Само след няколко минути, точно в седем и петнадесет, пред входа, отвеждащ към палатките на Шесто авеню, спря чисто нова лимузина с матирани стъкла. Отвътре излезе шофьор в костюм на тънки райета и пригладена черна коса, заобиколи и отвори задната врата.

Появи се Нико О’Нийли. Облечена със сребристи панталони, блуза на къдрички и златисточервеникаво сако от норка, което почти се преливаше с цвета на косата й, тя отдалече подсказваше, че не е случаен човек. Още от най-ранна възраст Нико излъчваше онова специфично сияние на важните клечки, което караше околните да се питат кои са и защо въобще са тук, а при първи поглед към зашеметяващата й коса и бляскави тоалети всеки би могъл да я сбърка с филмова звезда. При по-задълбочено вглеждане обаче се виждаше, че в действителност тя не е красива. Обаче бе използвала максимално всички свои дадености, което, в съчетание със самоувереността и успеха й, известни като най-доброто средство за разхубавяване на всяка жена, бе довело до всеобщото мнение, че Нико О’Нийли е страхотна дама.

Точността на Нико бе пословична. Тъй като знаеше, че модното дефиле на моделите на Виктори няма да започне по-рано от седем и половина, тя бе изчислила пристигането си така, че едновременно и да не закъснее, и да не й се налага да прекарва огромно количество време в очакване на началото на шоуто. Като главен редактор на списание „Бонфайър“ (и според „Тайм“ една от най-прочутите жени в издателския бранш), Нико О’Нийли имаше гарантирано място на първия ред на всяко модно ревю, което избереше да удостои с присъствието си. Но да седиш на тези места, които се намираха само на сантиметри от пътеката, означаваше да се превърнеш в най-лесната мишена на света. Фотографите и операторите пълзяха около пътеката като свине в търсене на трюфели, да не говорим пък за неизброимата върволица от хора, които спокойно можеха да те хванат натясно с всякакви словоизлияния — от покани за партита до молби за делови срещи или просто водени от желание да се отъркат о светския блясък и току-виж, прихванали мъничко от него. Нико ненавиждаше подобни ситуации просто защото никак не я биваше в празните приказки — за разлика например от Виктори, която само за две минути бе в състояние да слезе на нивото дори и на автомонтьора и да започне разговор с него за децата му. В резултат на всичко това хората доста често я вземаха за надут сноб или просто за кучка, а тъй като самата Нико не притежаваше способността да отвръща на подобни удари, не можеше да им обясни, че подобно впечатление е само илюзорно. Когато се сблъскваше с нетърпеливото, молещо лице на непознат (та дори и на познат), Нико се вкаменяваше, несигурна какво точно искат от нея и напълно убедена, че каквото и да е то, тя няма да бъде в състояние да го даде. При все това, когато се стигнеше до работата й и до изправяне пред безличната и напълно безлика публика, тя беше брилянтна. Нико отлично знаеше какво точно се харесва на публиката. Само личните срещи бяха в състояние да я сконфузят.

Тази черта на характера й със сигурност бе една от големите й грешки, но като жена на четиридесет и две бе стигнала до извода, че е напълно безполезно да се самобичуваш за недостатъците си и е далеч по-лесно да приемеш, че не си съвършен. Най-добрият подход бе да сведеш до минимум всички конфузни ситуации и да продължиш напред. И така, като погледна часовника си и видя, че вече е седем и двадесет, което означаваше, че ще бъде принудена да седи на горещия стол само десет минути, след което погледите на всички ще се насочат към пътеката, Нико тръгна нагоре по стълбите.

Автоматично бе пресрещната от двама фотографи, които изскочиха като духове от лампите си, за да я снимат. Откакто преди шест години бе станала главен редактор на уважаваното (и леко прашасало) списание „Бонфайър“ и го бе преправила в лъскава библия на попкултурата за развлечение, информация и политика, тя се бе превърнала във фотографски обект на всяко събитие, на което присъстваше. Отначало, неуверена как точно да се държи, тя бе позирала нарочно, но съвсем скоро си даде сметка, че стоенето пред баражния огън на светкавиците, опитвайки се да изглеждаш поне минимално естествен (като че ли се наслаждаваш на преживяването), никога няма да се превърне в нейна силна страна. Отгоре на всичко подобно поведение подсказваше за помпане на самочувствието, а Нико не желаеше да бъде впримчвана в онова опасно и напълно погрешно схващане, от което боледуваше този град — че само ако бъдеш удостоен от вниманието на фотографите, се превръщаш в някой. Беше виждала подобна трансформация у прекалено много хора в нейния бизнес. Започваха да си мислят, че самите те са знаменитости и преди да разберат какво става, се концентрираха много повече върху битието си на звезди, отколкото върху работата си. Така постепенно губеха концентрацията си и биваха изхвърлени от работата си. Съвсем същото се бе случило наскоро с един неин познат, който бе принуден да се премести в дивия щат Монтана.

Оттогава насам никой никога не чу нищо повече за него.

