— Много обичам да се занимавам с градината, както и майка ми. Само дето на мен повече ми се удава. Време имам, така че защо да не се занимавам?

— Откъде изведнъж имаш толкова време? Значи ли това, че няма внезапно да скочиш и, тананикайки си, да изоставиш розите?

— Винаги е възможно да се случи.

— Искам честен отговор, Херцогиньо.

— При положение, че имам желание да го дам.

Дощя му се да я перне по лицето. Вместо това приклекна до нея.

— Откъде намираш средства да се издържаш?

— Вече не мислиш, че е замесен мъж?

— Никога не съм го мислил. Не точно. Ти не би го направила. Но, за Бога, сигурно ти е ясно, че погледнато отстрани, се пораждат съмнения. Ти си само едно младо момиче, а пък…

— Минаха цели пет години, Маркъс. Ти нямаш и най-приблизителна представа що за характер притежавам. Или пък не притежавам. Какви са моите способности и дали имам такива. Накратко — ти не знаеш абсолютно нищо за мен.

— Близначките тъгуват за теб, както и леля Гуенет. Те искат да се върнеш у дома заедно с мен.

Погледът й, вперен в изцапаните ръкавици, скри усмивката й.

— Маркъс, ти си станал много красив мъж, а тъй като си и граф Чейз, без съмнение, ще бъдеш много търсена партия за женитба. Ще те преследват едва ли не всички жени, които не са успели все още да се омъжат, и някоя от тях скоро ще те впримчи. Ще ти се наложи да мислиш и за наследник. Не мога да си представя, че жена ти ще ме търпи да се мотая наоколо. Аз съм незаконородена. Няма да е лошо да го запомниш.

— Но аз не съм още и на двадесет и пет! За Бога, дай ми още няколко години, преди да ме оковеш за някоя жена.

— Извини ме. Напълно разбирам нежеланието ти, защото и аз го изпитвам. Трябва да признаеш, че под влияние на необичайните условия, в които съм възпитана, у мен лесно би могло да се породи донякъде цинично отношение към връзките между мъже и жени, особено между женените мъже и неомъжените жени.

— Нищо подобно, да го вземат мътните. Слушай, Херцогиньо, ти не можеш да продължаваш да живееш тук, сама с мъж, дори и той да ти е прислужник. Репутацията ти ще бъде съсипана. Възпитанието ти не съответства на сегашното ти положение. От теб се очаква да станеш съпруга на джентълмен и да бъдеш майка на децата му. Такова бъдеще искам да ти осигуря, както това би сторил баща ти. Не можеш да останеш тук. Моля те!

Тя не помръдна и не продума, ръцете й почиваха, заровени в земята. Черна, силна, плодородна земя.

Маркъс бавно се изправи, дотолкова вбесен от мълчанието и ината й, че от устата му не можеше да излезе и дума. Сетне изрева, колкото му глас държи.

— С какво се занимаваш, та си позволяваш да живееш в тази хубава къщичка?

Много бавно, тя се изправи до него, отупа ръкавиците от пръстта и ги пусна на земята.

— Би ли желал да закусиш, Маркъс? Все още е достатъчно рано.

— Ще те удуша — каза той, вперил очи в гърлото й, напълно скрито от роклята. — Да, така ще направя, но след закуска. Какво ще ни предложи Баджър?

IV

Чейз Парк

август 1813 година

Два месеца, мътните ги взели, помисли си той и смачка листа, съдържащ само няколко реда, изпратени му от нейна светлост — проклетото момиче, което самият той беше нарекъл херцогиня преди много години. Как се осмеляваше?

Разгъна листа и отново зачете, чувствайки как кръвта се качва в главата му.

Милорд,

Много любезно от ваша страна да изпратите грозде от имението, което наследихте. Истинско удоволствие беше за Баджър да го използва за най-разнообразни ястия.

Предайте моите благопожелания на близначките и леля Гуенет.

Беше подписано Ваш слуга и толкоз — нито Херцогинята, нито име. Нито дори покорен слуга, каквато и не беше, да пукне дано.

Вдигна поглед и съзря Критакър, застанал на прага, очевидно страхуващ се да произнесе и дума.

— Какво е малкото име на госпожица Кохран?

— Херцогинята, милорд.

— Не, не, истинското и име. Аз я нарекох Херцогиня, когато беше на девет години, но изобщо не мога да си спомня истинското й име.

Критакър изглеждаше объркан.

— Не зная. Да попитам ли лейди Гуенет?

— Остави. Не е толкова важно. Просто имам писмо от нея. Получила е гроздето. Баджър го използвал да приготвя това-онова. Предполагам, че е добре. Не пише нищо повече. Предполагам, че ще отговоря на писмото й, но бих предпочел да я убия, или поне да я осакатя, или да я стисна за врата — за мъничко, просто колкото да привлека вниманието й.

Критакър отстъпи заднешком към вратата.

— Можем ли да прегледаме останалата ви кореспонденция по-късно, милорд.

Маркъс изръмжа, взе лист хартия и натопи перото си в ониксовата мастилница на бюрото. Написа следното.

