Тереза Медейрос - Твой завинаги

Той намери със сигурна ръка края на платното и го свали от портрета.

— Гледайте! Е, какво ще кажете за лицето ми?

Гейбриъл отстъпи настрана и се облегна на парапета на галерията, за да я остави да разгледа портрета на спокойствие. Не беше нужно да има очи, за да знае какво виждаше тя. Почти тридесет години беше гледал това лице в огледалото.

Представи си играта на светлини и сенки по добре оформените черти и потръпна. Представи си трапчинката в средата на мъжествената брадичка и изохка от болка. Майка му винаги твърдеше, че бил целунат от ангел, още докато бил в корема й. Когато трапчинката се скри под златнокестенява брада, сестрите му най-сетне престанаха да се оплакват, че бил по-красив от тях.

Познаваше лицето на портрета и знаеше как въздейства то на жените. Помнеше как старите му лели го щипеха по розовите бузки, помнеше и дебютантките, които се кискаха и се изчервяваха, когато ги поздравяваше в Хайд Парк. Не бе забравил и красивите жени, които се надпреварваха да влизат в леглото му — само за една изкусителна усмивка или за един вихрен танц.

Не се съмняваше, че дръзката мис Уикършъм също няма да устои на чара му.

За известно време се възцари тишина.

— Изглежда доста добре, признавам — проговори замислено тя. — За жените, които харесват този тип мъже.

Гейбриъл се намръщи невярващо.

— Какво значи „този тип мъже“?

Сетивата му веднага уловиха краткото й колебание. Трябваше й време, за да обмисли отговора си.

— Според мен в това лице липсва характер. Това е лице на човек, който е живял лесно, получавал е всичко, което е искал. Вече не е момче, но още не е мъж. Сигурно е бил приятен спътник за разходка в парка или в театъра, но не ми се вярва, че бих искала да го имам между своите познати.

Гейбриъл протегна ръка и я улови за рамото. Усети меката плът под грубата вълнена рокля и я обърна така, че да го вижда добре. Беше истински любопитен да чуе отговора на следващия въпрос.

— А какво виждате сега?

Този път в гласа й нямаше колебание.

— Виждам мъж — отговори тихо тя. — Мъж, в чиито уши все още отеква гръм на оръдия. Мъж, на когото животът е дал кървав урок, но той не се предава. Мъж с грозен белег, който опъва устата му и не му позволява да се усмихне, макар че много му се иска.

Тя плъзна пръст по белега му и Гейбриъл се разтрепери. Стреснат от интимността на докосването й, той улови ръката й и я отдалечи от себе си.

Саманта се освободи бързо от хватката му и в гласа й отново звънна предишната решителност.

— Освен това виждам мъж, който трябва веднага да се избръсне и да облече чисти дрехи. Разберете, не е нужно да се показвате пред хората в такъв вид, сякаш…

— Сякаш съм слепец? — предложи сухо той, облекчен, че отново се връщат към старите отношения.

Имате ли камериер? — осведоми се делово тя. Гейбриъл усети леко подръпване по небрежно вързаното шалче на шията си и я плесна лекичко по пръстите.

— Уволних го. Не понасям да ме обслужват отпред и отзад, сякаш съм безпомощен инвалид.

Саманта реши да пренебрегне изричното предупреждение.

— Не разбирам защо. Повечето джентълмени от вашето съсловие, които имат добри очи, са много доволни, че могат да стоят с разперени ръце и да се оставят да ги обличат, сякаш са малки деца. Но щом не искате камериер, ще помоля лакеите да ви приготвят гореща баня. Надявам се, че не възразявате.

Гейбриъл беше готов да й напомни, че единственото, срещу което възразява, е самата тя, но изведнъж му хрумна нова мисъл. Може би имаше и друг начин да я накара да напусне.

— Да, мисля, че наистина имам нужда от гореща баня — отговори с меден глас той. — Но банята е много опасна за сляп човек, нали знаете? Ами ако се подхлъзна при влизане във ваната и си ударя главата? Или ако потъна във водата и се удавя? Или пък ако… изпусна сапуна? Никой не може да очаква да го намеря сам. — Той улови отново ръката й, вдигна я към устните си и нежно целуна чувствителната длан. — Вие сте моя болногледачка, мис Уикършъм, затова изпълнете задълженията си и ме окъпете.

Вместо да получи плесница заради безсрамието си, каквато заслужаваше, той чу сладкия й гласец:

— Сигурна съм, че не се нуждаете от моите услуги. Имате достатъчно силни млади лакеи, които с радост ще търсят сапуна ви.

Тя беше абсолютно права! Гейбриъл се усмихна на себе си. Като чу решителните й стъпки по стълбата, му се дощя да се изсмее гласно.

