Виктори изпусна лъжичката си и тя се приземи със звън под стола на Лин. Как е могла да каже подобно нещо на Пиер Бертьой?! Да, от друга страна, това бе напълно в неин стил. Наведе се да си вземе лъжичката в същия момент, в който се наведе и Лин. Той й я подаде и тя промърмори:

— Съжалявам!

— Няма проблеми. — Да, наистина не изглеждаше особено добре. Особено с тази издутина на носа си. — Радвам се да видя, че си намерила шалчето и очилата ми.

— О, твои ли са? — изненада се тя. — Открих ги тази сутрин в стаята си. — Ставаше още по-лошо! Внезапно си спомни как Лин влиза в стаята й, открива французина при нея и го измъква в коридора. Прочисти гърлото си и попита тихо: — Ти… хммм, в хотела ли прекара нощта?

Чу как Лин разбърква кафето си, после отпива, а накрая отговаря:

— Технически погледнато, да. Събудих се на пода в твоята стая. Напълно облечен.

— Да, усетих, че в стаята ми има някакъв мъж — заяви с престорено нехайство тя.

После вдигна менюто. Изтече цяла минута.

— Лин? Наистина ли казах на Пиер, че някой ден ще имам яхта, по-голяма от неговата?

— Дори няколко пъти! — отговори Лин.

Виктори кимна. Нищо чудно, че непрекъснато вижда пред очите си сбръчканото като преварен картоф лице на Пиер.

— Толкова ли беше… грозно? — продължи предпазливо.

— Точно тази част, не — обясни Лин. — Да, Пиер беше изненадан, вярно. Но не беше ядосан. Все още.

— Господи! — изписка тя и се облегна назад в стола си.

— Доколкото успях да преценя, ти бе решила да му сервираш „Специалитетът на Виктори Форд“! — продължи Лин, като сгъна вестника си.

— Ясно. И коя част по-точно го ядоса?

— Не съм много сигурен — отговори Лин и точно в този момент сервитьорът му донесе чиния с пържени яйца. — Може би онази част, когато му заяви, че жените ще завладеят света на модата и че само след десетина години той вече ще бъде архаизъм!

— Но това не е чак толкова лошо…

— Права си, не е. И, както изтъкнах по-късно, ти имаше основателна причина да се защитиш!

— Няма начин! — прошепна тя и започна да разтрива слепоочията си. — Сигурно съм имала.

— Защото онзи тип ти заяви, че щом вземеш парите му, би трябвало да спреш да работиш, да си намериш свестен мъж и да започнеш да раждаш деца!

— Божичко, колко гадно!

— Именно! Та аз се опитах да му обясня, че жените от Ню Йорк никак не обичат да им се говори по този начин!

— Обаче той не го прие добре, нали?

— Никак — отсече Лин. — Заяви, че му било писнало от бизнес дами и че целият свят бил вдигнал ръце от жени, преструващи се на мъже, и жени, носещи дипломатически куфарчета, и че жените всъщност трябва да си стоят вкъщи и да се оставят мъжете да се грижат за тях! — След тази тирада Лин направи кратка пауза и допълни: — Тези галски типове се държат понякога като истински селяни! Независимо какво твърди светът, французите са си такива!

— Е, много мило от твоя страна, че си ме защитил толкова всеотдайно! — обади се тихо Виктори.

— Не че ти имаше нужда от моята защита! Ти се представи доста добре и сама!

— Като тигрица ли? — попита тя, като пусна три бучки захар в чашата си.

— Направо го разкъса! И когато приключи с него, от този французин не беше останало нищо друго, освен локвичка шампанско!

— Но не съм го искала. Наистина!

— Не и според него. Стана и напусна празненството. Нацупен!

— Господи! — изрече пак Виктори. Довърши кафето си и си наля втора чаша. — Смяташ ли, че е бил… непоправимо ядосан? Така де, би трябвало да е бил наясно, че просто си спорим и че сме много пияни! Дали е чувствителен тип?

— Какво имаш предвид?

— Ами, само един много чувствителен мъж, все още не простил се с детството си, би напуснал демонстративно нормален, разгорещен спор! Обикновено подобно поведение значи само едно — че е разглезено дете и че изобщо не му харесва онова, което чува за себе си!

— Мисля, че точно това му каза и ти, долу-горе дума по дума — отбеляза кисело Лин.

Виктори простена. Идваше й да се скрие под масичката. Лин е прав. Да каже подобно нещо бе напълно в неин стил.

— Според мен той изобщо не остана доволен от чутото. Аз обаче се разсмях от сърце. Пиер Бертьой наистина е разглезено дете, та беше крайно време някой да му го каже в очите!

— Значи просто съм била права — отбеляза Виктори. — И мисля, че вече съм напълно готова да хапна и малко пържени яйца.

Мина още една минута. А после тя се извъртя рязко към него и с паника в гласа прошепна:

— Лин, той нали не беше… чак толкова ядосан? Така де, не чак толкова, че да откаже сделката?

