- Ти носиш черно и червено - ядосана съм. - Дори ги носиш върху кожата си - не знам защо той определя правилата и аз му го казвам.

- Аз съм различен, Мак. И аз определям правилата, защото съм по-голям и по-силен - той се смее. Има сила дори в този простичък звук. Всичко в него е сила. Възбужда ме. Кара ме да го искам непрекъснато. Дори когато е тъп и досаден.

- Не си толкова различен. Не искаш ли да бъда като теб?

Събличам стегнатата розова блуза през главата си. Гърдите ми се

показват, подскачайки. Той се взира, после поглежда настрани.

Чакам да погледне обратно. Винаги поглежда обратно. Този път не.

- Не съм човек, който чака с нетърпение розови торти, не каза ли ти това? - ядосана съм. - Трябва да си щастлив, че искам черно.

Главата му се врътва рязко.

- Какво каза току-що, Мак? Кога ти казах това? Разкажи ми!

Не знам. Не разбирам какво казах току-що. Не помня такова време. Мръщя се. Главата ме боли. Мразя тези дрехи. Събличам полата, но оставям токчетата. Гола мога да дишам. Харесвам токчетата. Те ме карат да се чувствам висока и секси. Вървя към него, бедрата ми се полюшват. Тялото ми знае как да върви на такива обувки.

Той ме хваща за раменете и ме държи далеч от себе си. Не гледа тялото ми, само очите ми.

- Розови торти, Мак. Кажи ми за розовите торти!

- Не давам и миша петуния за розови торти! - крещя. Искам да погледне тялото ми. Объркана съм. Уплашена съм. - Дори не знам

какво е миша петуния!

- На майка ти не u е харесвало ти и сестра ти да ругаете. „Петуния“ е думата, която сте казвали вместо „задник", Мак.

- Не знам думата „сестра" също! - лъжа. Мразя тази дума.

- О, да, знаеш я. Тя е била твоят свят. Била е убита. И тя би искала ти да се бориш за нея. Тя би искала да се върнеш. Върни се и се бори, Мак! По дяволите, бори се! Ако само се бориш, както се чукаш, щеше да си излязла от тази стая в деня, в който те внесох.

- Не искам да излизам от тази стая. Харесвам тази стая - ще му покажа какво е борба! Изстрелвам се към него с порой от юмруци, зъби и нокти.

Неефикасна съм. Той е корав като планина.

Той ми пречи да нараня него или себе си. Препъваме се и падаме на пода. Внезапно вече не съм ядосана.

Просвам се върху него. Вътре, в гърдите ми боли. Изритвам обувките си.

Отпускам глава в ямката, където рамото му се среща с врата. Неподвижни сме. Ръцете му са около мен, силни, сигурни, безопасни.

- Тя ми липсва - казвам. - Не знам как да живея без нея. Има дупка в мен, която нищо не запълва - има и нещо друго вътре в мен, освен тази дупка. Нещо толкова ужасно, че няма да гледам в него. Уморена съм. Не искам вече да чувствам. Никаква болка, никаква загуба, никакъв провал. Само цветовете черно и червено. Смърт, мълчание, похот, сила. Тези неща ми дават покой.

- Разбирам.

Отдръпвам се и поглеждам към него. Очите му са потънали в сенки. Познавам тези сенки. Той наистина разбира.

- Тогава защо ме притискаш?

- Защото, ако не намериш нещо, с което да запълниш тази дупка, Мак, някой друг ще го направи. А ако някой друг я запълни, ще те притежава. Завинаги. Никога няма да бъдеш себе си.

- Ти си объркващ мъж.

- Какво е това? - той се усмихва едва. - Сега съм мъж? Вече не съм звяр?

Само така го бях наричала досега. Моят любовник, моят звяр.

Но бях открила нова дума - „мъж". Поглеждам го. Лицето му като че трепти и се променя. За миг той е ужасно познат, сякаш съм го познавала някъде преди тук и сега. Докосвам го. Проследявам бавно арогантните му, красиви черти. Той обръща лицето си в дланта ми, целува я. Виждам форми зад него. Книги и рафтове, витрини с дрънкулки.

Ахвам.

Ръката му болезнено притиска кръста ми.

- Какво? Какво видя?

- Ти. Книги. Много книги. Ти... аз... познавам те. Ти си... - гласът ми секва. Знак, скърцащ на вятъра. Кехлибарени аплици. Огнище. Дъжд. Вечен дъжд. Звънче, което пее. Харесвам звука. Поклащам глава. Няма такова място или време. Разтърсвам по-силно глава.

Той ме изненадва. Не ме притиска с думи, които не обичам да слушам. Не крещи по мен, нито ме нарича Мак, нито настоява да говоря още.

Всъщност, когато отварям уста да говоря отново, той ме целува силно.

Дълбоко в устата ми езикът му ме кара да замълча.

Целува ме, докато вече не мога да говоря и дори да дишам, докато вече не ме интересува дали ще дишам отново. Докато забравям, че за миг не е бил звяр, а мъж. Докато картините, които ме тревожат, стават на пепел от жегата на похотта ни и изчезват.

Той ме отнася до леглото и ме хвърля на него. Усещам гняв в тялото му, въпреки че не знам защо.

