Моят звяр обожава музиката. Има едно розово нещо, което нарича шушулка за очищ, въпреки че на мен не ми изглежда някога да е било шушулка за очи, и с него създава много звуци. Пуска песни отново и отново и ме гледа внимателно дори когато не танцувам.

Някои от песните ме ядосват и не ги харесвам. Опитвам се да го накарам да спре да ги пуска, но той държи шушулката за очи над главата ми и не мога да я достигна. Харесвам силни, секси песни като Pussy Liquor и Foxy, Foxym. Той обича да пуска весели, жизнерадостни песни, а на мен ми е повече от писнало от What a Wonderful Worldi3] и Tubthumpingm. Той ме наблюдава, винаги ме наблюдава, когато ги пуска. Те имат глупави имена и аз ги мразя.

Понякога ми показва снимки. Мразя и тях. Те са на други хора, най-често на жена, която нарича Алина. Не знам защо са му нейни снимки, когато има мен! Когато я гледам, ми става горещо и студено едновременно. Боли ме да я гледам.

Понякога ми разказва истории. Любимата му е за една книга, която всъщност е чудовище, което може да унищожи света. Скучно!

Веднъж ми разказа история за Алина и обяви, че е умряла. Крещях по него и плаках, а не знам защо. Днес ми показа нещо ново. Снимки на мъж, когото нарича Джак Лейн. Накъсах ги и хвърлих парчетата по него.

Вече му простих, защото е в мен, а големите му ръце са на моята петуния (не знам откъде се появи тази дума!) и прави онези бавни, еротични тласъци толкова гладко и дълбоко, че ме кара да мъркам като огромна котка, и ме целува толкова силно, че не мога да дишам, а аз и не искам. Той е в моята душа и аз съм в неговата, ние сме в леглото, но сме в пустиня и аз не знам къде започва той и къде свършвам аз. Предполагам, че ако песните, снимките и историите, които дразнят, са неговата странна лудост, то това е малка цена за такова удоволствие.

Той свършва силно, тръпнейки. Аз не изоставам и подскачам с всеки негов трепет. Когато свършва, той издава дълбок гърлен звук, който е толкова суров, животински и сексуален, че ако просто ме погледне, издавайки този звук, може да избухна в оргазъм.

Той ме държи. Мирише хубаво. Задрямвам.

Той отново започва с глупавите си истории.

- Не ми пука - откъсвам глава от гърдите му. - Спри да ми говориш! - покривам устата му с ръка. Той я избутва.

- Трябва да ти пука, Мак.

- Толкова ми писна от този свят! Не познавам „Мак“. Не ми харесват снимките ти. Мразя историите ти!

- Мак е името ти. Ти си МакКайла Лейн. Мак накратко. Това е коя си. Ти си шийте зрящ. Това е какво си. Отгледана си от Джак и Рейни Лейн. Те са твоите родители и те обичат. Нуждаят се от теб много. Алина е твоя сестра. Била е убита.

- Спри да говориш! Няма да слушам - затискам ушите си с ръце.

Той ги маха.

- Обичаш розово.

- Ненавиждам розово! Обичам червено и черно!

Това са цветовете на кръвта и на смъртта. Цветовете от татуировките по красивото му тяло, които покриват краката, корема, гърдите му и се вият отстрани на врата му.

Той ме превърта под себе си и обгръща лицето ми с дланите си.

- Погледни ме! Кой съм аз?

Тук има нещо. Забравила съм. Не искам да си спомня.

- Ти си моят любовник.

- Невинаги съм бил това, Мак. Имаше време, когато дори не ме харесваше. Никога не си ми се доверявала.

Защо ми говори лъжи? Защо иска да съсипе това, което имаме? То е сега. То е съвършено. Няма студ, няма болка, няма смърт, няма предателство, няма ледени места, няма ужасяващи чудовища, които могат да откраднат волята ти и да те превърнат в нещо, което дори не можеш да разпознаеш и което те кара да се чувстваш засрамена, толкова засрамена! Има само удоволствие тук, безкрайно удоволствие.

- Доверявам ти се - казвам. - Ние сме еднакви.

Усмивката му е остра като нож.

- Не сме. Казвал съм ти го преди. Никога не прави тази грешка! Срещаме се в похотта. Но не сме еднакви. Никога няма да бъдем.

- Тревожиш се за неща, които нямат значение. И говориш твърде

много.

- Ти ми взе торта за рождения ден. Беше розова. Аз я размазах в тавана.

Не знам „рождени дни“ или „торти", затова не казвам нищо.

- Харесваш коли. Давам ти да караш моя вайпър.

Коли! Спомням си ги. Гладки, секси, бързи и мощни, все неща, които харесвам. Нещо ме дразни.

- Защо размаза тази „торта за рождения ден" в тавана? - чакам отговора му и съм зашеметена от силното усещане за дежавю, сякаш съм чакала много отговори от моя звяр, а съм получила малко, ако изобщо съм получила някакви.

Той се взира в мен. Изглежда е стреснат, че съм задала такъв въпрос. Аз озадачих и себе си с него. Аз не задавам въпроси. Малко ме интересуват разговорите. Има само сега. Срещнах любовника си в деня, в който стана мой любовник. Какво ме интересуват неща, наречени торти и рождени дни? Но изглежда много искам отговора му и се чувствам странно празна, когато той не ми дава такъв.

