Спенсър ахна. Когато предишната седмица Иън беше дошъл при нея на верандата й, той й беше казал същото. Двете с Али се бяха скарали в онази нощ, но Иън твърдеше, че е бил някой друг. Тя затвори очи, опитвайки се да се сети за някой друг човек, който би могъл също да е там… някой, за който не подозираха. Стомахът започна да я присвива.

Съобщенията на Иън не спираха.

„Стори ми се, че двамата се карат, но бяха твърде далеч от мен, за да съм сигурен. Реших, че Али няма да дойде, което може би беше добре, защото бях доста замаян. След като тя изчезна, дори не ми мина през ума, че човекът, с когото се караше, може да я е наранил — затова първоначално не казах нищо. Когато бяхме заедно, тя често споменаваше, че иска да избяга, и затова реших, че точно това е направила“.

Спенсър погледна озадачено останалите.

— Али никога не е споменавала, че иска да избяга, нали?

— Аз споменах няколко пъти, че искам да избягам от строгото ми семейство — прошепна Емили. — Али каза, че ще дойде с мен. Мислех си, че го казва от състрадание… но може би не е било така.

Прозорчето отново примигна.

„Но след като ме арестуваха, много неща ми се изясниха. Разбрах кой е бил в гората… и защо. Те бяха дошли за мен, не за нея. Бяха разбрали какво става и искаха да ме наранят. Но първо се докопаха до нея. Не знам какво се е случило. Не знам дали е било нещастен случай, но съм сигурен, че те са виновни. И оттогава си мълчат за това“.

Зрението на Спенсър се замъгли. Сети се за предишната нощ и фигурата в гората, която ровеше в пръстта. Може би там имаше нещо, някакво доказателство.

„Кои са те? — написа Спенсър. — Кой го е направил?“. Тя подозираше, че знае какъв ще е отговорът на Иън, но просто искаше да бъде сигурна.

„Не ви ли се струва странно, че той постъпи в полицията? — отвърна Иън, пренебрегвайки въпроса на Спенсър. — Той беше човекът, от когото най-малко можеше да се очаква. Но вината е странно нещо. Сигурно е искал да измие вината за случилото се онази нощ по всички възможни начини. И двамата имаха солидно алиби. Трябваше да бъдат в къщата край Поконос. И никой не знаеше, че всъщност са останали в Роузууд. Затова изобщо не ги разпитаха. А те не бяха там“.

Хана покри лицето си с ръце.

— Къщата край Поконос. Стикерът на Уайлдън.

— А Джейсън имаше разрешение да ходи сам там — прошепна Спенсър.

Тя се обърна към клавиатурата.

„Кажи ми кои са. Кажи имената им“.

„Може да пострадаш — отвърна Иън. — И без това вече казах твърде много. Те ще разберат, че знаеш. Може би вече са разбрали. Няма да се спрат пред нищо, за да запазят тайната си“.

„КАЖИ МИ!“ — написа тя.

Курсорът примигна. Най-накрая се чу едно силно пук и новото съобщение пристигна.

„Джейсън Дилорентис — беше написал Иън. — И Дарън Уайлдън“.

Спенсър притисна длан към студеното си и мокро чело. Изведнъж в главата й като че ли се отвори сейф. Тя си спомни снимката, която баща й беше включил в скрийнсейвъра на компютъра си. На нея бяха всички те в къщата на семейство Дилорентис в Поконос. Косата на Джейсън падаше върху раменете му, дълга като на момиче. Тя погледна Емили и Хана.

— Тогава косата на Джейсън беше дълга, помните ли? Значи, ако Иън е видял двама души с дълги руси коси…

— Може да е бил той — прошепна Емили. — И Али.

Спенсър затвори очи. Това съвпадаше със спомена й от онази нощ. След като се скара с Али и я бутна, Али изтича по пътеката. Спенсър огледа двора и я видя да говори с някого. Напълно естествено предположи, че това е Иън — толкова много знаци сочеха към него. Но когато присви очи и се замисли, картината започна да се променя. Човекът вече нямаше изсечените скули и късата, къдрава коса на Иън. Той беше рус, с дълга коса и много по-деликатни черти. Прегърна Али интимно, но и покровителствено, както би направил един брат, а не приятел.

Как ли се е случило всичко? Било ли е нещастен случай? Дали Джейсън не е бил обзет от неконтролируема ярост заради онова, което сестра му прави с Иън? Дали са се скарали и Али случайно е паднала в ямата? Дали Джейсън и Уайлдън са избягали в гората, ужасени от случилото се? Иън нямаше да разкаже на полицаите, че е видял някого в гората с Али, защото това щеше да въвлече и него в тази история и щеше да го принуди да разкрие тайната си връзка с Али. Но след като го арестуваха, той сигурно е разказал всичко, което знае, и човекът, който е взел показанията му, най-вероятно е бил Уайлдън… а той очевидно е скрил историята на Иън от колегите си. Щом Иън си нае адвокат и започна да твърди, че не е убиецът и истината е съвсем различна, Уайлдън сигурно е започнал да го заплашва. Заради което Иън е трябвало да избяга.

