Стиърфорд не се плашеше дори от белега му. Кой знае какви по-страшни неща беше виждал в живота си.

— Претърсихме Челси от врата на врата, но търсенето не даде резултат — уведоми го Стиърфорд, който изглеждаше много недоволен от неуспеха си. — Наистина ли не е казала на никого откъде идва? И къде би могла да отиде?

Гейбриъл, който нервно въртеше в ръцете си ножчето за писма с месингова дръжка, поклати глава.

— Поне дузина пъти претърсихме сантиметър по сантиметър раклата, която е оставила в стаята си. Не намерих нищо освен най-обикновени вещи и шишенце с лимонов парфюм.

Не можеше да каже на детектива какво изпита, когато отвори гардероба на Саманта и откри, че тя не беше взела подаръците му. Подаръци, които тогава видя за първи път. Когато предпазливо попипа нежния муселин на роклята, после меката кашмирена стола и фриволните копринени обувчици, създадени само за танци, отново чу в ума си меланхоличната мелодия на „Барбара Алън“. И друго не можеше да каже на Стиърфорд: когато усети добре познатия лимонов аромат, който струеше от дрехите й, трябваше веднага да излезе от стаята, треперещ от мъчителен копнеж.

— Какво стана с препоръчителните й писма? Появиха ли се?

— Боя се, че не. Както изглежда, икономът ми й ги е върнал още в деня, когато тя започна работата си тук.

Стиърфорд въздъхна.

— Лошо, много лошо. Дори едно единствено име би означавало следа, по която можем да тръгнем.

Гейбриъл отчаяно затърси нещо в паметта си. Да, да, там имаше нещо, някаква дреболия, която отново и отново му се изплъзваше.

— Когато за първи път вечеряхме заедно, тя спомена някакво семейство, за което била работила. Кърутърс? Кармайкъл? — Изведнъж вдигна глава и щракна с пръсти. — Карстеърс! Точно така! Разказа ми, че две години работила като гувернантка у лорд и лейди Карстеърс.

Стиърфорд се надигна. Лицето му отново излъчваше увереност.

— Отлично, милорд. Незабавно ще потърся семейството и ще разпитам за мис Уикършъм.

— Почакайте — помоли Гейбриъл, когато детективът взе шапката и бастуна си. Сега, когато зрението му се подобряваше с всеки ден, вече не можеше да понесе мисълта да стои тук бездеен и да остави чужди хора да търсят Саманта. — Не е ли по-добре аз самият да говоря с тях?

Дори да беше разочарован, че искат да му отнемат разследването, Стиърфорд не го показа с нищо.

— Както желаете. Ако научите нещо важно, моля да ме уведомите незабавно.

— Можете да разчитате на това — увери го Гейбриъл.

На вратата Стиърфорд се поколеба. Накрая, смутено въртейки в ръце филцовата си шапка, попита тихо:

— Прощавайте, лорд Шефилд, съзнавам, че прекрачвам границите си, но вие никога не сте ми казвали защо толкова държите да намерите тази жена. Да не би да ви е ограбила, докато е работила за вас? Може би е откраднала нещо ценно, нещо незаменимо?

— Да, точно така, мистър Стиърфорд. — Гейбриъл погледна втренчено мъжа на вратата и на устните му заигра усмивка. — Открадна сърцето ми.



Сесили Саманта Марч седеше на покритата с плочки тераса в Карстеърс Хол и пиеше чай с най-добрата си приятелка Естел, единствена дъщеря на лорд и лейди Карстеърс. Топлото юнско слънце милваше лицето й, мекият бриз рошеше късите й медноруси къдрици.

Вече два месеца миеше косата си с минерални масла, но за ужас на майка си не можеше да я освободи напълно от остатъците от къната. Затова един ден реши, че вече не понася да вижда в огледалото Саманта Уикършъм, и ожесточено посегна към ножицата. Естел я утешаваше с уверението, че късите къдрички били последна лондонска мода. Ала Сесили и без това беше на мнение, че новата прическа й отива — правеше я по-зряла. Вече нямаше нищо общо с глупавото младо момиче, което беше някога.

Естествено, като видя какво е направила, майка й избухна в плач, а баща й няколко пъти се закашля, сякаш и той се готвеше да се облее в сълзи. Но никой от двамата не си позволи да й се скара. Майка й нареди на една от прислужничките да смете нападалите по пода къдрици и да ги хвърли в огъня. Сесили остана на мястото си, докато косите й се превърнаха във фина пепел.

— Нима семейството ти не се учудва, че прекарваш толкова време тук? — осведоми се Естел и си взе ново парче сладкиш от таблата.

— Сигурна съм, че се радват да се отърват от мен. Боя се, че тези дни не съм добра компания.

— Глупости! Ти си винаги очарователна компания. Даже когато се цупиш заради разбитото си сърце. — Естел намаза парчето сладкиш с дебел слой сметана и го пъхна в устата си.