Саманта вдигна свещта и се вгледа като омагьосана в лицето на Гейбриъл Феърчайлд, внезапно изплувало от мрака. Къщата беше утихнала отдавна. Всичките й обитатели спяха дълбок сън. Може би спеше дори господарят й.

След сутрешния им сблъсък графът бе прекарал остатъка от деня в мрачната си спалня. Отказа да я напусне дори за обяд и вечеря.

Наклонила глава, Саманта изучаваше картината и напразно си повтаряше, че не бива да се поддава на очарованието на младия мъж, изобразен на портрета, както беше заявила сутринта. Макар портретът да беше от 1803 — значи само от преди три години, — тя имаше чувството, че е бил рисуван преди цяло десетилетие. Лекият полъх на арогантност в младежката усмивка на Гейбриъл Феърчайлд се смекчаваше от самоироничните искри в светлозелените очи. Очи, които гледаха с очакване в бъдещето, изпълнени с напрежение и надежда за онова, което ще дойде. Очи, които виждаха само онова, което искаха да видят, и бяха заплатили за това със светлината на деня.

Саманта протегна ръка и помилва гладката буза на младия мъж с върха на пръста си. Лицето му не беше обезобразено. Но този път не усети топлина, не изпита разтърсващото усещане за окончателност. Това беше само хладно платно, което сякаш се подиграваше на интимния й жест.

— Лека нощ, принце — пошепна тя и отново спусна платнището над портрета.

Нежната пролетна зеленина избуяваше по безкрайните поляни. Перести облачета подскачаха като млади агънца по пастелносиньото небе. Бледожълтото слънце къпеше лицето му в топлина. Гейбриъл се подпря на лакът и погледна към жената, която лежеше до него в тревата и спеше. Едно цветче от старата круша над главите им беше паднало в грижливо подредените й къдрици. Жадният му поглед пое наситеното меднокафяво на косата й, прасковената мекота на бузите, влажното кораловочервено на полуотворените устни.

Никога преди това не беше виждал такива наситени цветове… и толкова изкусителни.

Когато устните му завладяха нейните, ресниците й затрепкаха, а устните се накъдриха в сънена усмивка, която задълбочи прелестните трапчинки на бузите й. Ала тъкмо когато ръцете й го обгърнаха, тъмен облак закри слънцето и безмилостната му сянка лиши света от всякакъв цвят.

Гейбриъл седна в леглото, обгърнат от черен мрак, и шумното му дишане отекна в тишината. Не знаеше дали е още нощ или е настъпило утрото. Знаеше само едно: че е бил изтръгнат от единственото убежище, в което бягаше от безмилостния мрак — сънищата си.

Отметна завивката, преметна крака през ръба на леглото и стана. Скри лице в ръцете си и задиша дълбоко, за да се успокои. Неволно се запита как ли щеше да реагира мис Уикършъм, ако можеше го види в този момент. Беше съвсем гол. Може би трябваше да си върже чисто шалче, за да не нарани женската й чувствителност.

След няколко безуспешни опита той намери смачкания халат в края на леглото и го метна на раменете си. Без да си направи труда да го върже, прекоси стаята. Все още дезориентиран от внезапното си събуждане, не прецени добре разстоянието между леглото и писалището и болезнено удари лявото си стъпало в резбования крик на масата. Потисна проклятието си, отпусна се на високия стол и затърси опипом изработените от слонова кост дръжки на чекмеджетата.

Когато отвори най-малкото, облечено отвътре с копринено кадифе, пръстите му веднага намериха, каквото търсеха — дебело снопче писма, привързани с копринена панделка. Извади ги и замайващ аромат го удари в носа.

Това не беше евтин лимонов парфюм, купен от уличен търговец, а аромат на жена — цветен, силен и изкусителен.

Гейбриъл го вдъхна жадно, развърза копринената панделка и плъзна пръсти по скъпата ленена хартия. Писмата бяха смачкани и влажни от многото месеци, през които ги беше носил до сърцето си. Извади едно и го приглади нежно. Връхчето на показалеца му се плъзна по грациозните извивки на буквите. Ако се съсредоточеше, сигурно щеше да разпознае по извивките една дума или дори цяло изречение.

Думи без значение. Празни фрази.

Ръката му се стегна в юмрук. Бавно сгъна писмото и за пореден път си каза, че е абсурдно слепец да пази писма, които никога няма да прочете отново. Писма от жена, която вече не го обичаше.

Ако изобщо го беше обичала някога.

Въпреки това завърза грижливо копринената панделка и отново прибра писмата в чекмеджето, тапицирано с копринено кадифе.