Sara Shepard - Убиец

— Може би А. е изчезнал — каза Ариа с възможно най-оптимистичния глас, който успя да извади.

Емили въздъхна и каза, че трябва да затваря. Ариа стана, наля си чаша сок акай, който Мередит беше купила от магазина за здравословни храни, и разтърка слепоочията си. Възможно ли беше Уайлдън нарочно да е забавил търсенето? И ако беше така, защо? Снощи изглеждаше толкова притеснен и нервен, а после не тръгна към къщата на Спенсър, а в противоположната посока. Може би той криеше нещо. А може би Емили беше права — търсенето е закъсняло заради процедурите. Той беше обикновено ченге, което примерно играеше по правилата.

Ариа все още не можеше да проумее как така Уайлдън беше станал полицай, и то примерен на всичко отгоре. Той беше от випуска на Джейсън Дилорентис и Иън Томас и в онези години беше голям размирник. Когато Ариа беше в шести, а те в единайсети клас, тя често се промъкваше в крилото на по-големите, за да шпионира Джейсън — страшно си падаше по него и използваше всеки шанс, за да го зърне. Надникваше за миг през прозореца на дърводелската работилница, докато той полираше дървените рафтчета, които беше изработил у дома. Или гледаше в захлас мускулестите му крака, докато той тичаше нагоре-надолу по футболното игрище. Ариа винаги внимаваше да не я види някой.

Но веднъж не успя да се скрие.

Беше минала една седмица от началото на учебната година. Тя стоеше в коридора и наблюдаваше Джейсън, който си вземаше книги от библиотеката. Изведнъж чу някакво изщракване зад гърба си. Дарън Уайлдън стоеше с ухо, притиснато към вратата на шкафчето и бавно въртеше диска за избиране на номинацията. Вратичката се отвори и Ариа видя закаченото от вътрешната й страна огледалце с форма на сърце и пакетчето дамски превръзки „Олуейз ултра“ на горното рафтче. Ръката на Уайлдън измъкна двайсетдоларова банкнота, пъхната между два учебника. Ариа се намръщи, постепенно осъзнавайки какво прави той. Уайлдън се изправи и я забеляза. Нахално впери поглед в нея.

— Не ти е мястото тук — изсумтя той. — Но няма да те издам… този път.

Когато Ариа отново погледна към телевизора, там течеше реклама на местния мебелен аутлет магазин, наречен „Бунището“. Впери поглед в телефона си, който лежеше на масата и изведнъж се сети, че трябва да се обади на още един човек. Часът беше почти единайсет — Ила със сигурност се беше събудила. Тя набра домашния си номер. Телефонът иззвъня веднъж, втори път. Чу се изщракване и някой каза:

— Ало?

Думите на Ариа заседнаха в гърлото й. Това беше Ксавие, новото гадже на майка й. Гласът му прозвуча весело и спокойно, явно се чувстваше напълно комфортно в дома на семейство Монтгомъри. Беше останал у тях след снощи? Пфу!

— Ало? — каза отново Ксавие.

Ариа не можа да обели нито дума. Когато предишната нощ Ксавие се беше приближил до нея и беше поискал да разговарят, тя предположи, че е дошъл, за да се извини за целувката. Но очевидно на неговия език „да поговорим“ означаваше „да се натискаме“.

След няколко секунди мълчание Ксавие въздъхна.

— Ариа, ти ли си? — каза той с мазен глас. Ариа изписка тихо. — Няма нужда да се криеш — подразни я той. — Мисля, че се разбрахме нещо.

Тя бързо затвори. Единственото нещо, което се бяха разбрали беше, че ако тя предупреди Ила за това що за човек е Ксавие, той веднага ще каже на майка й, че Ариа го харесва. А това щеше да съсипе отношенията им завинаги.

— Ариа?

Тя се сепна и вдигна глава. Баща й Байрън се беше навел над нея, облечен в любимата си раздърпана тениска на „Холис“ и обичайната си разрошена коса стил „току-що ставам от леглото“. Той седна на масата до нея. Мередит също влезе, облечена в бяло сари и джапанки, и се облегна на плота.

— Трябва да говорим с теб — каза Байрън.

Ариа отпусна ръце в скута си. И двамата изглеждаха ужасно сериозни.

— Първо, в сряда вечерта ще имаме малко празненство по случай бъдещото раждане — каза Байрън. — Ще поканим някои от нашите приятели.

Ариа примигна. Те имат общи приятели? Това й се струваше невъзможно. Мередит беше около двайсетте, току-що завършила университета. А Байрън беше… стар.

