Катрин Каултър - Цената на рая

Чеиз Парк, недалеч от Дарлингтън, Йоркшир

март 1913 година

На господин Критакър не му се нравеше това, което му предстоеше да направи, но нямаше избор, абсолютно никакъв. Физиономията му беше забележимо бледа, дишането — учестено. Вдигна ръка и за момент се поколеба от мисълта за възможните крайно неприятни последствия, овладя се и почука на вратата на библиотеката. Беше късно, много късно и господин Критакър знаеше колко неблагоприятно се отразява това обстоятелство на настроението на негова светлост, но в случая се налагаше да му съобщи за работите, които е свършил и по-точно, за тези, които беше забравил да свърши.

Отговор не последва. Господин Критакър почука отново, по-силно.

Най-накрая се обади раздразнен глас.

— Добре де, влез преди да си разкървавил кокалчетата на пръстите си!

Граф Чейз беше застанал пред камината от розов карарски6 мрамор, представляваща истинска забележителност на библиотеката, въпреки че в нея се помещаваха повече от десет хиляди тома, събрани върху седем метра високи лавици, опасващи три от стените й. Впечатляваща стая — не прекалено голяма, та гласът на човек да ечи в нея, и все пак притежаваща достатъчно мрачна внушителност. Погледът на Критакър се насочи първоначално към бюрото до една от стените, преди да открие графа, чието единствено занимание до камината беше, изглежда, да се топли. И все пак, късно беше за разговори — наближаваше полунощ.

— Какво има, Критакър? Не е ли достатъчно работата, която ми създаваш по цял ден? Не мога да изтрия от пръстите си мастилото от подписването на безбройните ти документи. Е хайде, човече, говори. Някакви нови неприятности ли ме заплашват?

— Милорд — започна господин Критакър, без ясна представа как точно да изповяда прегрешението си и съответно — без да е наясно какво го очаква впоследствие — отърваване само с остри думи от страна на графа или изхвърляне с ритници навън, където се вихреше снежна буря. Прочисти гърлото си и направо изстреля лошата вест. — Милорд, да ме прости Господ, но забравих госпожица Кохран!

Графът остана просто загледан в него, очевидно неспособен да схване за какво става дума. След известна пауза изрече.

— Госпожица Кохран?

— Да, милорд, госпожица Кохран.

— Коя е госпожица Кохран?

— Херцогинята, милорд. Забравих я, сър. Майка й умря и… ами, вашият чичо почина… и аз… ами, около приготовленията за вашето пристигане… аз…ъ-ъ… я забравих.

Осмият граф Чейз продължи да се взира в секретаря на мъртвия си чичо, понастоящем негов секретар.

— Забравил си Херцогинята? Майка й умряла? Кога, човече? За Бога, преди колко време се случи? — после махна на господин Критакър да седне. — Разкажи ми цялата история, без да спестяваш нито една подробност.

Господин Критакър, успокоен и окуражен от спокойствието в гласа на графа, се приближи до него и каза.

— Чичовата ви… ъ-ъ…

— Неговата любовница — допълни остро графът. — Любовницата му в продължение на двадесет години. Та какво за нея?

— Любовницата му, госпожа Кохран, е загинала при злополука с карета. Чичо ви веднага ми нареди да пиша на госпожица Кохран и да я уведомя да приготви багажа си, за да дойде в Чейз Парк. Писах й, че след две седмици ще бъде доведена в имението.

— Разбирам. Колко седмици минаха след изтичането на тези две, Критакър?

— Осем, милорд.

Графът още веднъж загуби дар слово.

— Искаш да кажеш, че осемнадесетгодишно момиче е било оставено само в продължение на два месеца?

Господин Критакър кимна. Искаше му се да потъне в красивия килим под краката му.

— Със сигурност трябва да има някакъв слуга заедно с нея, милорд.

Графът само махна с ръка на отговора му и бавно изрече.

— Чудя се защо ли не е писала на чичо ми да го попита къде се губи обещаната карета.

Господин Критакър усети как смущението му се засилва.

— Трябва да си е помислила, че чичо ви повече не се интересува от нея след смъртта на майка й. Той никога не проявяваше нежност към нея при ежегодните й посещения тук, милорд. Как се е отнасял към нея при гостуванията си в Роузбъд котидж, не бих могъл да зная. Не, тя не би казала и думица, милорд. Твърде е горда. Знаете го. Тя е Херцогинята.

— Или, може би, писмото й не е пристигнало, а дори и да е пристигнало, ти си го скрил от мен, Критакър.

До слуха на господин Критакър достигаше воят на вятъра отвън. Той отново си представи как стои, блъскан от снега, само с едно палто, под което да се крие от него. Трябваше да признае.

— Възможно е, милорд, но наистина се надявам и най-горещото ми желание е подобно нещо, да не се е случило.

Последвалата ядна ругатня на графа се отличаваше със забележителна продължителност и цветистост. Господин Критакър беше впечатлен, но и достатъчно умен, та да не се впусне в похвали за начетеността на графа в това отношение. Само до преди шест седмици, когато дойде да заеме мястото си на осми граф Чеиз, негова светлост беше офицер от армията с чин майор.

