Ръката му напипа топла локвичка. В първия момент помисли, че това е водата от счупената кана, но когато потърка пръстите си, те бяха лепкави.

— Проклятие — промърмори той. Това беше собствената му кръв.

Май наистина беше проклятие, защото локвичката кръв бързо се уголемяваше. Дали беше осъден да пукне тук сам като куче?

За миг се озова отново на борда на „Виктория“, усети тежката миризма на кръвта, която не беше само негова. В ушите му зашумя алчното море, което се готвеше да го погълне.

Гейбриъл протегна ръка и затърси нещо, за което можеше да се залови, за да не пропадне в зеещата пропаст. Пръстите му се сключиха около добре познат предмет — дървената дръжка на камбанката. Дръпна я към себе си, но напрежението го изтощи. Нямаше сили да вдигна ръка и да позвъни.

Той отпусна глава и учудено се замисли над иронията на съдбата. Да умре от такава недостойна смърт… Нима бе преживял Трафалгар само за да умре от загуба на кръв в собствената си спалня, след като се бе спънал в проклетата масичка след сблъсъка със своята дръзка и нагла болногледачка. Неволно се запита дали мис Уикършъм Леденото сърце ще пролее няколко крокодилски сълзи на гроба му. Макар че усещаше как кръвта му изтича, тази мисъл го накара да се засмее.

— Мис Уикършъм? — извика той с отслабващ глас. Събра последни сили и изтръгна от звънчето тих звук. Гласът му се превърна в дрезгав шепот. — Саманта!

Звънът на звънчето и шумът на кръвта в ушите му постепенно заглъхнаха. Възцари се тишина, черна и страшна като вечния мрак.

6

Мила моя мис Марч,

Вие ме наричате покварен и безсрамен, но аз съм готов да се обзаложа, че това са тъкмо качествата, които правят един мъж неустоим във вашите очи…

— Непоносим негодник! — съскаше гневно Саманта, докато прибираше копринената си пола в пътническия сандък, без да си направи труда да я сгъне както трябва. Грабна една избеляла фуста и я хвърли върху полата. — Не мога да разбера защо бях такава глупачка да се опитвам да му помогна.

Докато тичаше напред-назад в скромната си стая и хвърляше в сандъка фуркети и обувки, чорапи и книги, тя чу отгоре добре познат трясък. Таванът потрепери, по главата й се посипа мазилка.

Саманта усети как сърцето й направи скок, но изобщо не погледна нагоре.

— Може да съм глупачка, но този път няма да се хвана на номерата му — изфуча тя и разтърси глава. — Щом иска да се държи като слон в магазин за порцелан, нека да се научи сам да мете след себе си, нали така?

Тъкмо когато прибираше последния чифт обувки, тя чу отгоре приглушения звън на камбанката, която я беше викала безброй пъти — толкова тих и кратък, че го помисли за плод на въображението си. Хвърли в сандъка един роман на Уолтър Скот и томчето със сонети на Шекспир и изфуча гневно. Гейбриъл беше голям глупак, ако си въобразяваше, че тя ще се отзове на този жален звън.

Докато събираше нещата от тоалетката си, тя изведнъж усети, че нещо не е наред. Трябваше й почти минута, за да разбере какво е.

Тишина.

В къщата цареше гробна тишина.

Стиснала в ръце гребен и четка, Саманта погледна несигурно към тавана. Обзе я лошо предчувствие, по гърба й пролази студена тръпка, но тя вдигна рамене и побърза да се отърси от неприятното усещане. Гейбриъл сигурно се бе върнал в леглото и се цупеше.

Тя посегна към шишенцето с парфюм и установи, че ръката й трепери. Отпусна се на столчето и се вгледа в огледалото. То беше старо, напукано, цялото на петна и жената, която я гледаше отсреща, й беше някак чужда. Саманта свали грозните очила, но странният израз в очите й не изчезна.

Каква беше тя — смела или страхлива? Защо се бореше с Гейбриъл — защото той беше грозен тиран, или защото се бе осмелил да я докосне? Затова ли бягаше? Попипа косата си, прокара пръст по бузата си и слезе към устните, за да проследи милувката от съня си. Незнайно защо, арогантността на Гейбриъл се понасяше по-лесно от нежността му. Освен това беше много по-малко опасна за нараненото й сърце.

Сложи очилата на носа си и стана, за да прибере шишенцето с парфюм в пътната си чанта.

Трябваше й по-малко от половин час, за да освободи помещението от признаците на краткото си присъствие. Тъкмо когато закопчаваше малките месингови копчета на пътното си палто, някой почука силно на вратата й.

— Мис Уикършъм! Мис Уикършъм! Тук ли сте?

Саманта сложи шапката на главата си и отвори вратата.

— Отлично, Бекуит. Тъкмо смятах да позвъня за някой лакей, за да изнесе багажа ми.

Икономът не обърна ни най-малко внимание на приготвения багаж. Очите му се въртяха като безумни.

— Трябва веднага да дойдете с мен, мис Уикършъм! Господарят се нуждае от вас!

— Какво има пак? Да не го е засърбяло на някое трудно достижимо място? Или кърпите му не са добре колосани? — Саманта завърза връзките на шапката под брадичката си. — Какъвто и слабоумен претекст да е измислил, аз мога да ви уверя, че господарят ви изобщо не се нуждае от мен. Никога не ме е искал. — Тя остана безкрайно изненадана, когато от тези думи я заболя сърцето.

