Sara Shepard - Убиец

На следващата сутрин братът на Ариа, Майк, включи уредбата в семейното субару. Ариа трепна, когато песента на Лед Цепелин „Black Dog“ гръмна от тонколоните.

— Ще намалиш ли малко? — проплака тя.

Майк спря да мята глава.

— Цепелин се слушат най-добре надути до дупка. Така правим аз и Ноъл. Знаеш ли, че пичовете от бандата са били големи диваци? Джими Пейдж си карал мотора по коридорите на хотела. Робърт Плант изхвърлил телевизора си пред прозореца върху Сънсет булевард.

— Не, не ги познавам тия — отвърна сухо Ариа. Днес й се беше паднал нещастният жребий да откара Майк на училище. Той обикновено пътуваше със своя Символичен роузуудски наставник Ноъл Кан, но сега рейндж роувърът му беше на ремонт — всъщност му монтираха още по-мощна стерео уредба. А не дай си боже Майк да хване автобуса.

Майк се заигра с жълтата си гумена лакрос гривна, която носеше непрекъснато на дясната си китка.

— Защо отиде пак да живееш при татко?

— Мисля, че трябва да прекарвам по равно време с Байрън и Ила — промърмори Ариа. Тя рязко зави по дългия път, който водеше към училището, като едва не прегази една дебела катерица, която се стрелна по пътя.

— Освен това трябва да опознаем и Мередит, не мислиш ли?

— От нея ми се повръща — намръщи се Майк.

— Не е чак толкова лоша. Освен това днес се местят в по-голяма къща. — Ариа беше чула Байрън да съобщава новините на Ила по телефона предишната вечер и предположи, че Ила е съобщила новината на Майк и Ксавие. — Ще разполагам с цял един етаж само за мен.

Майк я погледна подозрително, но Ариа остана с каменна физиономия.

Телефонът й, който лежеше в торбичката от кожа на як, изпиука. Тя го погледна нервно. Откакто намериха тялото на Иън в събота вечерта, не беше получавала никакви съобщения от тъй наречения нов А., но както беше казала Емили предишния ден, Ариа имаше странното усещане, че всеки момент може да получи нов есемес.

Тя си пое дълбоко дъх и бръкна в чантата си. Есемесът беше от Емили.

Ариа изпъшка. И предишния ден бяха задръстили паркинга пред училището. Всяка медия в района беше забила здраво зъби в историята с трупа на Иън Томас. В новините в седем сутринта репортери обикаляха кафенетата на Роузууд, спираха майки с деца по спирките и няколкото души, които чакаха пред КАТ, задавайки въпроса дали смятат, че полицаите са объркали случая. Повечето хора отговаряха с да. Мнозина бяха разгневени, че полицията може би крие нещо във връзка е убийството на Али. Някои от по-жълтите вестници развиваха сложни конспиративни теории — че Иън е използвал труп на двойник в гората или че Али е имала отдавна изгубен братовчед травестит, който е убил не само нея, но е извършил и серия убийства в Кънектикът.

Ариа огледа върволицата от аудита и беемвета, които задръстваха пътя към училището. А пред тях, естествено, имаше пет новинарски буса, които блокираха целия трафик.

— Супер! — възкликна Майк, без да сваля очи от бусовете. — Спри да сляза тук. Онази Синтия Хюли е много готина. Смяташ ли, че ще ми пусне? — Синтия Хюли беше приятно закръглена руса репортерка, която неуморно отразяваше случая на Иън. Всяко момче в „Роузууд дей“ се надяваше, че ще му пусне.

Ариа спря колата.

— А какво ли ще каже Савана за тия твои мераци? — Тя го смушка отстрани. — Или си забравил, че имаш приятелка?

Майк започна да върти едно от копчетата на сакото си.

— Вече нямам.

— Какво? — Ариа беше срещнала Савана на благотворителното събиране у Спенсър, и за нейна голяма изненада момичето се оказа съвсем нормално и мило. Ариа винаги се беше притеснявала, че първата истинска приятелка на Майк ще е някое изчанчено, безмозъчно барби, взето на заем от „Турбулентност“, местния стриптийз клуб.

Майк сви рамене.

— Ако държиш да знаеш, тя скъса с мен.