И така, Нико бе стигнала до извода, че макар да не може да избегне фотографите, не е длъжна да им позира. Затова просто си вървеше и си гледаше работата, като се държеше така, сякаш фотографите около нея не съществуваха. В резултат от този подход на всички снимки Нико О’Нийли излизаше в крачка. Как върви от лимузината си към театъра, как преминава бързо по червения килим — и лицето й обикновено бе хванато в профил. Това, естествено, направи отношенията й с пресата твърде неловки и трудни — известно време всички бяха започнали да я наричат кучка. Ала годините последователност в поведението („Последователността — изтъкваше винаги Нико — е камериерка на успеха!“) й се бяха отплатили. И сега отказът й да позира се възприемаше просто като очарователна ексцентричност, специфична черта на нейната многообразна личност.

Нико се стрелна покрай двамата фотографи, а после премина през френските врати, където зад кадифеното въже я очакваше ятото на папараците.

— Ето я Нико! — извика възбудено някой. — Нико! Нико О’Нийли!

„Смешна история! — каза си Нико. — Но не и съвсем неприятна!“ Всъщност сърцето й се стопляше, че все още предизвиква такава радост сред техния бранш. Познаваше ги от години — „Бонфайър“ беше купувал снимки почти от всеки от тях. Затова тази вечер тя се обърна лекичко, усмихна им се, помаха с ръка и поздрави:

— Здравейте, момчета!

— Хей, Нико, с кого си облечена? — провикна се мощна жена с къса руса коса, която се подвизаваше в бранша от двадесетина години.

— Виктори Форд! — извика в отговор Нико.

— Така си и знаех! — възкликна със задоволство жената. — Тя винаги носи Форд!

По-голямата част от хората вече бяха влезли в Павилиона — огромната палатка, където щеше да се проведе модното ревю на Виктори, така че Нико успя да се промъкне през кадифеното въже без никакви проблеми. Ала вътре я очакваше нещо съвсем различно. Местата се издигаха на осем етажа, извисявайки се почти до върха на палатката, а точно пред пътеката имаше още столове, оградени с нисък метален парапет, зад които стотици репортери и фотографи водеха истинска битка на лакти за по-добра позиция. Сцената върху самата пътека, която в момента бе все още покрита с найлон, наподобяваше коктейлна маса. Атмосферата бе наелектризирана от празничната възбуда, напомняща за първия учебен ден след ваканцията, само дето в случая хората не се бяха виждали чак от последното голямо парти в Хамптънс през уикенда преди Деня на труда и сега се прегръщаха и разтърсваха радостно ръцете си, сякаш са били разделени с години. Настроението определено беше заразително, обаче Нико огледа стълпотворението около себе си с неподправен ужас. Как въобще ще се добере до мястото си?!

Мина й през ума, че може и да си тръгне, ала знаеше, че това е невъзможно. Част от служебните й задължения включваше присъствие на най-малко шест модни ревюта през сезона, а и Виктори бе най-добрата й приятелка. Просто ще трябва да си проправи път със зъби и нокти, пък дано всичко се нареди както трябва.

Като че ли доловила ужаса й, до нея неочаквано се материализира някаква млада жена и възкликна възторжено, сякаш среща стар приятел:

— Здрасти, Нико! Да те отведа ли до мястото ти?

Нико веднага си сложи най-добрата маска за социални събития — скована, неловка усмивка — и подаде поканата си на момичето. То веднага тръгна уверено сред жужащото море от хора. Някакъв фотограф вдигна високо апарата си и я снима, неколцина познати помахаха весело, а други успяха да проврат ръцете си и дори телата си, за да се здрависат с нея и да я целунат по бузата. Лаейки прегракнало, охраната напразно се опитваше да въведе някакъв ред и да накара гостите да заемат местата си. След няколко дълги минути Нико и нейната придружителка най-сетне успяха да се доберат до средата на пътеката, където главната редакторка зърна мястото си. Върху розово картонче с характерната за Виктори Форд причудлива рамка бе отпечатано нейното име: „Нико О’Нийли“. Нико се отпусна на мястото си с доволна въздишка. В следващата секунда обаче пред нея кацна рояк фотографи, които веднага защракаха с апаратите си. Тя се вторачи напред, към отсрещната страна на пътеката, която като че ли бе много по-организирана от нейната част на палатката. Местата и от двете й страни бяха все още празни. Погледът й неволно падна върху козметичния магнат Лин Бенет. Лицето му я накара да се усмихне вътрешно. Не че Лин нямаше основателна причина да се намира на модно ревю, особено като се знаеше, че козметиката, парфюмите и модата са неразривно свързани. Просто Лин бе пословичен мъжкар в бизнеса и Нико изобщо не си го представяше като човек, проявяващ някакъв интерес към дамското облекло. Вероятно бе дошъл, за да си оплакне очите с манекенките — начин за прекарване на свободното време, на който малцина нюйоркски бизнесмени бяха в състояние да устоят. Лин й помаха. Тя вдигна програмата си и учтиво отвърна на поздрава му.