В края на краищата графът изля цялата си жлъч и каза.

— Как така се случи, че тъкмо сега се сети за Херцогинята?

Господин Критакър притеснено подръпна шалчето си, на което и без друго му трябваше съвсем малко, за да се разхлаби.

— Господин Спиърс си припомни.

— Спиърс — повтори графът и се усмихна, — личният прислужник на чичо ми беше този, който те подсети?

— Господин Спиърс изпитваше симпатия към нея от времето, когато тя беше дребосъче, както той я наричаше. На господин Спиърс му хрумна, че нещо може да е минало между капките, както той се изрази, милорд. Допускаше също, че госпожица Кохран би могла да е в Лондон, спазвайки бащината си повеля, но разбира се нея я нямаше там.

— Разбирам — каза графът и видимо се отдаде на дълбоки размишления. Господин Критакър не смееше да мръдне. Много му се щеше да подръпне ухото си — навик, останал от детските години. Наложи му се напълно да се съсредоточи в противното, за да запази ръцете си неподвижни. Най-сетне графът проговори.

— Изглежда се налага да предприема кратко пътуване из Съсекс7. Ще тръгна утре сутрин и ще доведа госпожица Кохран при връщането си.

— Много добре, милорд.

— Хм, шалчето ви е заприличало на нищо, Критакър. Освен това — графът забележимо понижи гласа си, — ако нещо се е случило с госпожица Кохран, ще се наложи да си търсите друга работа.

Графът продължи да съзерцава просветващите въглени в камината, един от които подритна с ботуша си. Забравена! Боже мой, Критакър просто я беше забравил. Кръвта му се смрази, като си представи как цели два месеца Херцогинята е живяла сама и беззащитна. От друга страна, нито на него, нито на когото и да е в имението, освен Спиърс, не му беше минало и през ум за нея. Маркъс не беше я зървал от пет години насам — след онова толкова отдавнашно лято, когато двамата му братовчеди се бяха удавили по време на състезание с лодки. Питаше се дали е пораснала такава красавица, каквато беше сигурен, че ще стане.

Не, не беше от особено значение — тя си оставаше само една незаконородена братовчедка. Заради паметта на чичо си трябваше да се погрижи за нея. Но какво да я прави — в туй беше въпросът.

Херцогинята представляваше основната тема на разговор в спретнатата и много уютна Зелена кубовидна стая на Чейз Парк следващия следобед.

— Херцогинята е наистина най-красивото момиче, което някога съм виждала — каза леля Гуенет, адресирайки, общо взето, думите си към близначките. Както винаги, изговаряше ги твърде грижливо, защото се гордееше с дикцията си.

— Но ти изобщо не си виждала много момичета, красиви или не, лельо Гуенет — отвърна й Антония, вдигайки поглед от романа, който четеше. — Никога не си напускала границите на Йорк8. Надяваме се, все пак, тя да е наред. Ужасно неприятно е да те забравят. Сигурно е дълбоко засегната.

— Маркъс ще се погрижи за нея — каза Фани. — Той може да се справи с всичко. Щеше ми се да бях тръгнала с него. Можех да поддържам доброто му настроение.

— Наистина ми се иска да превъзмогнеш нещастното увлечение по братовчед си — каза леля Гуенет, поглеждайки към Фани. Мислите й се насочиха към новия граф Чейз, единствения син на Рийд Уиндъм. Божичко, та той беше участвал в сраженията на полуострова9! Като нищо можеше да бъде заклан или от проклетите французи, или от разбойниците, с които изобилстваха писмата на чичо му през последните три години. Но благодарение на Божията милост, той беше оцелял, въпреки че тя силно се съмняваше Джеймс някога да е оправил и една благодарствена молитва към небето. Толкова много бебета измряха, толкова много, и всичките момченца. Би се заклела пред всеки, който би си направил труда да се поинтересува от мнението й, че брат й ще се ожени още на другия ден, след като съпругата му беше положена с необходимите почести в семейната гробница. Разбира се, щяха да го вълнуват най-вече възпроизводителните способности на момичето. Но, за нейна най-голяма изненада, той не се ожени отново, при все че имаше възможността да го стори, а сега вече беше и мъртъв.

Дължеше благодарност на Маркъс за загрижеността, показвана към близначките и нея. Ако трябваше да бъде съвсем честна, голяма беше изненадата й и от него, защото — по нейно мнение — джентълмените бяха надарени с не повече чувствителност от крастава жаба. Не би отрекла също и че Маркъс е красив мъж, взел много от външния вид на чичо си — гъстата му тъмнокестенява коса и сините очи с дълги мигли. А пък човек да погледнеше брадичката му! — упоритост на муле, или поне това издаваше тя у Джеймс. Дали и у Маркъс? Спомняше си как Джеймс го наричаше дяволски син, усмихвайки се леко. Въздъхна. Все още не бяха почувствали цялата сила както на добродушието, така и на раздразнението му. На ръст беше надминал не само чичо си, но дори Спиърс, личния му прислужник. Последният с явно нежелание се беше съгласил да продължи да изпълнява задълженията си в полза на новия граф.