Sara Shepard - Убиец

Когато Ариа най-накрая успя да се измъкне от трафика и да влезе в паркинга на „Радли“, беше закъсняла с повече от час. Хвърли ключовете на момчето за паркиране и започна да оглежда тълпата от биячи, официално облечени гости и фотографи в търсене на Емили, но не я откри никъде.

След като Джейсън я завари в апартамента си и я изгони оттам, тя не знаеше какво да прави. Най-накрая отиде на гробището „Свети Василий“ и се спря на гроба на Али. Последния път, когато беше тук, ковчегът на Али още не беше заровен в земята — господин и госпожа Дилорентис задържаха погребението й, защото отказваха да повярват, че дъщеря им наистина е мъртва. И въпреки че все още не бяха дошли резултатите от ДНК анализа, които да докажат, че тялото, намерено в задния им двор, наистина е на Али, семейство Дилорентис очевидно се беше примирило с действителността, защото Ариа научи, че Алисън най-накрая е била погребана в края на предишния месец, без церемония.

Алисън Лорън Дилорентис, пишеше на надгробния камък. Тревичката, засадена около гроба й, беше скована от скреж. Ариа се втренчи в мраморната плоча, пожелавайки си Али да може да говори. Искаше да й разкаже за годишника, който беше открила в апартамента на Джейсън. Искаше да я попита за посланието, което Уайлдън беше надраскал под снимката на Иън. Какво толкова ужасно нещо е извършил Иън? И какво се случи с теб? Какво още не знаем?

Едно момиче, облечено с тясна черна рокля, спря Ариа на входа на „Радли“.

— Имате ли покана? — попита то с носов глас. Ариа показа поканата, която Ила й беше изпратила, и момичето кимна. Увита в палтото си, Ариа влетя през двойната врата и влезе в хотела. Група ученици от „Роузууд дей“, сред които Ноъл Кан, Мейсън Байърс, Шон Ейкърд и Наоми Циглър, стояха на дансинга и се кълчеха на някакъв ремикс на известна песен на Сийл. След като грабна една чаша шампанско и я пресуши на големи глътки, Ариа се впусна в тълпата да търси Емили. Трябваше да й разкаже за годишника.

Някой я потупа по рамото и тя рязко се обърна.

— Успя, значи! — извика Ила и я прегърна силно.

— 3-здрасти — опита се да се усмихне Ариа. Ила беше наметнала морскозелен дантелен шал върху раменете си, а отдолу носеше тясна черна копринена рокля. Ксавие стоеше до нея с чаша шампанско в ръка.

— Радвам се да те видя отново, Ариа. — Очите на Ксавие се отместиха от лицето към гърдите и хълбоците й. Стомахът й се сви. — Как е животът в къщата на баща ти?

— Добре е, благодаря — отвърна сухо тя. Опита се да погледне умолително Ила, но майка й отвърна със стъклен поглед. Ариа се зачуди дали не е обърнала няколко питиета, преди да дойдат тук. Ила го правеше често преди изложби.

Бащата на Ноъл Кан потупа Ила по рамото и майката на Ариа се обърна, за да разговаря с него. Ксавие се приближи до Ариа и постави ръка на кръста й.

— Липсваше ми — каза той. Дъхът му беше горещ и миришеше на уиски. — Аз липсвах ли ти?

— Трябва да тръгвам — каза Ариа силно, усещайки как се изчервява. Тя бързо се отскубна от Ксавие и се шмугна покрай някаква жена с пухкава яка от норка. Чу как Ила извиква „Ариа?“. В гласа й се долавяше разочарование и болка, но Ариа не се обърна.

Спря се пред едно голямо цветно стъкло, на което беше нарисуван портретът на някакъв менестрел с лютня. Когато отново усети потупване по рамото, тя се сви, притеснена, че Ксавие я е последвал. Но се оказа, че е Емили. Няколко кичура от златисточервеникавата й коса висяха от плитката й, а бузите й пламтяха.

— Навсякъде те търсих! — възкликна Емили.

— Току-що пристигам — каза Ариа. — Трафикът беше ужасен.

Емили измъкна една голяма, прашна зелена тетрадка изпод мишницата си. Страниците й бяха с позлатени ръбове и напомняха на Ариа на том от някоя енциклопедия.

— Виж това. — Емили я отвори и посочи едно име в курсив. Джейсън Дилорентис. До името му бяха написани дата и час отпреди седем години.

