Тереза Медейрос - Твой завинаги

На следващата сутрин Гейбриъл слезе предпазливо по стълбата, като душеше на всяка стъпка. Но колкото и да издуваше ноздри, не усещаше дори най-лек полъх на лимонова трева. Може би мис Уикършъм бе последвала съвета му и си бе заминала. С малко повечко късмет нямаше да му се налага да понася повече дързостта й. Интересно защо тази мисъл не му достави удовлетворение. Сигурно беше по-гладен, отколкото си мислеше.

Накрая се отказа от опитите си да остане незабелязан, отвори с трясък двукрилата врата и нахлу в приемния салон, очаквайки всеки момент да се удари в някоя мебел. Болката от удара беше винаги добре дошла. Всяко прясно синьо петно и всяка драскотина бяха доказателство, че е още жив.

Изобщо не беше подготвен за онова, което го очакваше в салона. Докато вървеше право напред и се учудваше защо не среща по пътя си дори едно ниско столче, сноп слънчеви лъчи го удариха право в лицето. Гейбриъл спря, олюля се, сякаш наистина бе получил удар, и вдигна ръка, за да защити лицето си от смущаващата топлина. Инстинктивно присви очи, но не беше в състояние да изключи веселото цвърчене на птиците и ухаещия на люляк бриз, който нежно се плъзгаше по бузите му.

За минута повярва, че е още в леглото си и сънува. Повярва, че ако отвори очи, ще види ярка зелена поляна, а над главата си — коприненобелите цветчета на старата круша. Ала когато наистина отвори очи, светът беше все така тъмен — въпреки измамната топлина на слънцето върху лицето му.

— Бекуит! — изрева той.

Някой го потупа по рамото. Без да мисли какво прави, Гейбриъл се завъртя, за да сграбчи нападателя. Макар че посегна във въздуха, ароматът на лимонова трева, който погъделичка носа му, веднага му показа кой го бе докоснал.

— Никой никога ли не ви е научил, че е знак за извънредно лоши маниери да се промъквате зад гърба на слепец? — попита саркастично той.

— На всичкото отгоре е и опасно. — Вече познатият му глас звучеше все така дръзко, но беше и леко задъхан, което, странно защо, ускори пулса му.

Опитвайки се да обуздае темперамента си — и не само него, — Гейбриъл направи няколко крачки назад. Тъй като не можеше да се измъкне от изкусителната топлина на слънчевите лъчи, той се обърна така, че лявата страна на лицето му да не е насочена към гласа й.

— Къде, по дяволите, се мотае Бекуит?

— Нямам представа, милорд — отговори сладко неговата болногледачка, — но тази сутрин в къщата става нещо… кой знае, може би върлува странна болест. Закуската не е сервирана, повечето слуги са още в леглата.

Гейбриъл разпери ръце и се завъртя около собствената си ос, без да се закачи в нито една мебел.

— Тогава ще задам конкретен въпрос. Къде са мебелите ми?

— О, не се притеснявайте. Всички са тук. Просто ги избутахме до стените, за да не ви пречат.

— Кои сте вие?

— Е, ще призная, че по-голямата част от работата свърших сама. — Гейбриъл с изненада установи, че тя беше не по-малко объркана от него. — Но явно след като съм си легнала, слугите също са се хванали за работа.

Гейбриъл въздъхна театрално. Едва удържаше нетърпението си.

— Ако всички стаи са еднакви, как ще разбера дали съм в приемния салон или в библиотеката? Сигурно накрая ще се озова в купчината тор зад къщата!

В продължение на един дълъг, благословен миг Саманта остана безмълвна и Гейбриъл се ухили доволно.

— Господи, това наистина не ми дойде на ума! — призна съкрушено тя. — Може би ще трябва да помоля лакеите да оставят в средата на всяка стая по нещо типично, което да ви покаже къде сте. — Полите й зашумоляха, когато тръгна да обикаля стаята, кроейки нови планове. Гейбриъл се въртеше с нея, като внимаваше дясната му страна винаги да е на височината на гласа й. — Ако тапицираме острите ръбове и ъгли, ще се движите свободно из къщата, без да рискувате нараняване. Особено ако се научите да броите.

— Смея да ви уверя, мис Уикършъм, че се научих да броя още като дете.

Сега беше неин ред да въздъхне театрално.

