Главата й започна да пулсира. Нямаше никакъв друг избор, освен да слезе в ресторанта, където цените бяха ужасно надути — нищо чудно да й искат двадесет долара за чаша кафе. Приближи се нестабилно към гардероба, откъдето измъкна бельо и панталони. После отиде в банята да си измие зъбите и започна да се усмихва многозначително на камериерката, която най-сетне схвана посланието и излезе. После Виктори се погледна в огледалото. Маската й за сън бе пропълзяла върху главата й като гъсеница и сега косата й стърчеше като грозна перука.

Намокри я, но тя отново щръкна. Върна се в спалнята и върху един стол зърна захвърлено дълго бяло копринено шалче. На кого пък е това нещо? Очевидно бе мъжко — от онези, които някои мъже обичат да носят със смокинга си. Вдигна го и й се стори, че долови аромата на френски одеколон. Погледна се в огледалото и се смръщи, докато завързваше шала около главата си. Най-важното в случая бе, че този мистериозен мъж бе имал приличието да се измъкне много преди тя да се събуди, като по този начин е спестил и на двама им сутрешното неудобство.

Огледа стаята. Върху бюрото забеляза чифт огромни черни слънчеви очила. И те не бяха нейните. Сложи ги, обърна се към прозореца и погледна слънцето, а после излезе. „Добре де, каквото ще да се е случило снощи, поне днес денят е прекрасен!“ — помисли си тя. Беше неделя и тя нямаше никакви планове. Може пък просто да поседи край басейна. Там със сигурност ще срещне някой познат, така че накрая може и да се окаже с покана за обяд. Сложи ръце на ушите си. Тези мраморни стълби бяха прекалено шумни! Защо не вземат да ги застелят с килими?! Звукът от съприкосновението на обувките й с мрамора отекваше като изстрели от пистолет. И ето че портиерът вече я гледа намръщено. Излезе иззад бюрото си и се приближи.

— Мадам, имам нещо за вас! — каза той и й подаде часовника. Тя го погледна объркано, питайки се как е възможно ръчният й часовник да се окаже при портиера. Той се приведе и заговори тихо: — Доколкото знам, изгубили сте го снощи. На покер! Джентълменът, който го спечели, държеше да се увери, че часовникът ще ви бъде върнат!

Покер ли?!

— Благодаря — отвърна тя. Сложи си часовника и се усмихна накриво.

— Добре ли сте, мадам?

— О, да! Напълно! Не бих могла да бъда по-добре — отговори Виктори и след кратка пауза добави: — А мъжът…

— Остави го тази сутрин, преди около половин час. Каза, че се връщал на яхтата си и не бил сигурен кога ще може да ви види пак.

Това като че ли не звучеше особено ласкаво, но Виктори реши да не задълбава. Затова само повтори:

— Благодаря!

После тръгна през фоайето. Навсякъде имаше канапета с копринена тапицерия и малки мраморни масички и фотьойли. Истинско минно поле според нея! Накъдето се обърнеш, все се сблъскваш с нещо!

Излезе през вратите в другия край на фоайето. Те водеха към поредната порция мраморни стъпала, по които трябваше да се върви особено внимателно, а оттам се стигаше в градината. Виктори застана в горната им част и вдигна нагоре слънчевите си очила. Покер! За съжаление това вече се връзваше. Никога досега не е била в състояние да устои на предложение за покер. И по някакви неясни причини покерът задължително биваше придружен с огромни количества уиски. Тръгна предпазливо надолу, сграбчила перилата на стълбите, движейки се така, сякаш бе направена от стъкло и всеки момент можеше да се потроши.

Към ресторанта се стигаше по тухлена пътечка, оградена от двете страни с висок жив плет. Иззад един от храстите внезапно изскочи бебешка количка и едва не я сгази. Виктори отскочи в последната секунда и буквално се строполи върху плета.

— Много съжалявам! — изрече приятен английски женски глас, последван от: — О, божичко! Но това си ти! Не можах да те позная с тези слънчеви очила! Рано си станала, както виждам!

— Така ли? — обади се Виктори, докато се измъкваше от захвата на плета.

Жената бе едно от онези приятни английски момичета, с които се бе запознала на снощното парти. Но как й беше името? Нещо необичайно, може би Грани? Не, Грейни! Струваше й се, че бе прекарала часове наред с тези английски момичета. Те бяха доста забавни, но и с изключително лоши обноски. Съпрузите им бяха бизнес съдружници на Пиер и затова жените прекарваха цялото си време в пазаруване, ходене по купони и обикаляне на света с частни самолети. Най-важното им занимание обаче беше, по техните собствени думи, „да бъдат непослушни“. Доколкото успя да схване, те като че ли се бяха представили като непослушни във всяка точка на света.

— Просто защото снощи беше мъничко пияна, скъпа — добави тази персона, наречена Грейни, с многозначително намигване. — Не че ние не бяхме. Но за едно си абсолютно права — добави, като кимна по посока на малкото дете, прикрепено с колан за количката — бебетата са адски тъпо занимание!