За неин ужас Бекуит, непоколебимият защитник на приличието и достойнството, я сграбчи за рамото и я повлече след себе си.

— Моля ви, мис — изплака той. — Не знам какво да правя! Боя се, че без вас ще умре!

Саманта се освободи от хватката му и той спря.

— О, стига, Бекуит! Няма нужда от този театър. Напълно сигурна съм, че графът ще се справя отлично без мен. Изобщо няма да забележи, че ме няма.

Саманта погледна по-внимателно верния иконом и следващите думи заседнаха в гърлото й. Жакетът на Бекуит беше ужасно омачкан. Оскъдната коса, винаги грижливо пригладена, беше ужасно разбъркана. Погледът й падна върху дебелите му пръсти, които все още стискаха ръкава й. Ръждивочервените следи по тях бяха направили петно на ръкава й.

Сърцето й изведнъж се качи в гърлото.

Саманта рязко освободи ръкава си и мина покрай иконома. Събра полите си, излезе в коридора и хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

Вратата към спалнята на Гейбриъл беше полуотворена и Саманта веднага го видя: той лежеше на пода като победен великан, лицето му скрито в локва кръв. Саманта вдигна ръка към устата си, за да потисне ужасения си вик.

Мисис Филпот беше коленичила на дъските до него и притискаше кърпичката си на шията му. Тънката материя беше напоена със светлочервена кръв. Не беше трудно да се разбере какво бе станало. Около него бяха разпръснати остри парчета стъкло и порцелан.

Саманта прекоси помещението с два скока и се отпусна на колене до безжизненото тяло, без да обръща внимание на острата болка, която я прониза. В коляното й се бе забило парченце стъкло. Когато посегна към кърпичката и я вдигна, за да огледа раната в шията на Гейбриъл, мисис Филпот се отдръпна назад, готова да й отстъпи задължението да помогне.

Икономката отмахна един влажен кичур от лицето си и по бузата й остана следа от кръвта на господаря й.

— Дойдохме да му донесем следобедния чай и го намерихме тук. Нямам представа откога лежи така. — Острият поглед на жената веднага забеляза пътническото облекло на Саманта. Нищо не й убягваше. Вдигна звънчето и й показа кървавите отпечатъци по дървената дръжка.

— Намерих го точно до ръката му. Опитал се е да повика помощ, но никой не го е чул.

Саманта затвори за миг очи, спомни си тихия звън, който бе пренебрегнала хладнокръвно. Когато отново отвори очи, видя на прага Бекуит, който безпомощно кършеше ръце.

— Има ли лекар в селото? — попита остро тя. Бекуит кимна. — Веднага го повикайте! Кажете му, че е въпрос на живот и смърт. — И понеже икономът остана на прага, неспособен да отвърне поглед от безжизненото тяло, Саманта изкрещя гневно: — Веднага!

Бекуит се отърси от вцепенението и хукна надолу по стълбата. Мисис Филпот стана, за да донесе няколко от чистите кърпи, които висяха под голямото огледало. Саманта грабна една кърпа, нагъна я и я притисна към шията на Гейбриъл. Макар че от раната все още се процеждаше кръв, течението не беше много силно. Можеха само да се молят да не е загубил толкова кръв, че да умре.

Тя махна на мис Филпот и й заповяда да държи кърпата. После хвана Гейбриъл за раменете — трябваше незабавно да провери дали няма и други рани. Напрегна цялата си сила и с помощта на икономката най-сетне успя да го обърне и да го сложи в скута си. Лицето му беше смъртнобледо. Само белегът пламтеше, а по шията му имаше няколко кървави резки.

— Проклет глупак — пошепна беззвучно тя. — Виж каква я свърши.

Ресниците му затрепкаха, вдигнаха се леко и разкриха възхитителните зелени очи. Когато обърна глава, за да я погледне със стъклена яснота, Саманта спря да диша. В следващия миг очите му се затвориха, сякаш бе решил, че не си струва усилието.

— Вие ли сте, мис Уикършъм? — пошепна дрезгаво той. — Звънях ви.

— Да, знам. — Тя отмахна една къдрица от челото му. — Но сега съм тук и ще остана.

Гейбриъл смръщи чело.

— Исках само да ви кажа да вървите по дяволите.

Саманта се усмихна през сълзи.

— Това заповед ли е, милорд?

— Вие и без това няма да я изпълните — промърмори той. — Безсрамна жена.

След тези думи Гейбриъл изгуби съзнание и главата му натежа в скута й. Саманта стигна до заключението, че само изчезващите му сили са били причина тази обида да прозвучи почти като нежност.

Когато след около два часа доктор Тадеус излезе от спалнята на графа, пред вратата се беше събрал почти целият персонал и бдеше. Мисис Филпот седеше в най-удобното кресло, притиснала към устата си дантелена кърпичка. Бекуит седеше на стола до нея, а останалите слуги бяха насядали по стъпалата.

Саманта стоеше настрана от всички. Лекарят беше наредил на слугинчетата да изметат парчетата от пода и да избършат кръвта, двама лакеи бяха вдигнали Гейбриъл, за да го сложат на леглото и да му свалят напоения с кръв панталон, след което всички трябваше да напуснат стаята. Докторът настоя да бъде сам, докато преглежда пациента. Не допусна дори нея, болногледачката.