— Искам да кажа, че трябва да броите стъпките си. Ако запомните колко крачки са ви необходими, за да отидете от едно помещение в друго, ще се оправяте по-лесно и ще можете на направлявате живота си.

— Виж ти! Това би било приятно разнообразие. Откакто кракът ви стъпи в къщата ми, май вече нямам никакво влияние върху ставащото тук.

— Защо правите това? — попита тя и в гласа й звънна истинско любопитство, което му придаде меко звучене.

Гейбриъл смръщи чело, опитвайки се да следи тихите и стъпки, докато тя обикаляше около него.

— Какво правя?

— Извръщате се настрана, когато се раздвижа. Когато тръгна наляво, вие се обръщате надясно и обратно.

Гейбриъл видимо се скова.

— Аз съм сляп. Как можете да очаквате, че знам на коя страна се обръщам? — За да пресече следващите въпроси, той продължи: — Мисля, че е редно да ми обясните защо изричните ми нареждания бяха нарушени и всички прозорци са отворени.

— Аз съм виновна. Като ваша болногледачка смятам, че слънцето и свежият въздух ще окажат благотворно влияние върху… — тя се закашля, сякаш нещо беше заседнало в гърлото й — … ще накарат кръвта ви да тече по-равномерно.

— Според мен кръвта ми си тече съвсем добре. Много ви благодаря за загрижеността, но би трябвало да знаете, че слепецът няма никаква полза от слънчевата светлина. Най-много да му напомни болезнено за красотата, която никога повече няма да види.

— Може и да сте прав, но нямате право да принуждавате целия персонал на къщата да живее в мрак заради вас.

В продължение на цяла минута Гейбриъл не беше в състояние да проговори — толкова силно беше изумлението му. Откакто се бе върнал от Трафалгар, всички ходеха на пръсти около него и шепнеха. Никой — дори членовете на семейството му — не се осмеляваше да му говори с този тон.

Той се обърна с лице към нея и позволи на безмилостните слънчеви лъчи да го осветят целия.

— Никога ли не ви е хрумвало, че настоявам завесите да останат спуснати тъкмо защото мисля за благото на слугите си? Защо да ме гледат на дневна светлина? Аз поне съм благословен със слепота и не мога да видя колко жестоко съм обезобразен.

Сам не знаеше каква реакция искаше да предизвика с тези горчиви думи, но в никакъв случай не беше очаквал мис Уикършъм да избухне в смях. А тя направи точно това. Смехът й беше много по-различен от смеховете, които беше свикнал да чува от жените. Вместо сухо крякане чу гърлен, мелодичен смях, който едновременно го подиграваше и възбуждаше — убедително доказателство, че кръвта му течеше дори по-добре, отколкото смяташе досега.

— Кой ви е казал това? — попита задъхано тя и отново се изкиска развеселено. — Кой ви е казал, че сте жестоко обезобразен?

Гейбриъл сърдито сви вежди.

— Не е нужно да ми го казват. Може да съм сляп, но не съм нито глух, нито идиот. Чувах какво си шепнеха лекарите край леглото ми. Когато махнаха превръзката, чух как мама и сестрите ми простенаха ужасено. Усетих как погледите им се впиха в лицето ми. И с лакеите беше същото, докато ме носеха към каретата. Дори най-близките ми хора не понасят да ме гледат. Как мислите, защо са ме затворили тук като тигър в клетка?

— Доколкото мога да преценя, вие сте този, който е заключил вратите на клетката и е барикадирал прозорците. Според мен семейството се бои не толкова от обезобразеното ви лице, колкото от гневните ви изблици.

Гейбриъл посегна към ръката й и при третия опит я намери. Беше учуден колко малка и твърда беше и как добре пасна в хватката му.

Когато я привлече към себе си, тя извика уплашено. Вместо тя да го води по коридорите, той я повлече нагоре по стълбата и по дългия коридор, докато стигнаха галерията със семейните портрети. Като дете беше изследвал всяко ъгълче на Феърчайлд Парк и познаваше всички тайни кътчета, затова и сега вървеше уверено. Без да пуска ръката й, прекоси галерията с равномерни дълги крачки и спря точно където трябваше. Знаеше какво ще види тя там: огромен портрет, закрит с ленено платно.

Самият той бе наредил да сложат платното. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще стои пред този портрет и ще си спомня меланхолично какъв е бил някога господарят на дома. Ако не беше такъв сантиментален глупак, щеше да нареди да унищожат портрета. Човекът, който беше някога, вече го нямаше.