- Искам още. Теб. Ела тук! Сега! - задникът ми отново се вирва. Нагоре.

Той се взира.

Проклина.

- Не, Мак - казва.

Не знам какво означава „Мак".

Но знам какво означава „не".

И не ми харесва.

Цупя се. Но цупенето бързо преминава в усмивка. Знам една тайна. За звяр със сила като неговата самоконтролът му по отношение на мен е слаб. Научих това за времето, което прекарахме заедно. Навлажнявам устни, поглеждам го, а той издава дълбоко в гърлото си онзи груб, ядосан звук, от който кръвта ми става гореща, гореща, гореща. Защото всеки път щом го издаде, знам, че ще ми даде каквото искам.

Той не може да ми устои. Това го притеснява. Той е странно животно.

Похотта е всичко, казвам му отново и отново. Опитвам се да го накарам да разбере.

- В живота има нещо повече от похот, Мак - казва той грубо отново и отново.

Ето, отново тази дума „Мак“. Толкова много думи не разбирам. Уморявам се да говоря. Изключвам го.

Той ми дава каквото искам. После ме принуждава да ям... скучно! Угаждам му. С пълен корем ставам сънлива. Оплитам тяло с неговото. Но когато го правя, похотта ме обзема отново и не мога да спя. Претъркулвам се върху него, яхвам го, гърдите ми се люлеят над лицето му. Очите му блясват и аз се усмихвам. Той ме притиска под себе си след гладко и грациозно претърколване, протяга ръцете ми над главата ми и се взира в очите ми. Аз притискам хълбоци нагоре. Той е твърд и готов. Винаги е твърд и готов.

- Не мърдай, Мак! По дяволите, няма ли да застанеш мирно?

- Но ти не си в мен - оплаквам се.

- И няма да бъда.

- Защо не? Ти ме искаш.

- Нуждаеш се от почивка.

- Почивка после.

Той затваря очи. На челюстта му един мускул трепти. Отваря очи. Те блестят като арктическа нощ.

- Аз се опитвам да ти помогна.

Аз се извивам към него.

- А аз се опитвам да ти помогна да ми помогнеш - обяснявам търпеливо. Моят звяр е глупав понякога. Той ръмжи и заравя лице във врата ми. Но не го целува или гризва. Изгрухтявам недоволството си.

Когато отново вдига глава, има маска на безчувственост, която не обещава още от това, което искам. Ръцете ми продължават да са в неговите. Удрям му една глава.

Той се смее и за момент мисля, че съм спечелила, но той спира и казва: „Спи!" със странен глас, който сякаш отеква с много гласове. Гласът притиска черепа ми. Знам какво е това. Този звяр владее магия.

Аз също имам магия на едно място в главата си. Притискам се силно към него, защото искам това, което той има, а той няма да ми го даде. Ядосва ме това, че се съпротивлява, ето защо се притискам в него и се опитвам да го накарам да направи това, което аз искам. С моята магия търся слабост у него, за да я използвам срещу му така, както той се опитва да използва моята. Тогава нещо отстъпва и внезапно вече не съм сгушена насред удоволствието, породено от коприната под гърба ми и от мъжа пред мен, а...

Стоя в пустиня. Аз съм в тялото на любовника си, взирам се през неговите очи. Аз съм могъщ, аз съм огромен, аз съм силен. Дишаме задушния, горещ нощен въздух. Ние сме самотни, толкова самотни. Изпепеляващ вятър духа в пустинята, подкарва свирепа пясъчна буря, заслепява ни и ние виждаме само на няколко стъпки пред нас, запраща в незащитената ни кожа и в очите ни хиляди мънички зрънца като иглички. Но ние не помръдваме, за да се защитим. Ние приветстваме болката. Ние самите се превръщаме в болка без съпротива. Дишаме зърната пясък. Те горят дробовете ни. Други застават до нас, но въпреки това ние сме толкова самотни! Какво направихме? В какво се превърнахме? Стигнали ли са до нея? Тя знае ли? Ще ни осъди ли? Ще отвърне ли лице?

Тя е нашият свят. Нашата най-висока звезда, нашето най-ярко слънце, а сега ние сме тъмни като нощ. Винаги сме били тъмни, над и отвъд всеки закон, от нас са се страхували. Но тя все пак ни обичаше. Ще ни обича ли сега? Ние, които никога не сме познавали несигурност или страх, сега познаваме и двете и това е абсурдно, защото е в мига на нашата най-велика сила. Ние, които сме убивали без съвест, отнемали сме без съмнение, завладявали сме без колебание, сега се съмняваме във всичко. Погубени от едно действие. Могъщите, чиято крачка никога не се е колебала... сега се препъваме. Падаме на колене, отмятаме назад глави и докато дробовете ни се пълнят с пясък, ревем от оскърбление през напукани, горящи устни, обърнати към небесата, към тези присмиващи се, шибани небеса...

Някой ме разтърсва.

- Какво правиш? - той реве. Аз отново съм в легло, между коприна и мъж. Все още усещам съсухрящата жега на пустинята, а кожата ми изглежда грапава от пясъка. Той се взира в мен, лицето му е побеляло от ярост. И още. Този звяр, който не се смущава, е смутен.

- Коя е тя? - питам. Вече не съм в главата му. Беше трудно да стоя там. Той не ме искаше там. Той е много силен и ме изхвърли.

