Но ето, че той бе допуснал грешка и сега единственото, което й оставаше, бе да заиграе в неговата лига. Ако срещата с „Хъкабийс“ не оправдаеше очакванията им, грешката щеше да бъде изцяло негова. Но ако минеше добре и Майк отиде при Виктор, последният веднага ще схване какво точно става. Нищо не беше в състояние да мине незабелязано покрай смразяващите синьо-жълтеникави очи на Виктор Матрик, а фактът, че Майк си е позволил да падне толкова ниско, със сигурност щеше да заслужи презрението му.

Всички тези мисли, в комбинация с все по-разширяващия се пред очите й хоризонт на града, я накараха да се почувства отново като старото си „аз“. И докато хеликоптерът се снишаваше покрай гората отворени червила на високите сгради, Нико усети вълнение, доста наподобяващо сексуална възбуда. Такова усещане я обхващаше при всеки досег с познатата стоманобетонна панорама. Град Ню Йорк си оставаше и до днес най-прекрасното място на този свят, както и едно от малкото, където жените като нея могат не само да оцеляват, но и да властват. А когато под краката им се появи мостът „Уилямсбърг“, тя не можа да не си каже: „Аз притежавам този град!“

Или във всеки случай възнамеряваше да го притежава. При това скоро.

5

Кафемашината изгъргори доволно като същество, празнещо червата си, и започна да плюе вода през филтъра в каничката.

„Даже и кафе машината е по-щастлива от мен!“ — въздъхна печално Виктори, докато наливаше горчивата напитка в обикновена бяла голяма чаша.

Хвърли око на стенния часовник, макар да нямаше никакво желание да си напомня колко е часът. Беше единадесет сутринта и тя все още си беше вкъщи, и все още с китайската си синя копринена пижама, щампована с дребни весели кученца. Което нищо чудно и да бе някаква типична китайска шега, защото, както бе известно, най-добрият приятел на човека всъщност служеше за любима храна на тази далечна нация.

„Което на свой ред носи съответната ирония“ — каза си тя, докато слагаше три препълнени лъжички захар в кафето си. През последните три седмици имаше чувството, че са я ръфали с кокалите, само дето в нейния случай бе имала съмнителната чест и да бъде изплюта.

Виктори бе опитала нещо ново и всичките й усилия бяха отхвърлени. Светът действително бе едно много жестоко място.

Взе чашата си и с бавни стъпки излезе от кухнята. Мина през бърлогата с вградените рафтове и телевизора с плосък екран, оттам през фоайето и заслиза по стълбите към дневната, където в камината пращеше истински огън. По мнението на агентите по недвижими имоти апартаментът й бе „истинско бижу“. Ала сега, когато вдигна глава към надвисналия четири метра по-нагоре таван и великолепния античен кристален полилей, Виктори се зачуди колко ли още ще може да си позволи да живее тук.

Официално компанията й се намираше в криза.

По цялата дължина на френските прозорци, от които се разкриваше гледка към улицата, се простираше пейка. Виктори се отпусна изтощено на нея и се загледа навън. През последните две седмици и половина беше все на път — тръгна само три дена след катастрофалното модно ревю, затова не бе успяла да разчисти и вестниците, които бяха струпани върху махагоновата масичка в трапезарията. Всички те съдържаха отзиви за шоуто й. Критиците не се оказаха благосклонни. Оттогава бе изминал почти месец, но в главата й продължаваха да кънтят унищожителни фрази като: „Виктори не победи“, „изгубена посока“, „разочароващо“. И като че ли това не беше достатъчно, а и следното: „Кой изобщо би облякъл подобни дрехи, а дори и да се осмели, къде би могъл да ги носи?!“ Върхът на отзивите бе: „Виктори Форд е повече шоумен, отколкото моден дизайнер — истина, станала пределно ясна с последната й колекция, с която тя направи опит да се нареди сред представителите на висшата мода!“ Всички тези думи продължаваха да я преследват и да се навират в съзнанието й като гадна воня. Виктори знаеше, че повечето от хората на изкуството никога не допускаха грешката да четат написаното за себе си, но лично тя не можеше да си го позволи — не можеше да допусне да обърне гръб на неприятната действителност. Тя предпочиташе да е наясно с истината, за да се справи с нея. Може би трябваше да изхвърли тези статии още тогава, но реши да ги запази в папката при останалите, за да може някой ден да се смее, докато ги чете. А ако не се засмее, значи въобще няма да й пука, защото това би означавало, че вече не е дизайнер. А ако не е дизайнер, пак няма да й припука, защото това би означавало, че е мъртва.

Виктори се загледа през прозореца и въздъхна дълбоко. Сигурно е започнала да остарява, щом вече вижда света само в черно и бяло и щом продължава да вярва, че ако не може да бъде моден дизайнер, би предпочела да е мъртва. Но за съжаление си беше такава. Още от осемгодишна възраст, когато, докато чакаше реда си при зъболекаря, погледът й беше паднал върху списание „Вог“, лежащо върху масичката в чакалнята. (Впоследствие си даде сметка, че зъболекарят й всъщност се е обличал далеч по-шикозно, отколкото го е мислела тогава.) И докато разлистваше страница след страница и се наслаждаваше на модата, тя се усети неочаквано пренесена в друг свят — място, което като че ли предлагаше неограничени възможности и където всичко, за което си си мечтал, би могло да се случи. Но после зъболекарят я бе извикал, тя бе вдигнала поглед и бе осъзнала, че седи на зелен пластмасов стол в малка стаичка със стени на петна и лющеща се мазилка, и тогава всеки детайл в помещението доби огромни размери и тя преживя откровение. Оттогава насам не бе изпитвала нищо по-мощно, нищо по-всеобхващащо. Просто разбра, че точно това е нещото, за което е дошла на този свят — да бъде моден дизайнер. Това бе нейната съдба.