— Така ли съм казала? — ахна Виктори. — Определено не съм го мислила! Нямах представа, че ти имаш…

— Ти беше адски забавна, скъпа! Всички те харесаха! А съпругът ми казва, че изобщо не трябва да се притесняваш за Пиер. Той си е дърт смръдльо! Майка му е швейцарка, така че той, естествено, е адски праволинеен…

— Пиер… — изграчи Виктори.

— Независимо какво ще стане отсега нататък, на всяка цена трябва да ни дойдеш на гости в Гщаад през февруари! — изчурулика весело Грейни, като я потупа по ръката. — Ще ти оставя номера на мобилния си телефон при портиера. Чао, скъпа! Обаждай се! — подвикна през рамо и бързо се изстреля напред с количката.

Виктори се втурна напред. Веднага трябва да пийне малко кафе! Обзе я крайно неприятното чувство, че се е случило нещо непростимо. При това с Пиер.

До терасата на ресторанта водеха няколко дървени стъпала. Тя оправи шалчето си така, че да закрива горната част на ушите й, и тръгна решително по стълбите, за да се покаже колкото бе възможно по-нормална и безгрижна. Ако снощи наистина се е случило нещо гадно с Пиер, тя бе длъжна да се държи естествено, като че ли всичко е наред. Все още бе възможно много малко хора да бяха запознати с въпросния инцидент. Ако изобщо е имало такъв.

— Добро утро, мадам! — посрещна я управителят на ресторанта с лек поклон.

Виктори кимна и го последва през целия ресторант към малка масичка до парапета. Почти цялата част на ресторанта под тентата на зелени и бели ивици беше пълна. Тя си погледна часовника — нищо чудно, беше девет сутринта.

Да, наистина е раничко, особено като се има предвид, че сигурно си е легнала доста късно снощи. Нищо чудно, че светът й се струва леко нереален, като че ли все още сънува. Вдигна поглед и й се стори, че на друга масичка до парапета вижда Лин Бенет, който чете вестник и държи върху носа си кърпа с лед. Когато се приближи, разбра, че това наистина е Лин и че не изглежда никак в добро настроение. „Но какво, за бога, прави той тук?“ — помисли си раздразнено тя. Не бе готова да се среща с него, особено в сегашното си състояние…

За неин ужас управителят я отведе на масичката точно до тази на Лин. Издърпа противоположния на неговия стол, така че двамата да седят с гръб един към друг. Лин вдигна глава, изрече едно неутрално „Добро утро!“ и се върна към вестника си. Това определено си беше странен поздрав за човек, с когото си излизал шест месеца. Но Лин по принцип си беше доста странен. Е, и тя я може тази игра! И с най-безгрижния тон, на който беше способна, му отвърна: „Добро утро“, след което седна.

Разгъна розовата платнена салфетка и я разстла в скута си. Чу как зад гърба й Лин обръща страниците на вестника. Първо гадно пукане, последвано от дразнещо изглаждане на страниците.

Виктори отпи от водата си и промърмори:

— Толкова ли се налага да го правиш?

— Кое? — попита той.

— Да изглаждаш страниците на вестника си. Все едно някой стърже с нокти по черна дъска!

— Много съжалявам! — отбеляза той с надменна учтивост. — Но в случай, че не си забелязала, тази сутрин съм малко контузен!

— Че аз каква вина имам за това?! — изписка превзето тя и направи знак на сервитьора. — Какво е станало с носа ти, между другото?

— Моля?! — извиси изумено глас той.

— С носа ти. Какво си му направил?

— Лично аз нищо — отвърна той възмутено. — Както вероятно си спомняш, беше твоят приятел, френският актьор с дългия хобот, който реши, че иска да увеличи моя нос до размерите на своя!

Божичко, сутринта ставаше все по-лоша и по-лоша! Очевидно снощи се бе случило нещо гадно не само с Пиер Бертьой, ами и Лин бе пострадал от крошето на френския актьор! И в съзнанието й изплува смътна картина как Лин се бие с французина в коридора.

— Значи снощи сме се срещнали — заяви тя, но по-скоро като въпрос.

— Да, срещнахме се — отвърна търпеливо той.

— Хммммм — кимна Виктори. — Разбирам. — Към масата й се приближи сервитьорът с кана кафе. — И ти също си в този хотел, така ли?

— Нали аз те доведох тук?!. След партито. Ти обаче настоя да играеш покер, френският актьор се опита да избяга с часовника ти, а когато аз възнегодувах, той реши да ме цапардоса с юмрук!

— Колко… необичайно — промърмори Виктори.

— Аз се появих на партито доста късно — поясни Лин. — Точно навреме обаче, за да чуя как казваш на Пиер Бертьой, че някой ден ще имаш яхта, по-голяма от неговата.