— Мисля, че трябва да го попиташ лично — отвърна Лин и й се усмихна съчувствено.

Виктори стана от масичката, грабна телефона си и се втурна надолу по стълбите. Върна се само след няколко минути, но влачеща краката си едва-едва. Приседна на стола си. Лицето й изразяваше истински шок.

— Е? — обади се по едно време Лин.

— Каза ми, че било много добре, дето още не съм подписала договора, защото тази сделка била нещо, за което и двамата трябвало да си помислим повече.

— Много съжалявам — промърмори Лин.

Виктори се втренчи в морето. Усети, че очите й се насълзяват.

— Няма нищо — изрече с дрезгав глас. Сълзите закапаха под слънчевите й очила. Тя ги избърса със салфетката и промърмори: — Аз провалям всичко! Това е! И сега вероятно провалих и бизнеса си!

— О, я стига! — обади се Лин. — Изобщо не си провалила бизнеса си! Нали все още го имаш, а?

— Не е само това — промърмори тя, като въртеше салфетката в ръката си. — Току-що осъзнах нещо адски гадно за себе си. Че с Пиер Бертьой съм се държала точно толкова отвратително, колкото и с всеки друг мъж, с когото се запозная! Независимо дали отношенията ни са делови или романтични. На някакъв етап аз просто се побърквам. И не се чувам какво приказвам. И после… както ти би се изразил… им правя нова дупка на задника. И те побягват, разбира се.

„И с пълно право! Нали сторих същото и с теб, и с Пиер?! А с него дори не бях спала!“

— Е, нали знаеш какво казват хората — деловото партньорство е нещо като брак! — отбеляза дълбокомислено Лин. — А ако нещо се развали, се разваля още по-бързо, отколкото в брака. Но в тази ситуация има и нещо положително, защото ти помогна да идентифицираш проблема. Както ти самата обичаш да казваш, не можеш да разрешиш проблема, докато първо не го идентифицираш!

— Така ли казвам наистина? — вдигна глава тя. — Господи! Понякога говоря големи глупости!

— Е, но понякога си напълно права — заяви Лин и се изправи.

— Къде отиваш? — вдигна глава към него тя.

— С теб отиваме по магазините — отсече той и й подаде ръка.

Тя поклати глава.

— Не мога да си позволя да пазарувам! Разорена съм!

— Аз черпя, хлапе! — настоя той, хвана я и я изправи на крака. — Приеми го като заем. Когато следващия път пропадне моя сделка, ти пък ще ме заведеш на пазар!

— Доста скъпичко предложение!

— Е, убеден съм, че дотогава ти ще можеш да си го позволиш! — усмихна се той и я прегърна. Измъкна нехайно очилата й и ги сложи върху собствения си нос. — Ако бях на твое място, щях да погледна на нещата от тази страна: не всеки ден човек губи двадесет и пет милиона долара! Така де, колко хора могат да се похвалят с подобно нещо, а?!

27

Нико О’Нийли се приведе напред и се вторачи с присвити очи в приближаващото огледало. Разделила косата си точно по средата, тя започна да търси издайнически следи от побеляване. Корените й бяха пораснали с около четвърт сантиметър, но ето че точно до скалпа й, примесени с малко по-тъмните и неопределени на цвят косми, които символизираха естествения й цвят, стърчаха предизвикателно ярките, сребристи косъмчета, блестящи като коледна елха. Те бяха различни по форма и характер от естествената й коса — стърчаха като иглички, създавайки ореол, който вече не можеше да бъде обуздан от сешоара. И най-лошото бе, че дори и в момента на растежа си не се поддаваха на опитомяването на боята. Нико продължи да разглежда косата си и откри все повече косми, приличащи на потъмняло сребро. Майка й бе надала вой до небесата, когато на тридесет и осем години бе открила първия си бял косъм. Нико никога нямаше да забрави онзи следобед, когато се бе прибрала след училище и бе заварила майка си, обляна в сълзи, вторачена в белия косъм, който бе изтръгнала от главата си.

— Аз съм старааааа! — ревеше тя. — Остаряяяях!

— Какво означава това, мамо?

— Означава, че татко ти повече няма да ме обича!

Дори и тогава, едва на петнадесет, Нико бе възприела подобно негативно твърдение за абсурдно. И си каза: „Никога няма да допусна да стана такава! Никога няма да бъда като нея!“

Отстъпи назад от огледалото и въздъхна. Започна да си мие ръцете. Въпреки всичките й усилия през последните шест месеца бе остаряла. Или поне така се чувстваше. Знаеше, че не е в състояние да стори нищо, за да спре този процес, и че някой ден ще побелее напълно и ще влезе в менопауза. Но напоследък се улавяше, че се пита как ли ще изглежда всъщност без козметиката, инжекциите, лифтинга и боята за коса. От време на време си даваше сметка, че някъде дълбоко под всичките тези подобрения на съвременната медицина тя се е превърнала в старица, която не се разпада само благодарение на малко лепило и боички.