— Баджър. Грижа се за Херцогинята, така както го правех и за майка й по-рано. Поел съм грижата и като неин готвач.

— А, вие готвите?

Голямата грозна глава кимна и най-после Маркъс беше пропуснат да влезе. Той прекрачи и се озова в малко антре. Насреща му се издигаше стълбище, водещо към горния етаж. Удари го силната миризма на запържващо се месо, идваща някъде от лявата му страна. Червата му закуркаха и устата му се изпълни със слюнка. Стори му се, че чу мелодичен женски глас да припява.

— Чакайте тук, сър — каза Баджър и остави Маркъс сам, изчезвайки зад една врата, която затвори след себе си. Тананикането спря като отрязано.

Маркъс заудря лекичко по крака си с камшика за езда. Беше гладен, уморен и не можеше да повярва, че някакъв си прислужник го е зарязал насред някакво си антренце. Странна птица беше тоя прислужник-готвач — с маниери на възпитаник на Итън. Тя поне беше добре и не живееше сама. Но кой плащаше за къщата? За храната? За готвач?

Най-сетне вратата на стаята се отвори, появи се Баджър и каза.

— Може да влезете, сър. Госпожица Кохран ще ви приеме веднага.

Като че съм на аудиенция при кралица, помисли си Маркъс раздразнено.

Стаята беше малка, но правеше приятно впечатление. Усещаше се присъствието на хора в нея, живот, гостоприемен уют. На пода до канапе, покрито със син брокат, бяха струпани на купчини лондонски вестници. Много купчини; забеляза ги, колкото и да е странно, преди да забележи нея.

Бяха минали пет години от последното им виждане.

Пред него стоеше най-красивата девойка, която беше срещал през живота си. Очакванията му, че тя ще разцъфти след тринадесетата си година, далеч бяха надминати. Поразителното впечатление не се дължеше на облеклото, прическата й или бижута. Семплата й тъмносива муселинена рокля беше закопчана до брадичката, ръкавите напълно скриваха ръцете, а копчетата на маншетите им също бяха закопчани. Черната й коса беше сплетена на дебели плитки, прибрани върху главата й, а бижута не носеше. Едната й буза беше изцапана с мастило. Погледът й беше вперен в него, без тялото да извършва забележимо движение. Високомерно, самоуверено спокойствие, толкова нетипично за младо момиче.

Красотата й беше дадена без мярка.

— Какво правиш с всички тези вестници? — бяха първите думи на госта.

— Здравей, Маркъс.

— А, да, здравей, Херцогиньо. Доста време мина.

Тя кимна в отговор.

— Баджър ми каза, че смъртта на баща ми е причината никой да не дойде да ме вземе. Жива или умряла, без значение, аз бях забравена.

— Критакър за малко не умря от притеснение, когато ми съобщи новината. Беше преди повече от три месеца. Съжалявам, че така се е случило. Дошъл съм да те отведа в Чейз Парк.

Тя все още не помръдваше, а лицето й придоби намръщено изражение. Не му подаде ръка и не му поднесе буза за целувка. Все пак, беше му първа братовчедка, по дяволите, а продължаваше да стои на разстояние от него и лицето й все повече се смръщваше. В един момент осъзна, че думите му я бяха потресли. Само в течение на няколко седмици беше загубила и майка си, и баща си.

— Съжалявам за баща ти. Той беше мой чичо и аз го обичах. Смъртта му беше бърза и сигурно не е страдал.

— Благодаря ти, че ми каза за смъртта му. Мислех, че ме е забравил и не иска да ме вижда след смъртта на майка ми.

— Сега знаеш, че искаше да си с него в Чейз Парк. Човек няма власт да избира съдбата си.

Баджър се появи в рамката на отворената врата.

— Патицата е готова, Херцогиньо. Очаква ви голяма чиния, обкръжена от задушени малки картофчета, украсени със стръкчета магданоз и зелен фасул. Приготвил съм и от любимия ви ябълков сладкиш. Бихте ли желали да обядвате сега? Ще разрешите ли на негова светлост да се присъедини към нас?

Тя кимна, но мислите й очевидно бяха другаде.

— Гладен ли сте, сър?

— Да, препускал съм непрекъснато през целия ден. Ще е възможно ли някой да се погрижи за коня ми?

— Ще се наложи сам да свършите тази работа — намеси се братовчедка му. — Баджър няма време да се занимава и с нея.

— Разбирам — каза Маркъс, завъртя се на пета и се упъти навън.

— Зад къщата има навес. Там можете да подслоните коня си — извика Баджър след него.

Маркъс разбира се беше напълно в състояние да се погрижи за жребеца, но друго го притесняваше — Херцогинята живееше сама с мъж, говорещ английски като джентълмен и умело справящ се със задълженията на готвач. Отблъскващо грозен и на години да й бъде баща и въпреки това в цялата история имаше нещо гнило. Какво всъщност ставаше в тази къща?

Херцогинята нямаше вид на съсипана от страдания. Завари я да си припява и с петно от мастило на лявата буза. А и изглеждаше толкова красива, че не му се искаше нищо друго, освен да стои при нея и да я гледа, преди Баджър да обяви, че обядът е готов. Доколкото му беше известно, тя не беше предвидена в завещанието на чичо му. Доколкото му беше известно, тя не притежаваше нищо. Какво ставаше тук?

