Когато видя, че фигурата се навежда и чу как течността се излива с бълбукане върху земята, Ариа разбра какво става. Тя бързо се изправи, писъкът замръзна в гърлото й. Човекът бавно бръкна джоба си и извади някакъв предмет. Ариа чу едно щрак.

— Не — прошепна тя.

Времето течеше бавно. Въздухът беше тежък и неподвижен. Изведнъж гората се оцвети в оранжево. Всичко се освети. Ариа изпищя и хукна нагоре по дерето. Блъскаше се в дърветата и си навехна крака, стъпвайки в една плитка яма. През първите няколко секунди се чуваше само ужасяващото пукане на огъня, който застрашително се разрастваше, поглъщайки всичко по пътя си. Но когато зави зад ъгъла, тя чу и един друг звук. Беше тих, жалостив и отчаян. Хленч.

Ариа се спря. Пламъците бяха стигнали до дерето, където се намираше до преди малко. Вдясно се виждаше превита фигура. Човекът изглеждаше по-малък и по-слабоват от фигурата, която бе забелязала да залива гората с бензин и да я подпалва. Кракът му беше заклещен под дебел дънер, а пламъците постепенно започваха да се изкачват по клоните му, приближавайки се застрашително към него.

— Помощ! — извика човекът. — Помогни ми, моля те!

Ариа хукна към него. Лицето му беше покрито с голяма качулка. Тя хвана единия край на дънера. Той беше тежък и широк, и тя се молеше да успее да го вдигне.

— Всичко ще бъде наред — извика Ариа, лицето й започна да пламти от близкия огън. Събра всички сили и бутна дървото надолу по хълма. То се търкулна в локвата с бензин и избухна. Човекът изкрещя и се строполи на земята между дърветата. Зад тях се чу ново, оглушително тряс. Ариа се обърна и изстина. Гората вече представляваше една оранжева стена. Огънят се катереше по дърветата и поглъщаше клоните им. Само след няколко секунди щеше да ги обгради напълно.

Човекът продължаваше да се притиска към дървото, вторачен в Ариа с изплашено изражение на неговото (или нейното?) опушено лице.

— Хайде! — извика Ариа и побягна. — Трябва да се махаме оттук, ако искаме да останем живи!

31.

Родена от пепелта

Емили, Спенсър и Хана изтичаха навън и хукнаха с всички сили по-далеч от пламъците, които се виеха около тях. Въздухът миришеше задушливо на дим и горящи дървета. Дробовете на Емили пареха, докато тичаше.

Те побързаха да навлязат в близкия гъсталак, без да обръщат внимание на бодилчетата, които залепваха по пуловерите, кожата и косите им. Изведнъж Хана рязко спря и се хвана за главата.

— О, Господи! — проплака тя. — Уайлдън! Онзи ден го видях пред мола да товари някакви варели в колата си. Това бяха бутилки пропан-бутан.

Емили замаяно почувства как й прилошава. Тя си спомни как Джейсън се беше втренчил в нея онази нощ, когато си тръгна от дома на Джена. Как Уайлдън ги гледаше на партито. Те знаеха.

— Хайде! — пришпори ги Спенсър, сочейки към дърветата. Пред тях се виждаше покривът на мелницата на семейство Хейстингс. Скоро щяха да бъдат в безопасност.

Изви се вятър, който разпръсна пепелта навсякъде. Край Емили прелетя нещо плоско и квадратно, което се залепи за ствола на ниско, възлесто дърво. Това беше снимката от олтара на Али, същата, на която тя беше облякла тениска „Фон Дъч“, а около нея се бяха събрали те четирите и се смееха. Огънят беше обгорил ъглите й и половината от главата на Спенсър беше изгоряла. Емили се вгледа във веселите, ясно сини очи на Али. Те бяха тук, тичаха през същата тази гора, където беше умряла тя, и същите хора, които най-вероятно я бяха убили, сега преследваха тях.

Влетяха в задния двор на Спенсър, давейки се от задушливия пушек, който задръстваше дробовете им. Мелницата на семейство Хейстингс също гореше. Старите дървени крила се отчупваха едно след друго и падаха на земята. Задната стена, на която беше написана думата ЛЪЖКИНЯ, лежеше на земята и ярките пламъци бавно я поглъщаха.

От гората се разнесе сподавен писък. Първоначално Емили помисли, че това е воят на сирените на пожарната кола — която със сигурност идваше насам. След това чу нов писък, ужасен и пронизителен. Тя сграбчи Спенсър за ръката.