- Аз не знам как го направи, но никога повече няма да го правиш -ръмжи той и отново ме разтърсва. - Разбираш ли? - той оголва зъби. Това ме възбужда.

- Ти си предпочел нея пред всички останали. Защо? По-добре ли се чифтосваше?

В това няма смисъл. Аз съм красив звяр.

Той трябва да поставя мен над всички останали.

Аз съм тук. Сега. Нея я няма. Не знам как го знам, но нея я няма от много, много време. Много повече от неговите „седмици“.

- Дръж шибаната си мисъл настрани от главата ми!

Шибане. Разбирам тази дума.

- Да, моля!

- Спи! - заповядва с онзи странен, многоспектърен глас. - Сега!

Съпротивлявам се, но той продължава да го изрича отново и отново.

След време ми пее. Най-накрая взима мастило и рисува върху кожата ми. Правил го е преди. Това ме гъделичка... но е успокояващо.

Аз спя.

Сънувам студени места и крепости от черен лед. Сънувам бяло имение. Сънувам огледала, които са портали към сънища и входове към ада. Сънувам животни, които не могат да съществуват. Сънувам неща, които не мога да назова. Плача в сънищата си. Силни ръце ме обгръщат. Треперя в тях. Имам чувството, че умирам.

Има нещо в съня ми, което иска да умра. Или да спра да живея, доколкото разбирам.

Това ме ядосва. Няма да спра да съществувам! Няма да умра, независимо колко болка има. Дадох обещание на някого. Който е моята най-висока звезда, моето най-ярко слънце. Като когото искам да бъда. Чудя се кой е той.

Продължавам напред през студените мрачни сънища.

Мъж, облечен в червена роба, се пресяга към мен. Той е красив, прелъстителен и ми е много ядосан. Той ме вика, призовава ме. Има някаква власт над мен. Искам да отида при него. Трябва да отида при него. Аз му принадлежа. Той ме направи това, което съм. „Ще ти разкажа за тази, за която скърбиш - обещава той. - Ще ти разкажа за последните u дни. Ти копнееш да чуеш." Да, да! Въпреки че не знам за кого говори, отчаяно искам да чуя за нея. Дали е имала щастливи дни, дали се е усмихвала, била ли е смела, когато е дошъл краят? Той бързо ли е дошъл? Кажи ми, че е било бързо! Кажи ми, че не е имало болка! „Намери ми Книгата - казва той - и ще ти кажа всичко! Ще ти дам всичко. Повикай Звяра! Пусни го с мен!" Не искам тази книга. Ужасена съм от нея. „Аз ще ти върна тази, за която скърбиш. Ще ти върна спомените за нея. И още.“

Мисля, че бих умряла, за да си върна тези спомени. Имаше дупка. Сега има дупка на мястото на дупката.

„Ти трябва да живееш, за да си върнеш тези спомени -ръмжи друг глас от разстояние. Усещам гъдел по кожата си и чувам припяване. То удавя гласа на мъжа в червената роба. Той е ярост в кървавочервено, стопяващо се в кръв, после се оттегля и засега по отношение на него аз съм в безопасност.

Аз съм като хвърчило в торнадо, но имам дълъг канап, в който кипи напрежение. Някъде някой държи другия край и въпреки че не може да ми спести тази буря, няма да ми позволи да се загубя, докато възвръщам силата си.

Това е достатъчно.

Ще оцелея.

Той ми пуска музика. Много ми харесва.

Намирам нещо друго, което да правя с тялото си и което да ми носи удоволствие. Той го нарича танцуване. Просва се на леглото, ръцете сгънати под главата, планина от тъмни мускули и татуировки върху червени копринени чаршафи. И ме гледа, докато танцувам в стаята. Погледът му е чувствен и горещ и знам, че танцът ми му доставя голямо удоволствие.

Ритъмът е подлудяващ, наситен. Текстът е много уместен, тъй като той наскоро ме научи, че мигът на удоволствието се нарича „оргазъм“ или „да свършиш“, а песента е кавър на песен на Брус Спрингстийн от някой на име Манфред Ман. Отново и отново се пее аз свърших за теб.

Смея се, докато му пея. Пускам я пак и пак. Той ме гледа. Аз се загубвам в ритъма. Главата назад, вратът извит. Когато поглеждам отново към него, той пее: „Момиче, дай ми време да покрия следите си!“

Смея се.

- Никога! - заявявам. Ако моят звяр мисли да ме напусне, ще го проследя. Той е мой. Казвам му го.

Очите му се присвиват. Той скача от леглото и вече е върху мен. Аз го развеселявам. Виждам го в лицето му, усещам го в тялото му. Той танцува с мен. Отново съм поразена колко силен, могъщ и сигурен в себе си е той. По скалата на хищниците от едно до десет аз бях примамила десятката. Това значи, че аз също съм десет. Горда съм.

Сексът ни е бурен. И двамата ще сме натъртени.

- Искам винаги да бъде така - казвам му.

Ноздрите му трепкат, обсидиановите му очи се присмиват.

- Опитай се да задържиш тази мисъл!

- Няма нужда да се опитвам. Никога няма да се чувствам различно.

- Ах, Мак - казва той и смехът му е мрачен и студен като мястото, което сънувам, - един ден ще се чудиш дали е възможно да ме мразиш повече.