III

Маркъс бутна чинията си, въздъхна с облекчение и кръстоса ръце на корема си. Херцогинята беше довършила яденето си малко преди него и съвсем спокойно и невъзмутимо седеше на стола си, сякаш присъствието на чужд мъж на масата беше ежедневие за нея. Тя просто чакаше гостът й да се нахрани и да заговори. Не беше се променила, откакто я срещна за първи път на девет години. Бавно въртеше винената чаша в ръката си. Качествен кристал със сигурност, няколко гвинеи11 парчето. Най-вероятно част от скъп сервиз. Кой беше платил за него? Мъжът, с когото всеки ден се хранеше заедно? Придаде безгрижен тон на гласа си.

— Баджър е готвач от висока класа. Кулинарните му идеи са свежи.

— Да, проявява артистичност. Той е човек с многобройни способности.

— Например?

Тя само сви рамене, отминавайки остро зададения въпрос като наглост, каквато всъщност може би си и беше.

— Добре изглеждаш. Всички бяха силно притеснени за теб.

След като накрая се сетиха, че изобщо съществувам, помисли си тя, но гласно каза:

— Благодаря. Ти самият доста си пораснал. Ролята на джентълмен-безделник ли изпълняваше преди смъртта на ба… преди смъртта на графа?

— О, не, бях в армията. Трябваше да я напусна след смъртта на чичо. Не желаех проклетата му титла, въпреки че той не го вярваше. Честно казано, не ми пукаше, че съм единственият му наследник. Като всички други, и аз мислех, че ще се ожени след смъртта на леля и ще продължи опитите си да се сдобие с момче. Без съмнение щеше да се справи, ако смъртта не беше го изпреварила.

— Много странно. Не мога да си обясня защо не се ожени повторно.

— Нещастието се случи само седем месеца, след като леля умря. Чичо държеше сметка за хорската оценка на поведението му, а сватба преди изтичането поне на една година от смъртта на предишната му жена нямаше да бъде приета положително.

— Той идваше често при майка ми, след като графинята умря. Дори може да се каже, че прекарваше по-голяма част от времето си с нея. Много се беше променил след смъртта на Чарли и Марк. Поне тези последни месеци бяха щастливи.

Не може да се каже, че Маркъс беше изненадан от думите й. Чичо му постоянно беше отдаден на страстите си и плащаше, за да бъде любовницата му винаги на разположение. Но не можеше да го произнесе гласно; не и пред незаконната му дъщеря. Само кимна. Вместо това попита.

— Приличаш ли на майка си?

— Да, но, както вероятно си забелязал, имам очите и черната коса на баща си. Майка ми имаше разкошна златиста коса — замълча за кратко време и спокойно продължи. — Знам какво мислиш. Една и съща любовница в продължение на двадесет години — не е лесно за възприемане. Майка ми винаги изглеждаше красива, винаги се стараеше да бъде очарователна, винаги беше с него, ако той пожелаеше. Нямаше караници, нямаше прищевки. Обичаше го.

— Разбирам — каза Маркъс тихо. — Съжалявам, Херцогиньо.

— Ябълковият сладкиш — обяви Баджър, появил се неусетно.

Маркъс се зачуди дали е чул разговора им и е избрал момент, в който да влезе. Ако беше така, то изборът беше добре направен.

— Благодаря, Баджър. Изглежда доста апетитно — обърна се тя към него с усмивка. А после към Маркъс. — Ще забравиш за цялото си богатство, след като опиташ ябълковия сладкиш на Баджър.

Маркъс се усмихна и отхапа парче. Очите му се притвориха от удоволствие.

— Езикът ми не би могъл да се превърти, за да каже лоша дума.

Херцогинята само кимна и продължи.

— Трудно е за вярване, че наистина не те е било грижа и не те е интересувала титлата и богатството, произтичащо от нея.

— Но е истина. Бях напълно доволен от живота си такъв, какъвто беше. Не исках да напускам армията. Там бях само син на втори син, но от мен имаше нужда. Ще ми се да вярвам, че от мен зависеха неща, че от преценките ми се е повлиял изходът на някои събития. Искрено се надявам поне да съм спасил няколко живота и да не съм пропилял глупаво нито един.

— През цялото време ли беше на полуострова?

— Записах се през август 1808 година, веднага след като Чарли и Марк се удавиха. Испанците не желаеха да се месим в Испания, затова се отправихме директно към Португалия и се разположихме близо до Коимбра. Командир ми беше Уелингтън. Съжалявам, ако те отегчавам — добави той след кратка пауза.

— Моля те, продължавай.

Той й хвърли кос поглед. Досега никоя жена, включително и майка му, не беше проявявала интерес към тази част от живота му. Приведе се напред и бавно продължи.

— Наполеон успя да покори Испания и се отправи към Лисабон.

Херцогинята вметна неочаквано.

— Не беше ли казал Наполеон: „Аз ще прогоня англичаните от полуострова. Нищо не може да стои за дълго на пътя на моите желания“?

— Мисля, че беше казал нещо такова — отговори Маркъс, намръщвайки се.

— Моля, продължавай.

Лицето му трепна от спомена.