— Ами ако това е Ариа? Къщата й е през една пресечка. Може да е минала напряко през гората за насам.

Преди Спенсър да успее да отговори, от гъстата горяща гора се появиха две фигури. Ариа. Зад нея вървеше някой друг, някой, облечен със суичър с качулка и дънки.

Момичетата заобиколиха Ариа.

— Добре съм — каза бързо тя. После махна с ръка към човека, който се беше появил заедно с нея. Той лежеше на тревата, свит в ембрионална поза. — Един голям дънер го беше затиснал. Трябваше да го повдигна и да го избутам в дерето.

— Ранен ли си? — обърна се Емили към човека. Той поклати глава и отново изхълца. В далечината се чу воят на пожарната. Надяваха се, че с нея идва и линейка.

— Какво всъщност правеше в гората? — попита го Спенсър.

Човекът се закашля силно.

— Получих съобщение.

Емили замълча. Отговорът едва се чу, но гласът прозвуча повече като момичешки, отколкото като на момче.

— Съобщение? — повтори Емили.

Момичето захлупи лицето си с шепи и раменете му се разтърсиха от плач.

— Казаха ми да дойда в гората. Било много важно. Мисля, че се опитаха да ме убият.

— Те? — попита Спенсър и погледна останалите. Отраженията на пламъците танцуваха по лицето й.

Момичето отново се закашля.

— Сигурна бях, че ще умра.

Емили усети странни тръпки по кожата си. Гласът на момичето все още беше приглушен и дрезгав, но имаше странно позната мелодичност, която не беше чувала от доста време. Твърде много пушек съм погълнала, каза си тя. Чувам неща, които ми се иска да чуя. Но когато погледна към останалите, видя, че те също изглеждат изненадани.

— Всичко е наред. Вече си в безопасност — промърмори Спенсър.

Момичето се опита да кимне. Когато свали ръце от лицето си, те бяха покрити с черни сажди. След това тя вдигна глава. Сажди и сълзи се стичаха по бузите й, разкривайки чиста, розова кожа. Когато ги погледна за пръв път и се усмихна признателно, дъхът на Емили секна. Момичето имаше ясно сини очи. Перфектен, леко чип нос. Извити във формата на лък устни. След като избърса саждите, се разкри ъгловато сърцевидно лице.

Тя ги погледна безизразно, явно не ги разпозна. Но те веднага я познаха. Хана изписка тихо. Спенсър замръзна на мястото си. Емили се почувства толкова замаяна, че се свлече в тревата и обхвана главата си с ръце.

Пред тях седеше момичето от новините. Момичето от скрийнсейвъра на телефона на Емили. Момичето от снимката, която преди малко прелетя през горящата гора. Същото, което беше облякло тениска „Фон Дъч“ и се смееше така, сякаш нищо лошо не можеше да му се случи.

Не може да бъде, помисли си Емили. Няма начин това да е истина.

Пред тях седеше… Али.

Какво следва…

Ха! На бас, че това не сте го очаквали. Но нали знаете как е в Роузууд — в един миг виждате нещо, в следващия… пуф! И го няма. Което, в интерес на истината, прави нещата доста трудни за разгадаване. Мно-о-о-го гадно, нали?

Сигурно умирате от любопитство да разберете: наистина ли е мъртъв Иън… или просто сърба мохито в Мексико, замисляйки отмъщение? Фалшивата майка на Спенсър наистина ли е отмъкнала парите й… или Спенсър просто си плати, както я предупредих? Дали Ариа наистина си пада по психопат-убиец… или просто моите съобщения я карат да мисли така? Дали Емили е открила мрачната тайна на семейство Дилорентис… или искрено вашият просто е оставил дневника там, за да може тя да го намери? Дали любимото ченге на Хана наистина се опита да я опече… или някой друг желае смъртта на малките кучки? Ами аз? На тяхна страна ли съм, или просто продължавам да дърпам конците?

Ето ви и един въпрос за милион долара: Кой — или какво — се роди от пепелта? Наистина ли Али е жива? Или просто всичко е било пушек и огледала?

Това е достатъчно да подлуди човек. Клиниката „Радли“ може и да е затворена, но наблизо има и други заведения за ненормалници. Когато приключа с Хана, Ариа, Спенсър и Емили, току-виж се оказало, че те трябва да приемат четири нови красиви пациентки.

Приятни сънища, мацки.

Докато все още са приятни.

Целувки,

А.