- Аз съм Джерико Баронс. Кажи името ми!

Опитвам се да извърна лицето си, но ръцете му стискат като менгеме черепа ми и го държат неподвижен, пречейки ми да погледна встрани.

Затварям очи.

Той ме разтърсва.

- Кажи името ми!

- Не.

- Проклятие, няма ли да сътрудничиш?

- Не знам тази дума „сътрудничиш".

- Очевидно - ръмжи той.

- Мисля, че си измисляш думи.

- Не си измислям думи.

- Измисляш си.

- Не.

- Да.

- Не.

Смея се.

- Жено, ти ме побъркваш - мърмори той.

Правим това често. Изпадаме в детински спорове. Той е упорит. Моят звяр.

- Отвори очи и кажи името ми!

Аз ги стискам още по-здраво.

- Членът ми ще се втвърди, ако кажеш името ми.

Очите ми се отварят.

- Джерико Бароне - произнасям сладко.

Той издава болезнен звук.

- По дяволите, жено, мисля, че част от мен иска да се запазиш такава.

Докосвам лицето му.

- Харесва ми каква съм. Харесва ми какъв си и ти. Когато ти... каква дума използва? Сътрудничиш.

- Кажи ми да те чукам!

Усмихвам се и се подчинявам. Върнахме се на територия, която ми е понятна.

- Не каза името ми. Изречи името ми, когато ми казваш да те чукам!

- Чукай ме, Джерико Баронс!

- От сега нататък ще ме наричаш Джерико Баронс всеки път когато говориш с мен - странен звяр е. Но ми дава каквото искам. Предполагам, че няма да ме убие, ако правя същото.

И така, започваме ново съществуване. Аз го наричам Джерико Баронс, той ме нарича Мак.

Вече не сме животни. Имаме „имена“.

Сънувам неговата Алина и се будя с плач. Но в мен има нещо ново. Нещо студено и експлозивно зад сълзите.

Не знам как да го нарека, но ме кара да крача. Обикалям стаята като животно, каквото съм, удрям и чупя неща. Крещя, докато гърлото ми преграква.

Внезапно имам нови думи.

Ярост.

Гняв. Насилие.

Аз съм изтъкана от ярост, която някога е съществувала. Бих могла да опустоша земята с моята скръб и с моята лудост.

Искам нещо. Но не знам какво е.

Той ме гледа мълчалив.

Мисля, че трябва да е секс. Отивам при него. Той седи на ръба на леглото и ме придърпва да застана между краката му.

От удрянето на разни неща ръцете ме болят. Той ги целува.

- Отмъщение - казва тихо. - Те отнемат твърде много. Предаваш се и умираш или се научаваш да вземаш обратно. Отмъщение, Мак.

Килвам глава. Опитвам думата на езика си.

- Отмъщение.

Да. Това е, което искам.

Няма го, когато се събуждам, и преживявам лош момент, но после той е тук и е донесъл много кутии, някои от които миришат хубаво.

Вече не се съпротивлявам, когато ми предлага храна. Очаквам я. Храната е удоволствие. Понякога слагам неща върху тялото му и ги облизвам, а той ме гледа с тъмни очи и потръпва, докато свършва.

Той излиза и се връща с още кутии.

Седя на леглото, ям и го гледам.

Той отваря кутиите и започва да строи нещо. Странно е. Пуска музика от неговата шушулка за очи, която ме кара да се чувствам неудобно... млада и детински.

- Това е дърво, Мак. Ти и Алина сте правили всяка година. Не можах да намеря живо. Ние сме в Мрачна зона. Помниш ли Мрачните зони?

Клатя глава.

- Ти им даде име.

Клатя глава.

- Ами двайсет и пети декември? Знаеш ли какъв ден е?

Клатя глава.

- Днес е - подава ми книга. Има картинки на мъж в червени дрехи, на звезди, на люлки и на дървета с лъскави красиви неща по клоните.

Всичко ми изглежда доста глупаво.

Той ми подава първата от многото кутии. Там има красиви лъскави неща. Схващам смисъла. Извъртам очи. Стомахът ми е пълен и бих предпочела да правя секс.

Той отказва да се подчини. Препираме се. Той печели, защото има това, което искам, и може да го задържи.

Украсяваме дървото, докато звучат весели, идиотски песни.

Когато свършваме, той прави нещо, което кара милион малки ярки светлини да заблестят в червено, розово, зелено и синьо, и дъхът ми спира, сякаш някой ме е ритнал в стомаха.

Падам на колене.

Седя с кръстосани крака на пода и дълго време се взирам в дървото.

Имам още нови думи. Те идват бавно, но идват.

Коледа.

Подаръци.

Мама.

Тате.

Дом. Училище. „Тухларна". Мобилен телефон. Басейн. Тринити. Дъблин.

Една дума ме тревожи повече от всички останали, взети заедно. Сестра.

Той ме кара да сложа „дрехи“. Мразя ги. Те са стегнати и дразнят кожата ми.

Свалям ги, хвърлям ги на пода и ги тъпча. Той ме облича отново в цветовете на дъгата, които са ярки и очите ме болят от тях. Харесвам черно. То е цветът на тайните и мълчанието. Харесвам червено. То е цветът на похотта и силата.