— Ами ако не им е удобно?

— Ще им бъде удобно и още как! Просто им съобщи, че промяната е наложена от Виктор Матрик!

С тези думи тя затвори. Отпусна се назад в стола си и простена. Вече години наред хората разправяха, че Виктор Матрик, когото всички наричаха просто Стареца, постепенно полудява, а разговорът от тази сутрин определено го доказваше. Само това й трябваше! Ако Виктор откачи и го принудят да отстъпи мястото си на изпълнителен директор, компанията ще сложи някой друг и тя вероятно ще бъде първият в списъка на уволнените. Винаги се започваше от хората на нейната позиция. Независимо от добрите й резултати президентът на „Парадор Пикчърс“ би бил прекалено скъпа прищявка за новия изпълнителен директор. И тогава какво ще прави? Какво ще стане с децата й? Ами с Шейн?

„По дяволите!“ — рече си наум тя и вдигна хавлиената кърпа от пода. Това означаваше, че ще й се наложи да работи още по-упорито и на всичко отгоре да подходи хитро. Най-вероятно щяха да заменят Виктор с някой вътрешен човек, което означаваше, че тя трябва да започне да култивира близки познанства с всички президенти на отдели, както и с изпълнителните директори, които се отчитаха пред Виктор. Надали можеха да изберат по-лош момент от този! „Парадор Пикчърс“ произвеждаше по шестнадесет филма на година и тя надзираваше лично всеки един от тях — от закупуването на авторските права на основния материал до наемането на сценаристите и режисьорите, и актьорите, и операторския екип, до одобряването на бюджетите, до посещение на евентуалните места за снимките, до съблюдаването на ежедневните дреболии и пускането на бележки до редакторите, а после до вземането на решенията за рекламния бюджет, и за промоциите, и накрая — присъствието на премиерите. И на всичко отгоре точно сега се намираше в подготвителната фаза на един филм, който лично тя считаше за най-важен в своята кариера, филмът се наричаше „Парцаливите пилигрими“ и снимките му трябваше да започнат след два месеца. „Парцаливите пилигрими“ беше филмът с главно „ф“ — филмът, който всеки във филмовата индустрия си мечтаеше да направи някой ден, от онези филми, за които хората в нейните среди живееха, от филмите, заради които човек изобщо се решаваше да влезе в бизнеса. Но точно сега „Парцаливите пилигрими“ приличаше на малко бебе. За да оцелее до следващата фаза от живота си, той се нуждаеше от непрестанно внимание и грижи — къпане, хранене, смяна на пелените. И последното нещо, което й трябваше точно сега, бе да обикаля офисите и да се натяга на шефове и колеги.

Телефонът й отново иззвъня. Уенди погледна дисплея и видя, че е отново от сградата на „Сплач-Върнър“. Да не би Виктор пак да е решил да си поговори с нея?

— Ало? — изрече бодро тя.

— Уенди? — долови тихичък гласец от другия край на линията. — Обажда се Миранда. Миранда Дилейни, асистентката на Нико О’Нийли. — Звучеше така, сякаш разполага със свободно време за разговори по цял ден (което вероятно беше точно така).

— Да, Миранда, как си? — побърза да я прекъсне Уенди.

— Добре съм — отговори бавно момичето. После си прочисти гърлото и добави — Нико ми поръча да проверя дали остава уговорката ви днес за обяд. В „Майкълс“.

— О, да. Обядът — кимна Уенди.

Напълно беше забравила за този обяд и вероятно при други обстоятелства щеше да го отмени заради вътрешната прожекция на новия филм. Но бързо размисли. Ако Виктор е решил да се самоунищожи, подкрепата на Нико би била неоценима. Особено като се имаше предвид, че приятелката й растеше бързо в йерархията на „Сплач-Върнър“ и вече тайничко беше пуснала пипалата си, за да стане президент на цялото издателско подразделение, което би я поставило точно под Виктор по отношение на властта. На Уенди й оставаше само да се надява, че Нико ще успее да получи този престижен пост преди Виктор окончателно да е загубил разсъдъка си.

4

Седнала с изпънат гръб на задната седалка на лимузината, на път за летището за хеликоптери в Истсайд, Нико О’Нийли бе убедена, че напълно владее положението. Бе облечена с черна блуза на къдрички, която подчертаваше златистия й тен, а тъмносиният й костюм бе изработен в Париж от една от личните шивачки на Виктори. Костюмът беше измамно семпъл, но красотата му се коренеше в кройката. Беше ушит специално за нея, за да приляга перфектно на тялото й. Нико притежаваше най-малко петдесет подобни костюма (някои от тях с панталони), а материята им варираше от бяла коприна до кафяв туид. Това означаваше едновременно, че тя никога няма да напълнее и че нямаше нужда да се притеснява какво да облече сутринта за работа. Прословутата й последователност създаваше у екипа й и у нейните колеги усещане за предсказуемост — бяха наясно какво могат да очакват от нея, както и спокойствие на духа, — защото знаеха как точно ще започне всеки работен ден.

