на приятелката ти?

Емили се обърна и видя госпожа Макклелън, съседката на Спенсър, която се беше спряла пред двора на семейство Хейстингс, стиснала здраво каишката на малкия си пудел.

— От събота не мога да спя — тъкмо казваше тя. — Мисълта, че там в гората, точно зад къщата ми, лежи труп, не ми дава покой. Просто се надявам, че ще го намерят бързо.

Емили се плъзна надолу и в гърлото й закиселя. Радваше се, че полицията търси Иън, но точно в този момент не искаше да слуша за това.

На екрана се появи едно ченге от роузуудската полиция.

— Полицията на Роузууд събра всички необходими данни и започна претърсване на гората. — В очите му започнаха да проблясват светкавиците на фотоапарати. — Приемаме много насериозно случилото се и работим колкото се може по-бързо.

Репортерите започнаха да бомбардират полицая с въпроси.

— Защо полицаят, който е бил на мястото, е забавил търсенето?

— Има ли нещо, което полицията прикрива?

— Вярно ли е, че по-рано през седмицата Иън Томас е нарушил условията за пускане под домашен арест и се е срещнал с едно от момичетата, които са намерили тялото му?

Емили загриза розовия си нокът, изненадана, че пресата е научила за посещението на Иън в дома на Спенсър. Кой им го беше казал? Уайлдън? Някой от другите полицаи? А.?

Ченгето вдигна ръка и ги накара да замълчат.

— Както вече обясних, полицай Уайлдън не е забавил търсенето. Трябваше да извадим необходимите разрешителни, за да получим достъп до гората — тя е частна собственост. Колкото до твърденията, че господин Томас е нарушил условията на домашния си арест, това е нещо, върху което не съм подготвен да дам коментар.

Сервитьорката изцъка с език и прехвърли на друг новинарски канал. На екрана с големи жълти букви пишеше „Роузууд реагира“ и се виждаше едно момиче. Емили веднага разпозна гарвановочерната коса и огромните слънчеви очила „Гучи“. Джена Кавана.

Стомахът на Емили се сви. Джена Кавана. Момичето, което Емили и нейните приятелки бяха ослепили случайно в шести клас. Момичето, което преди два месеца беше казало на Ариа, че Али е имала същите проблеми като нея с брат си Джейсън, проблеми, за които Емили дори не искаше да си помисля.

Тя скочи от масата.

— Да тръгваме — избъбри тихо тя, извръщайки поглед от телевизора.

Айзък се изправи със загрижен поглед в очите.

— Ще ги накарам да спрат телевизора.

Емили поклати глава.

— Искам да си ходим.

— Добре, добре — отвърна нежно Айзък, извади няколко омачкани банкноти и ги остави на масата. Емили тръгна към изхода. Когато стигна до малкото фоайе, почувства ръката на Айзък върху своята.

— Съжалявам — рече виновно тя с насълзени очи. — Дори не успя да доядеш сандвича си.

Айзък стисна ръката й.

— Не се притеснявай за това. Не мога дори да си представя какво преживяваш.

Емили облегна глава на рамото му. Всеки път, когато затвореше очи, си представяше проснатото и подуто тяло на Иън. Досега не беше виждала труп, нито на погребение, нито в болнично легло и със сигурност не и в гората. Искаше й се да може да изтрие спомена от съзнанието си с натискането на един бутон, по същия начин, както изтриваше нежелания спам в пощата си. Единственото нещо, което успяваше да облекчи болката и страховете й, беше Айзък.

— Обзалагам се, че въобще не си искал това, когато ме помоли да ти стана приятелка — промърмори тя.

— Стига, моля те — отвърна меко той и я целуна полека по челото. — Ще ти помогна да преминеш през всичко.

Кафемашината на бара забълбука. По улицата премина един снегорин. За милионен път Емили си помисли какъв късмет е извадила да има до себе си толкова прекрасен човек като Айзък. Той я беше приел дори след като тя му призна, че е била влюбена в Али в седми клас и след това в Мая Сен Жермен през есента. Той търпеливо я изслуша, докато му обясняваше как семейството й срещало проблеми при приемането на сексуалността й, как я изпратили в „Дървесна корона“ и я включили в програмата им за лечение на гейове. Държа ръката й, когато Емили му каза, че непрекъснато мисли за Али, въпреки че тя беше крила много тайни от тях. А сега той й помагаше да преодолее и това.

Навън се стъмняваше, въздухът миришеше на пържени яйца и кафе от закусвалнята. Двамата се приближиха хванати за ръце към волвото на майка й, което беше паркирано до тротоара. Край него бяха натрупани големи снежни преспи, две хлапета се спускаха с шейни по малкия хълм, който се издигаше над празното място от другата страна на улицата.