Беше си малко странна, разбира се, но тогава още не го знаеше. Тогава бе все още дете и години наред живееше с илюзията, че всички други са също като нея — и също като нея са наясно точно какво ще правят в този живот. Спомняше си как още като десетгодишна разправяше на децата, че ще стане моден дизайнер, въпреки че нямаше ни най-малка представа нито как се стига дотам, нито какво точно правят модните дизайнери.

Виктори стана и започна да кръстосва по персийския килим пред камината. Сега, от позицията на зрелостта вече можеше да прецени, че онова нейно младежко невежество всъщност е било за добро. Защото й е позволило да следва смело и неотклонно налудничавата си мечта, и то по начини, към които днес не би се осмелила да прибегне.

Разтърси глава, спомняйки си с умиление онези първи дни в Ню Йорк. Тогава всичко беше ново, всичко за нея бе вълнуващо. Разполагаше с изключително малко пари, но изобщо не се страхуваше — целта й бе една-единствена, напред и нагоре. Още от онова време имаше усещането, че Ню Йорк като че ли одобрява мечтата й и започва да й сътрудничи в нейния заговор с живота. Премести се да живее там на осемнадесет години, когато отиде да учи в училището по изкуствата. И един есенен ден, когато времето беше все още топло, но във въздуха вече се долавяха първите мразовити повеи на зимата — ден, доста приличащ на днешния — докато пътуваше с метрото, някаква жена я попита откъде е купила сакото, с което беше облечена. Виктори автоматично плъзна поглед по изрусената коса на жената, деловия й костюм, който говореше за преуспяваща бизнес дама, към блузата с изискана дребна папийонка (каквито тогава бяха на мода) и с присъщата на младостта арогантност вирна брадичка и отсече:

— Мое творение е! Аз съм моден дизайнер!

— Вие сте моден дизайнер?! — изгледа я невярващо дамата. (И защо да й вярва — тогава беше кльощава и плоска в гърдите като момче, при това изглеждаше много по-млада от осемнадесет). — В такъв случай трябва непременно да се видим! — И жената беше бръкнала в чантата си на Луи Вюитон (която Виктори и до днес не можеше да забрави — тогава й се беше сторила много шик) и й беше подала визитна картичка. — Аз съм търговски посредник и работя за един универсален магазин. Ще ви чакам в моя офис в понеделник, в десет часа сутринта! Донесете колекцията си!

Виктори въобще не разполагаше с колекция, но кога подобно нещо е било пречка за амбицията на младостта?! Срещата й с тази жена (както по-късно разбра, името й беше Мирна Джеймсън) бе истинско чудо! И чудото се беше случило в пет часа следобед една сряда. До три и половина сутринта в понеделник (което й предостави достатъчно време да си вземе душ и към десет вече да бъде на срещата) Виктори разполагаше с първата си колекция от шест тоалета, включително сакото. Последните пет дена бе посветила на задачата да рисува модели, да купува платове и да превива гръб над шевната машина, която бе получила като подарък от родителите си по случай завършването на гимназията. Наложи й се да похарчи и всичките си пари за наема двеста долара. Работеше почти денонощно, като си позволяваше да се отпуска само за по няколко часа на дивана спалня, който бе намерила изхвърлен на улицата. В онези години градът беше доста различен — беден, разнебитен, мизерен. Единствено мрачната решимост и железният цинизъм на неговите обитатели успяваха да го поддържат жив. И все пак под пластовете мръсотия кълняха семената на оптимизма и вярата, че всичко на този свят е възможно и докато тя се трудеше, целият град като че ли пулсираше заедно с нея. Кроеше и шиеше под звуците на клаксоните, виковете на хората и нескончаемия тътен на музиката от околните барове. И дори и през ум не й мина мисълта, че може и да се провали.

Мирна Джеймсън се оказа търговски посредник за „Маршал Фийлдс“ — един от прочутите универсални магазини на Чикаго. Офисът й се намираше в подобна на пещера сграда на Седмо авеню и Тридесет и седма улица. Кварталът на дрехите приличаше на ориенталски пазар. По улиците един след друг се редяха магазини за родители, за мъжко облекло, за дамско облекло, за бебешки дрешки, за платове, копчета, ципове и бельо. От ауспусите на паркираните пред входовете им камиони изригваше отровен дим, но това ни най-малко не смущаваше работниците, които тикаха закачалки с дрехи и кашони с кожи през човешкото стълпотворение. В тъмните входове на сградите се таяха джебчии, измамници и всякаква друга измет. Виктори вървеше през тълпите, притиснала здраво до гърди торбите с колекцията си, и си мислеше, че след всичкия този труд не може да позволи да я ограбят.