Скъпа Херцогиньо,

Не мога да изразя с думи колко се радвам, че Баджър е толкова доволен от проклетото грозде. Иска ми се да вярвам, че сте добре, въпреки че не споменавате за това в писмото си. Аз съм добре, леля Гуенет е добре и братовчедките са добре, въпреки че Антония си поръчва романчета от Лондон, а на мен разправя, че се е пристрастила към религиозните беседи. Фани пълнее и леля Гуенет й заяви, че никой джентълмен няма да прояви желание да разговаря с нея при положение, че има повече от една гуша. Предполагам, че няма да ми кажете с какво се занимавате, та печелите достатъчно пари и за къщата, и за храна, и за Баджър.

Ваш слуга, Маркъс Уиндъм

Прекалено се увлече в писането — помисли си. — Тя не заслужава цялото това красноречие. Все пак внимателно сгъна хартията и я пъхна в плик, написа четливо адреса и го запечата с червен восък, върху който притисна пръстена с печата си. Зачете се в „Лондон Газет“ и насочи вниманието си към последните новини от войната. Шварценберг се беше опитал да атакува Дрезден, пресичайки планините в Бохемия. Само че французите междувременно превърнали града в укрепен лагер и без, особени затруднения съумели да отблъснат некоординираните действия на съюзниците. Появил се и Наполеон със свежи подкрепления и Шварценберг бил принуден да се спасява в Бохемя, загубвайки тридесет и осем хиляди души. Тридесет и осем хиляди! Маркъс не можеше да се насили да го възприеме. Боже всемогъщи, толкова много войници, изклали заради нечия некадърност, хора, които можеха все още да са живи! Ръцете го сърбяха за действие, но не биваше да поема такъв риск, преди да се е оженил и сдобил с наследник. Дължеше го на непрекъснатата четиривековна линия на рода Уиндъм.

Проклятие!

Обърна се в креслото си и дръпна шнура на звънеца. Критакър се появи след по-малко от две минути. Маркъс се предаде с въздишка на неизбежното — да бъде занимаван през следващите три часа с работите на имението. Поне беше научил нещичко за разните търговски занимания на чичо си, колкото да не изглежда като пълно магаре в това отношение.



Пипуел котидж

ноември 1813 година

Херцогинята гледаше като омагьосана писмото. Умът й не го побираше. Прочете го втори, а след това и трети път. Провикна се, без да си дава сметка, че всъщност е изкрещяла.

— Баджър, ела тук бързо!

Чу как всичко се разхвърча по пътя му — от кухнята, през коридора, откъдето влетя в дневната. Беше задъхан и имаше разтревожен вид.

— Съжалявам, че те изплаших. Моля те, ела и прочети това. Не мога да повярвам. Звучи абсурдно, сигурно е шега. То е… — тя се спря и подаде писмото на Баджър.

Погледът му се премести от пребледнялото й лице към писмото. Прочете го. Подсвирна и го прочете отново и след това още веднъж. Настани се на канапето до нея и взе ръцете й в своите. После проговори тихо.

— Шокиращо е, наистина. Изглежда всичко живо те е търсило. На графа отне само два месеца да те открие, но този джентълмен е загубил доста повече време. Твърди, че те издирвал от миналия май. Ето, че и той те е намерил.

— Маркъс не знае за нищо от написаното.

— Не, и мисля, че така е най-добре. Това приятелче, адвокатът, е реалист. Дава си сметка, че положението ти автоматично се превръща в твърде деликатно и че всичко зависи от обстоятелството той първи да разговаря с теб, а не да разреши графът или някой от семейството да се доберат до теб преди това. Мъдър човек.

— Иска да ме посети следващия понеделник.

— Аха, така пише — Баджър потупа лекичко ръцете й и се изправи. — Радвам се, Херцогиньо, че баща ти не те е забравил. Постъпил е правилно. Няма да ми е неприятно да си спомням за него сега.

— Чудя се какво ли още ми предстои да науча — каза тя.

— Ще се разбере, когато въпросният господин Уикс пристигне — отвърна Баджър и се върна към готварските си занимания.



Господин Уикс беше много стар и много слаб. Влажните му очи блестяха добросърдечно. Усмивката му, в която липсваха половината зъби, също преливаше от доброта и това уталожи голяма част от притесненията й.

— Здравейте — каза той и галантно се наведе над ръката й. — Изпитвам огромно удовлетворение, че най-после ви намерих. Трябва да кажа, че съм очарован от къщата, която притежавате. Боже, с какво удоволствие бих пийнал малко чай, а представям си как вие, млада госпожице, бихте искала да научите всичко за тази необикновена, но крайно благоприятна за вас ситуация!

Херцогинята го покани, предложи му чай и приседна на креслото си, стиснала ръце в скута си.

— Името ви, както ви уверих в писмото, понастоящем е госпожица Уиндъм. Баща ви се ожени за майка ви миналия ноември, два месеца преди внезапната му смърт. Веднага ме нае да уредя законовото ви положение, с което най-сетне успях да приключа през май. Не можех да се свържа с вас веднага, защото трябваше да подсигуря положението ви срещу евентуалните действия на някой член от семейството. Но сега вие сте пълноправен член на рода Уиндъм. А за да ви открия, скъпа госпожице Уиндъм, се наложи да наема детектив и той проследи дирите ви чак дотук, в Смардън.