Известно време момичетата седяха мълчаливо. От конюшните на семейство Хейстингс се разнесе пръхтене на кон. Подухна вятър и разклати клоните на дърветата. Тогава Емили вдигна глава и подуши въздуха. Лицето й се изкриви.

— Какво? — попита загрижено Хана.

— Аз… подушвам нещо — прошепна Емили.

Трите започнаха да душат. Във въздуха наистина се носеше странна миризма, която Спенсър не можа да определи веднага. Тя ставаше все по-силна и наситена и главата на Спенсър започна да пулсира. Погледът й попадна върху последното съобщение на Иън. Може да пострадаш. Може би вече са разбрали.

Гърлото й пресъхна изведнъж.

— О, Господи! Това е… бензин!

Тогава и трите отчетливо чуха драсването на клечка кибрит.

30.

Ад на земята

Ариа се спусна по спираловидната стълба в новия й дом, спъна се два пъти и се хвана за металния парапет. Тя излезе през входната врата, хукна към субаруто и бързо завъртя ключа, за да запали двигателя. Нищо не се случи. Тя изскърца със зъби и опита отново. Нищо.

— Моля те, не ми причинявай това — помоли Ариа колата си и удари чело във волана. Клаксонът изсвири слабо.

Победена, тя излезе от колата и се огледа. Беше оставила колелото си у Ила, което означаваше, че се налага да стигне до хамбара на Спенсър пеша. Най-бързо щеше да е през гъстата, черна като катран гора. Но Ариа никога не беше минавала оттам сама пред нощта.

В небето висеше лунният сърп. Нощта беше спокойна и тиха, не се усещаше дори и най-слабият полъх на вятър. През дърветата се виждаше ярката жълта светлина над входната врата на хамбара на Спенсър. Преди да тръгне към гората, Ариа измъкна знаменцето на Али от джоба на якето си. Късчето плат се намираше точно там, където го беше оставила, на дъното на старата кутия от обувки. Тя го грабна и излетя от стаята, без да го поглежда, нетърпелива да се види със Спенсър и останалите.

Парчето плат все още беше блестящо и лъскаво, почти идеално запазено. Дори леко ухаеше на ваниловия сапун на Али. Ариа освети украсата му с малкото фенерче, което беше грабнала от кухнята. Видя логото на Шанел и инициалите на Луи Вюитон, същите като на знаменцето на Хана. Имаше също група звезди и комети и нескопосна скица на кладенец. Но никъде не се виждаше манга жаба. Нито пък момиче, което играе хокей на трева. Хана ли го беше запомнила погрешно… или Али?

Ариа разгъна знамето и го приглади. Вляво Али беше нарисувала странен символ, който досега не се забелязваше. Приличаше на знак „забранено за паркиране“, онзи същият с голямо Р в средата, зачеркнато с червена линия. Само че вместо Р Али беше написала друга буква. Ариа поднесе знамето по-близо към очите си. На пръв поглед буквата приличаше на I. Но като се вгледа по-добре, Ариа осъзна, че не е така. Беше J5.

Като… Джейсън?

С разтуптяно сърце тя пъхна плата отново в джоба си и хукна през гората. Снегът се топеше и земята беше разкаляна. Ариа тичаше през мокри листа и блатисти локви, плискайки кал навсякъде. Когато стигна до дъното на пролома, изведнъж се подхлъзна. Със силен плясък се стовари на земята и удари хълбока си. Болката я заслепи и тя изпищя приглушено.

Минаха няколко секунди. Чуваше се единствено тежкото й дишане. Тя бавно се изправи, избърса калта от лицето си и се огледа.

В другия край на просеката се виждаше познатото криво дърво. Ариа се намръщи, осъзнавайки къде се намира. Точно тук бяха намерили тялото на Иън предишната седмица. Между пъновете и сухите листа проблесна нещо. Ариа се приближи внимателно към него и се наведе. Видя платинен училищен пръстен, полузаровен в калта. Тя го избърса с ръкав. Проблесна син камък. В основата на пръстена бяха гравирани думите „Роузууд дей“. Тя затвори очи, припомняйки си тялото на Иън, което лежеше върху листата. Погледът й веднага беше привлечен от училищния пръстен на подутия му пръст. На него също имаше син камък.

Тя освети с фенерчето надписа от вътрешната му страна. Иън Томас. Дали беше паднал, когато Иън е избягал? Или някой му го беше свалил? Отново огледа купчината мокри листа. Пръстенът просто лежеше отгоре им, дори не беше скрит. Как така полицаите не го бяха намерили?

Изпука съчка. Ариа рязко вдигна глава. Шумът се приближаваше. Нови съчки изпукаха. Изшумоляха листа. След това между дърветата се появи фигура. Ариа се сви в храстите. Човекът направи няколко крачки и се спря. Беше твърде тъмно, за да види кой е. Чу се някакъв пльокащ звук, като течност, която се излива от туба. Странна миризма изпълни ноздрите на Ариа и очите й се насълзиха. Миришеше на бензиностанция, една от най-омразните й миризми.