Когато стигнаха до колата, към тях се втурна един човек с дебело сиво яке и ниско нахлупена на главата му качулка. Очите му блестяха.

— Това вашата кола ли е? — посочи той волвото.

Емили стреснато се спря.

— Д-да…

— Гледай какво си направила! — Мъжът прегази през преспите и посочи беемвето, паркирано пред волвото. Под регистрационния му номер имаше вдлъбнатина. — Паркирала си след мен — изръмжа мъжът. — Погледна ли изобщо къде спираш?

— И-извинете — заекна Емили. Не можеше да си спомни да го е удряла, но пък целият ден й беше преминал като в мъгла.

Айзък се изправи срещу мъжа.

— Може да я е имало отпреди. Може би просто не сте я забелязал.

— Нямаше я — изсумтя мъжът. Когато се приближи отново до тях, качулката му падна. Той имаше разрошена руса коса, пронизващи сини очи и познато, сърцевидно лице. Стомахът на Емили се сви на топка. Беше Джейсън Дилорентис, братът на Али.

Тя изчака, сигурна, че Джейсън също ще я разпознае — в шести и седми клас Емили всеки ден посещаваше дома на Али, освен това Джейсън я беше видял в петък, на процеса срещу Иън. Но лицето му беше почервеняло и погледът му не беше насочен конкретно към нищо; сякаш беше изпаднал в някакъв гневен транс. Емили подуши въздуха пред него, питайки се дали е пиян, но не усети алкохол в дъха му.

— Дали изобщо сте достатъчно големи, за да шофирате? — изръмжа Джейсън. Той отново пристъпи заплашително към Емили.

Айзък застана между тях, за да защити Емили.

— Ей, ей. Няма нужда да викаш.

Джейсън пръхтеше с издути ноздри. Той сви ръцете си в юмруци и за миг Емили реши, че ще го удари. Тогава от закусвалнята излязоха мъж и жена и Джейсън обърна глава. Изръмжа ядосано, удари силно по капака на колата си, заобиколи я и седна на шофьорското място. Двигателят на беемвето изръмжа и Джейсън се вля в трафика, като засече една приближаваща се кола. Чуха се клаксони. Изсвистяха гуми. Притиснала длани към бузите си, Емили проследи с поглед как задните му светлини се скриват зад ъгъла.

Айзък се обърна към нея.

— Добре ли си?

Емили кимна безмълвно, твърде уплашена, за да отговори нещо.

— Какъв му беше проблемът на тоя? Беше съвсем лека драскотина. Дори не помня кога си го ударила.

Емили преглътна тежко.

— Това беше братът на Алисън Дилорентис. — Щом го произнесе на глас, тя избухна в уплашен, тревожен плач. Айзък се поколеба за миг, след което я прегърна и я притисна към себе си.

— Ш-ш-шт — прошепна той. — Да се качваме в колата ти. Аз ще карам.

Емили му подаде ключовете и се настани на пасажерското място. Айзък запали двигателя и потегли по пътя. Сълзите не спираха да се стичат по бузите на Емили. Тя дори не беше сигурна защо плаче — заради странното избухване на Джейсън, да, но дори само заради това, че го беше видяла пред себе си. Той толкова изумително силно приличаше на Али.

Айзък я погледна отново и лицето му се сбърчи.

— Хей — каза нежно той. Зави по пътя, който продължаваше покрай поредицата офис сгради, отби в един тъмен, празен паркинг и спря. — Всичко е наред. — Той я погали по ръката.

Останаха там за известно време, без да кажат нищо. Единственият звук беше бръмченето на климатика на волвото. След известно време Емили избърса очите си, наведе се напред и го целуна, ужасно щастлива, че той е там. Айзък отвърна на целувката й и двамата се вгледаха с копнеж един в друг. Емили отново се наведе към него и го зацелува страстно. Внезапно всичките й проблеми изчезнаха като пепел на вятъра.

Стъклата на колата се замъглиха. Без да продума нищо, Айзък хвана долния ръб на суичъра си и го съблече през главата си. Гърдите му бяха гладки и мускулести, и той имаше малък лъскав белег от вътрешната страна на дясната си ръка. Емили се пресегна и го докосна.

— Откъде е това?

— Във втори клас паднах от една велосипедна рампа — отвърна той.

После наведе глава и леко побутна суичъра на Емили. Тя повдигна ръце и той внимателно го издърпа през главата й. Въпреки че радиаторът работеше на пълни обороти, ръцете на Емили настръхнаха. Тя погледна — смутено надолу към синия спортен сутиен, който беше измъкнала тази сутрин от гардероба си. На него бяха щамповани луни, звезди и планети. Защо не беше избрала нещо по-женствено и секси — но пък тогава щеше да изглежда така, сякаш е планирала да съблече дрехите си.

Айзък посочи пъпчето й.

— Колко е изпъкнало.