Сесили се усмихна. Докато беше с Естел, не бе нужно да се преструва, че всичко в живота й е наред. Нямаше нужда да се смее на шегите на брат си или да проявява интерес към най-новите плетива на сестра си. Не беше необходимо да уверява майка си, че не иска нищо друго, освен да се прибира рано в спалнята си и да чете до ранните утринни часове, нито пък да избягва да поглежда в угриженото лице на баща си. По тревожните погледи на родителите й личеше, че не умее да се преструва убедително. Макар да беше усъвършенствала артистичните си способности в многобройни любителски представления, които беше организирала с другите деца, те я бяха напуснали окончателно в мига, когато престана да работи като болногледачка на Гейбриъл Феърчайлд. Естел облиза сметаната от ъгълчето на устата си.

— Опасявах се, че родителите ти ще се учудят защо прекарваме толкова време заедно, след като уж сме пропилели половината пролет в разходки, из континента заедно с родителите ми.

— Шшт! — Сесили смушка приятелката си под масата, за да й напомни, че лорд и лейди Карстеърс седяха от другата страна на високите прозорци в приемния салон и пиеха чая си.

С постоянното си добро настроение, черните къдрици и любопитно святкащите тъмни очи Естел беше единствената от приятелките на Сесили, на която можеше да се разчита, че ще й помогне в дръзкото начинание. Но за съжаление дискретността и благоразумието не бяха между силните страни на Естел.

— Добре, че се върнах в къщи само няколко дни преди теб и семейството ти — промърмори Сесили, надявайки се Естел да схване намека и също да заговори по-тихо. Приятелката й се наведе към нея.

— Нямахме друг избор, след като онзи негодник Наполеон заплаши цяла Англия с блокада. Мама не искаше да ни затворят някъде в Италия и да пропуснем целия сезон. Много я беше страх, че ще се влюбя в някой страстен италиански граф без средства, вместо в лишен от темперамент английски виконт, който се интересува повече от ловните си кучета, отколкото от съпругата си.

Сесили поклати глава.

— Все повече намразвам френския тиран. Само си представи какво щеше да стане, ако се бяхте върнали след мен! Родителите ми щяха да се побъркат! Благодарна съм, че семействата ни не се движат в едни и същи обществени кръгове. Каква катастрофа щеше да настъпи, ако се бяха срещнали и бяха заговорили за пътуването!

— Нали ти обещах да изпратя вест във Феърчайлд парк, когато стъпим на английска земя! — напомни й Естел. — Така щеше да имаш достатъчно време да измислиш някакъв претекст и да си заминеш.

— И какъв би могъл да бъде той? — Сесили жадно отпи глътка чай. — Може би просто трябваше да пиша вкъщи: Прости ми, мамо, но аз избягах от дома си, за да стана болногледачка на един нагъл граф, който по случайност се оказа и един от най-известните донжуани на изисканото общество.

— Някогашен донжуан — поправи я Естел и вдигна високо красивите си тъмни вежди. — Много добре знаеш, че след като те срещна, престана да прелъстява жените и да разбива сърцата им.

— Така твърди той. Ако не бях незряла глупачка, сигурно щях да му повярвам. Вместо това аз го накарах да постъпи в кралския флот, за да се покаже достоен за любовта ми. — Тя разтърси глава, отвратена от самодоволната, наивна хлапачка, каквато беше тогава. — Ако бях заминала с него за Гретна Грийн, както ме умоляваше, никога нямаше да го ранят и да загуби зрението си.

— И никога нямаше да отидеш във Феърчайлд Парк.

— Като чух да говорят, че се е затворил в къщата си и живее там като смъртно ранено животно, реших, че мога да му помогна — обясни Сесили, докато наблюдаваше с копнеж двойката пауни, разхождащи се по зелената морава.

— И как по-точно му помогна?

Някой удари камбанката на вратата и й спести неудобството да отговори. Тя се надигна и погледна изненадано приятелката си.

— Нима родителите ти очакват гости?

— Не, никого. — Естел примигна под следобедното слънце. — Необичайно време за посетители, нали? Особено за неканени.

Двете момичета обърнаха глави към приемния салон точно в мига, когато икономът обяви:

— Граф Шефилд!

Сесили усети как кръвта се отдръпна от бузите й. Макар че първият й импулс беше да се скрие под масата, вцепенението се оказа по-силно. Сигурно щеше да остане като парализирана на стола си, ако Естел не бе проявила завидно присъствие на духа и не я бе замъкнала зад грамадния рододендрон, който растеше между двата прозореца.

— Какво търси той тук? — изсъска сърдито тя.

Сесили поклати замаяно глава. Имаше чувството, че сърцето ей сега ще изскочи от гърдите й.

— Откъде да знам?

Двете клекнаха зад храста, не смеейки дори да дишат. Гостът влезе в салона и домакините приеха зарадвано поздравите му.

— Надявам се да ми простите нахлуването. — Дълбокият глас на Гейбриъл стигна до Сесили и предизвика сладостни тръпки по гърба й. Копнежът я задави. Трябваше само да затвори очи и той вече беше навсякъде: зад нея, над нея, в нея…

— О, за нахлуване и дума не може да става — засмя се майката на Естел. — За нас е голяма чест да поздравим един герой от войната с френския тиран. В Лондон се носят какви ли не легенди за чудодейното ви оздравяване. Вярно ли е, че зрението ви е напълно възстановено?

— Все още имам затруднения, когато падне здрач, но ден след ден положението се подобрява. Лекарят ми обаче смята, че мозъкът ми има нужда от повечко време, за да се изравни с напредъка на очите.