„Няма що!“ — въздъхна тихо тя.

Колата вече се носеше по магистралата „Рузвелт“. Нико извърна глава и обгърна с поглед безрадостните кафяви сгради, които се простираха една след друга покрай пътя. При гледката на толкова много еднаквост нещо в нея се скъса и я налегна усещане за поражение.

Нико се помести неловко на мястото си. От година насам все по-често й се случваше да преживява подобни моменти на отчайваща празнота, като че ли нищо нямаше значение, нищо нямаше да се промени, нищо ново нямаше да се случи. И пред очите й се ширваше безкрайната магистрала на живота — ден след ден, безкрайни дни и нищо по-различно в следващия. А междувременно времето отлиташе и единственото, което й се случваше, бе това, че остарява и се смалява, и знаеше, че някой ден ще се събуди не по-голяма от точица и накрая просто ще изчезне. Пуф! Като дребен листец, изгорен под увеличителното стъкло на слънцето. Тези чувства бяха започнали да я задушават, защото никога досега не бе изпитвала подобна мирова скръб. Никога не бе имала време да й се отдава. През целия си живот се бе борила и борила, и пак борила, за да се превърне в това, което бе сега — целостта, която представляваше Нико О’Нийли. И после, една сутрин, времето най-сетне я бе настигнало и тя се бе събудила, осъзнавайки, че е тук, че е жива. Бе пристигнала на крайната си гара и имаше всичко, за което бе работила толкова упорито — зашеметяваща кариера, любящ (така де!) съпруг, когото уважаваше, както и красива десетгодишна дъщеря, която обожаваше.

И би трябвало да се зарадва. Вместо това обаче тя се чувстваше уморена. Като че ли всички тези неща принадлежаха не на нея, а на някой друг, напълно непознат.

Нико повдигна тока на едната си обувка и натисна силно с него пръстите на другата. Никакви такива мисли! Нямаше да позволи на подобно случайно, необяснимо чувство да я съсипе!

Не и тази сутрин. Особено тази сутрин, която, както й се наложи да си напомни, бе толкова важна за бъдещата й кариера. През последните три месеца тя бе подработвала почвата, за да си осигури среща с Питър Борш, новия изпълнителен директор на „Хъкабийс“ — огромната верига магазини за продажби на дребно, които като че ли завладяха целия свят. „Хъкабийс“ никога не пускаха реклами в списанията, но Нико не виждаше никаква причина нещата да не се променят. Струваше й се напълно очевидно, но си остана и единствената в издателското подразделение, която положи усилия да се свърже с „Хъкабийс“ — компания, която повечето хора в „Сплач-Върнър“ смятаха за „долнопробна“. Но тя не беше сноб. Публикациите в „Уолстрийт джърнъл“ й помагаха да следи кариерата на Питър Борш вече години наред. Питър обичаше да се изживява като „човек от народа“, но не трябваше да се забравя, че освен това бе завършил и „Харвард бизнес скул“, при това с пълна стипендия. Сега, след като точно той бе назначен за изпълнителен директор на „Хъкабийс“, Нико бе убедена, че ще направи огромни промени, а тя държеше да бъде в първите линии още от самото начало. Но дори уреждането само на една среща й бе отнело седмици наред, през които й се наложи да ухажва Питър, като му изпраща ръкописни бележки, както и списания и книги, които според нея биха събудили неговия интерес — в това число и рядък екземпляр от първото издание на „Изкуството на войната“. И накрая, само преди пет дена, Питър Борш й се бе обадил лично и най-сетне се бе съгласил на среща.

Нико извади компактната си пудра и огледа критично състоянието на грима си. Уреждането на тази среща не беше част от нейните задължения (технически погледнато, спадаше към задълженията на шефа й, Майк Харнес), ала преди шест месеца Нико бе стигнала до заключението, че неприятното чувство, което я спохождаше напоследък, е ни повече, ни по-малко последица от усещането, че буксува. Не че й бе неприятно да бъде главен редактор на „Бонфайър“, даже напротив! Беше вълнуващо и крайно стимулиращо. Но заемаше тази длъжност вече цели шест години — откакто бе на тридесет и шест, с което се превърна в най-младия главен редактор на списанието в петдесетгодишната му история. За съжаление обаче успехът е като красотата — след пет дена разходки из къщата с миризливи чорапи вече не е толкова вълнуващ. Затова тя бе взела решение, че ще изкачи следващото стъпало в йерархията на компанията. Най-високият пост бе изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“, но за да го заеме, първо трябваше да атакува позицията точно под него, което означаваше, че трябва да стане шеф на издателското подразделение. Единствената потенциална пречка беше нейният пряк шеф — Майк Харнес, който я бе наел преди шест години. Вярно, беше му задължена, но тук нещата стояха на принципна основа — досега нито една жена не бе успяла да заеме поста изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“, така че беше крайно време някоя да го направи.

И Нико възнамеряваше тази жена да бъде точно тя.