Изтягам голото си тяло върху гладката коприна, наслаждавам се на усещането, сигурна в това, което наближава. Което той ще направи. Което ще ме накара да изпитам.

Той се взира в мен.

- Как ме гледаш само! Мамка му! Разбирам защо го правят.

- Кой прави какво?

- Фае. Превръщат жените в При-я.

Не харесвам тези думи. Те ме ужасяват. Аз съм похот. Той е моят свят. Казвам му го.

Той се смее, а очите му проблясват като нощно небе, надупчено от милиони звезди.

- Какво съм аз, Мак? - той спуска гладкото си силно тяло върху моето, сплита пръсти с моите и протяга ръцете ми над главата ми.

- Ти си моят свят.

- И какво искаш от мен? Кажи името ми!

- Искам те вътре в мен, Джерико. Сега!

Сексът ни е див, сякаш се наказваме един друг. Усещам как нещо се променя. В мен. В него. В тази стая. Не ми харесва. Опитвам се да го спра с тялото си, да го изблъскам назад. Не гледам тази стая, в която съществуваме. Не оставям умът ми да се скита отвъд стените. Аз съм тук, през повечето време той също и това е достатъчно.

По-късно, когато се нося като балон в щастливото, волно място, което е сумрачното небе преди сънищата, го чувам да си поема дълбоко дъх, сякаш се кани да говори.

Изпуска го.

Ругае.

Поема отново дъх, но пак не казва нищо.

Грухти и удря възглавницата си. Раздвоен е този странен мъж, сякаш едновременно иска и не иска да говори.

Накрая казва стегнато:

- Какво носеше на абитуриентския си бал, Мак?

- Розова рокля - мърморя. - Тифани си купи същата. Напълно съсипа бала ми. Но моите обувки бяха „Бетси Джонсън“. Нейните бяха „Стюърт Уейзман". Моите бяха по-хубави - смея се. Това е смехът на някого, когото не познавам - млад и безгрижен. Това е смехът на жена, която не познава болка, никога не я е познавала. Иска ми се да познавах тази жена.

Той докосва лицето ми.

Има нещо различно в докосването му. Сякаш се сбогува, а аз познавам момента на паника. Но небето на сънищата ми потъмнява и луната на съня изпълва хоризонта.

- Не ме напускай! - мятам се в чаршафите.

- Не те напускам, Мак.

Знам, че сънувам, защото сънищата са дом на абсурдите, а това, което той казва после, е отвъд всеки абсурд.

- Ти ме напускаш, Момиче-Дъга.


Пет


Отново слушаме Tubthumping. Той ме кара да танцувам в стаята и да викам: „Повален съм, но отново се изправям. Няма да ме задържиш паднал“.

Той танцува с мен. Крещим си текста един на друг. Нещо в това да виждам този мъж, този голям, сексапилен, силен, а част от мен знае това - и много опасен и непредсказуем мъж, да танцува гол и да крещи, че никога няма да го задържат паднал, напълно ме погубва.

Чувствам се, сякаш виждам нещо забранено. Знам, без да знам как, че обстоятелствата, при които би се държал по такъв начин, са неизчислимо малко.

Внезапно започвам да се смея и не мога да спра. Смея се толкова силно, че не мога да дишам.

- Боже, Баронс - най-после казвам задъхано, - не съм знаела, че можеш да танцуваш. Или да се забавляваш, всъщност.

Той замръзва.

- Госпожице Лейн? - казва бавно.

- А? Коя е тя?

Той се взира в мен твърдо.

- Кой съм аз?

И аз се взирам в него. Съществува опасност тук и в този момент. Това не ми харесва. Искам да пеем още и му го казвам, но той спира музиката.

- Какво стана на Хелоуин, госпожице Лейн? - той изстрелва въпроса към мен и сега имам странното чувство, че ми го е задавал отново и отново дълго време, но аз го блокирам всеки път, щом ме попита. Отказвам дори да го чуя. И може би има десетки въпроси, които ми е задавал, а аз отказвам да чуя.

Защо ме нарича с това име? Аз не съм тя. Той повтаря въпроса. Хелоуин. От думата ме побиват тръпки. Нещо мрачно се опитва да изскочи в ума ми, да пробие повърхността, която държа спокойна и гладка със секс, секс, секс, и внезапно вече не се смея, а тялото ми трепери и костите ми са толкова меки, че падам на колене.

Стискам глава с ръце и я разтърсвам яростно.

Не, не, не! Не искам да знам!

Обстрелват ме образи: тълпа, която крещи и бушува неконтролируемо. Дъжд - хлъзгави, лъщящи, тъмни улици. Сенки, които се придвижват гладно в мрака. Червено ферари. Счупени стъкла. Горящи огньове. Хора, подкарвани в ада.

Място с книги и светлини, което пада в ръцете на врага. Това място е било важно за мен. Бях загубила толкова много, но поне имах това място.

Ужасно ястие. Оръжие, от което се нуждая и се страхувам. Хора се бунтуват. Тъпчат се един друг. Град гори. Камбанария. Килер. Мрак и страх. Най-после зора.

Светена вода се плиска, съска върху стомана.

Църква.

Изключвам. В сърцето и в ума ми се вдигат стени. Няма да отида там. Никога не е имало, няма и няма да има църква в моето съществуване.