— Какво си направил? — настоятелно попита Ариа. След това с жест му затвори устата. — Всъщност не искам да знам. — Майк сигурно беше предложил на Савана да започне да носи бикини с дупка на чатала, или я беше умолявал да се гушка с някое момиче, а той да гледа.

Ариа зави зад училището, където се намираше футболното игрище и сградата, където се провеждаха часовете по изобразително изкуство. Паркира в едно от последните останали празни места и забеляза залепената върху стойката на един от прожекторите обява. „ДНЕС ЗАПОЧВА КАПСУЛАТА НА ВРЕМЕТО, ЗИМНО ИЗДАНИЕ! Това е шансът ви за безсмъртие!“ — пишеше на нея с големи печатни букви.

— Не може да бъде — прошепна Ариа. Училището провеждаше състезанието всяка година, но Ариа беше пропуснала последните три заради това, че семейството й живееше в Рейкявик, Исландия. Играта обикновено се провеждаше през есента, но училищните власти проявиха достатъчно такт, за да отложат тазгодишното й издание, след като строителните работници откриха трупа на Алисън Дилорентис в изкопаната яма в задния двор на някогашната й къща. Но Роузууд не би посмял да пропусне най-уважаваната си традиция. Какво щяха да си помислят спонсорите?

Щом забеляза обявата, Майк се изпъна.

— Супер. Знам как да го украся по най-добрия начин. — Той потърка нетърпеливо ръце.

Ариа завъртя очи.

— Да не смяташ да му нарисуваш еднорози? Да напишеш поема за братството ви с Ноъл?

Майк вирна нос.

— Нещо много по-добро. Но ако ти кажа, ще трябва да те убия. — Той махна на Ноъл Кан, който се измъкваше от хамъра на Джеймс Фрийд, и изскочи от колата, без да се сбогува.

Ариа въздъхна и отново погледна към обявата за „Капсулата на времето“. В шести клас, първата година, когато й беше позволено да играе, „Капсулата на времето“ беше голяма работа. Но когато Ариа, Спенсър и останалите се бяха промъкнали в двора на Али с надеждата, че ще успеят да отмъкнат нейното парче, всичко се беше объркало. Ариа си представи кутията в дъното на гардероба. От години не беше намирала смелост да я отвори. Може би късчето от знамето на Али вече се беше разпаднало, също както тялото й.

— Госпожице Монтгомъри?

Ариа подскочи.

До колата й стоеше тъмнокоса жена с микрофон в ръка. Зад нея един мъж държеше телевизионна камера.

Очите на жената грейнаха, щом зърна лицето на Ариа.

— Госпожице Монтгомъри! — извика тя и започна да чука по прозореца на Ариа. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Ариа оголи зъби, чувствайки се като маймунка в зоопарк. Тя махна на жената да се маха, запали отново колата си и излезе от паркинга. Репортерката хукна редом с нея. Обективът на камерата проследи Ариа, която се стрелна към пътя.

Трябваше да се махне оттук. И то веднага.

Когато Ариа стигна до роузуудската гара, паркингът вече беше пълен със саабите, волвотата и беемветата на редовните пътници. Най-накрая намери свободно място, пусна няколко дребни монети в апарата за таксуване и се изправи на ръба на платформата. Железопътните линии минаваха под ръждясалите подпори на моста. От другата страна имаше магазин за домашни любимци, в който се продаваше домашно приготвена кучешка храна и котешки костюми.

Влак все още не се забелязваше. Но пък Ариа толкова бързаше да се махне от „Роузууд дей“, че не й мина през ума да провери разписанието на влаковете. Тя въздъхна и влезе в малката гара, която се състоеше от гише за продажба на билети, банкомат и малко кафене, в което се продаваха и книги за пътуването с влак покрай историческата главна железопътна линия. На пръснатите из залата дървени пейки седяха неколцина души, втренчени безжизнено в телевизора в ъгъла, по който даваха „Реджис и Кели“. Ариа отиде до разписанието, което висеше на стената в дъното, и откри, че следващият влак е едва след половин час. Тя се отпусна примирено на най-близката пейка. Няколко души се обърнаха към нея. Запита се дали са я разпознали от телевизията. Все пак репортерите я преследваха от неделя.