— Намерих я на горния етаж — обясни Емили. — Сигурно е регистрационната книга от времето, когато това място е било психиатрична клиника.

Ариа примигна невярващо. Тя вдигна глава и се огледа. Един привлекателен среброкос мъж, най-вероятно собственикът на хотела, си пробиваше път през тълпата с доволно изражение на лицето. Из цялата зала бяха разположени екрани, които показваха мултимилионната фитнес зала на втория етаж и изключителния спа център. Тя беше подочула, че това място някога е било болница за психично болни деца, но сега не й беше много лесно да го приеме.

— Погледни. — Емили започна да прелиства страниците. — Името на Джейсън го има тук и тук, и тук също. Продължава така години наред. Спира точно преди деня, в който отидохме да откраднем знамето на Али. — Емили отпусна ръката, в която държеше дневника, и погледна тъжно Ариа. — Знам, че си падаш по Джейсън. Но това е наистина странно. Смяташ ли, че може да е бил… пациент?

Ариа прокара пръсти през косата си. „Това да не е някаква шега?“ — беше попитал Джейсън, когато тя му показа поканата за партито в „Радли“. Сърцето й се сви. Може би той наистина е бил пациент тук. Може би си беше помислил, че Ариа му се подиграва с поканата, че знае повече за него, отколкото показва.

— О, Господи — рече с дрезгав глас тя. — Преди няколко дни А. ми изпрати есемес. В него пишеше, че Джейсън крие от мен нещо, за което не бих искала да знам. Аз… не му обърнах внимание. — Тя сведе поглед. — Реших, че А. си играе с мен. Но… аз… излизах два пъти с Джейсън. Единият път той наистина се раздразни, когато му казах, че ще ходя на партито в „Радли“. Освен това призна, че е посещавал психиатър в „Роузууд дей“. Може би е било допълнение към сеансите, които е провеждал… тук. — Тя отново погледна към дневника. Името на Джейсън беше написано със ситен, равен почерк.

Емили кимна.

— Цял ден се опитвам да ти кажа, че получих съобщение от А., в което ми казва да отида в стария квартал на Али. Видях Джейсън в къщата на Джена. Той й крещеше.

Ариа се отпусна ужасена в плюшения стол до цветното стъкло.

— Какво си говореха?

Емили поклати глава.

— Не знам. Но изглеждаха много разстроени. Може би той наистина е причинил нещо ужасно на Али — и затова е бил изпратен тук.

Ариа сведе поглед към полирания мраморен под. В лъскавите плочки се виждаше отражението на синята й рокля. Цяла седмица се беше ядосвала на Емили за това, че гледа на историята с Али и Джейсън твърде субективно. Но може би Ариа също не беше безпристрастна.

Емили въздъхна.

— Може би трябва да разговаряме с Уайлдън за това.

— Не можем да отидем при Уайлдън — прекъсна ги нечий глас.

Двете се обърнаха рязко. Зад тях стоеше Хана с уморено лице.

— Уайлдън е последният човек, с когото бихме могли да правим каквото и да било.

Емили се облегна на прозореца.

— Защо?

Хана се отпусна на дивана.

— Помните ли когато всички бяхме решили да откраднем знаменцето на Али и се срещнахме в задния й двор? След като тя се прибра вкъщи, на предната алея видях една кола. Стори ми се, че човекът, който седеше вътре, шпионираше къщата. А онзи ден, когато излязох да потичам, отново видях Уайлдън пред къщата на Али, въпреки че полицията беше прекратила търсенето. Той ме откара до дома… но не беше с патрулката. Караше същата онази кола, която бях видяла тогава пред дома на Али. Ами ако е шпионирал нея?

Емили я погледна замислено.

— Сигурна ли си, че е същата кола?

Хана кимна.

— Да, стар модел от шейсетте. Не мога да повярвам, че чак сега направих връзката. А докато бях в колата му, видях един стар стикер с нарисувана на него риба. На него пишеше „дневен пропуск“. Знаете ли кога за последно видях точно същия стикер? В джипа на бащата на Али, когато ни закара до Поконос. Помните ли?

Ариа разтърка брадичката си, опитвайки се да си спомни. Али често водеше приятелките си на вилата край Поконос. Веднъж Ариа помогна на семейството да натовари багажа в колата. След като госпожа Дилорентис подреди куфарите, тя клекна до задната броня и лепна чисто нов сезонен пропуск за Поконос върху стария от изтеклата година.