— И ти можеш да си доведеш някоя приятелка — обади се Мередит. — И няма нужда да ми купуваш подарък.

Ариа се запита дали Мередит е регистрирана в „Съншайн“, бебешкия еко магазин в Роузууд, където продаваха стодоларови екологично чисти бебешки обувчици, направени от рециклирани пластмасови бутилки от кока-кола.

— А що се отнася до това къде ще организираме празненството… — Байрън подръпна маншетите на белия си плетен пуловер. — То ще се проведе в новата ни къща.

Ариа не можа веднага да осмисли думите му. Отвори изненадано уста и бързо я затвори.

— Не искахме да ти казваме, докато не бъдем напълно сигурни — избъбри Байрън. — Но днес одобриха заема ни и утре ще подпишем документите. Мислим веднага да се нанесем и искаме да дойдеш да живееш с нас.

— Значи… къща — повтори Ариа. Тя не беше сигурна дали да се засмее, или да заплаче. Тук, в този малък, студентски апартамент в Стария Холис, връзката на Байрън и Мередит изглеждаше някак… измислена. Но къща, от друга страна, вече беше нещо сериозно. Истинско. — Къде се намира? — попита най-накрая тя.

Мередит прокара пръст по розовата татуирана паяжина от вътрешната страна на китката й.

— На Ковънтри лейн. Много е красива, Ариа — мисля, че ще я харесаш. Има вита стълба, която води до една голяма таванска стая. Тя може да е твоя, ако я искаш. Светлината там е идеална за рисуване.

Ариа зяпаше едно малко петно върху пуловера на Байрън. Ковънтри лейн й прозвуча познато, но не се сещаше откъде.

— Можеш да започнеш да пренасяш нещата си там още утре — каза баща й и я погледна внимателно, сякаш не беше сигурен как ще реагира.

Тя се обърна безучастно към телевизора. По новините показваха снимка на Иън. След това на екрана се появи майка му, която изглеждаше бледа и недоспала.

— Той не се е обаждал от четвъртък вечерта — проплака госпожа Томас. — Ако някой знае какво му се е случило, моля да ни съобщи.

— Чакайте малко — изрече бавно Ариа, след като в съзнанието й проблесна една мисъл. — Ковънтри лейн не е ли улицата точно зад къщата на Спенсър?

— Точно така! — Лицето на Байрън светна. — Ще бъдеш близко до нея.

Ариа поклати глава. Баща й все още не се досещаше.

— Това е улицата, на която живее Иън Томас!

Байрън и Мередит се спогледаха и лицата им пребледняха.

— Наистина… ли? — попита Байрън.

Пулсът на Ариа се ускори. Това беше една от причините толкова да обича баща си — той въобще не се интересуваше от клюките. Но в същото време как, за Бога, не го е разбрал досега?

Страхотно. Не само, че ще живее до гората, където намериха тялото на Иън, но и където умря Али. Ами ако Иън беше все още жив и се криеше в гората, за да ги шпионира?

Тя погледна баща си.

— Не смяташ ли, че тази улица има наистина лоша карма?

Байрън скръсти ръце на гърдите си.

— Съжалявам, Ариа. Но получаваме тази къща при отлични условия и не можем да си позволим да я изпуснем. Тя е огромна и съм повече от сигурен, че ще ти бъде много по-удобно да живееш там, отколкото… тук. — Той протегна ръце, показвайки единствената малка тоалетна в апартамента, която тримата трябваше да споделят.

Ариа погледна към тотема с птиче лице в ъгъла на кухнята, който Мередит беше домъкнала преди месец от битпазара. В никакъв случай нямаше да се върне при майка си. Мазният глас на Ксавие прозвуча в ушите й: „Няма смисъл да се криеш. Мисля, че се разбрахме нещо“.

— Добре, ще се преместя във вторник — промърмори тя. Събра си учебниците, взе телефона и се оттегли в малката си спалня в дъното на студиото на Мередит, чувствайки се победена и тотално изтощена.

Когато тръсна нещата си на леглото, нещо пред прозореца привлече вниманието й. Студиото се намираше в задната част на апартамента и гледаше към алеята, водеща към разнебитения дървен гараж. Забеляза някаква сянка, която се размърда зад мръсните му прозорци. След това две немигащи очи се втренчиха през стъклото право в Ариа.

Тя изписка и се притисна към задната стена с разтуптяно сърце. Но само след секунда очите изчезнаха тъй бързо, сякаш никога не бяха съществували.