А после Хауард направи нещо твърде странно. Отвори си нова модна компания в отсрещната сграда.

Да, наистина беше странно, но отначало Виктори не се замисли особено по този въпрос. Беше доволна дори и само заради факта, че вече няма да й се налага да го търпи непрекъснато на главата си. Всяка божа сутрин той пристигаше с влака от петте градчета в Лонг Айлънд, облечен в евтин шлифер, със задължителната си картонена кутия и неизменния вестник „Дейли нюз“. В кутията задължително имаше три кафета и поничка. Първото, което правеше, бе да седне на телефона — нещо, което продължаваше три часа, докато накрая излезе за обяд. Хауард очевидно разполагаше с безкрайна върволица дружки от бизнеса, с които провеждаше нескончаеми разговори по телефона, и Виктори често се питаше как тези хора въобще успяваха да свършат някаква работа през деня. По принцип нямаше нищо против разговорите им, но офисът се състоеше от една-единствена огромна, обща зала, така че никой не можеше да се отърве от Хауард и неговото боботене в слушалката. А когато най-сетне благоволеше да затвори, започваше да разглежда скиците й.

— Това не става! — често отсичаше. — Кой в Минесота ще ти облече подобно нещо?!

— Хауард — изричаше търпеливо тя, — аз самата съм от Минесота. И полагам максимални усилия да се отърва от белезите на Средния запад.

— Че що?! За да ти лепнат няколко красиви картинки във „Вог“ ли? Красивите картинки обаче не продават дрешките, това да го знаеш от мен! На дамичките им трябва нещо, което да облекат в събота вечер за срещата с любимия! Ето това е причината, която продава дрешките, ясно ли е?! И без разните там измишльотини! Свестните мъже искат да виждат дамите си в красиво и почтено облекло!

— Но аз наистина искам да видя дрехите си във „Вог“! — изсъскваше гневно Виктори. — И ще го постигна, това пък ти да го знаеш от мен!

Тогава Хауард се привеждаше напред, обгръщайки я в неповторимата си, зловеща смрад и се усмихваше. Зъбите му бяха сивкави, с остатъци от храна между тях, като че ли бе извън достойнството му да хване четката и да ги измие.

— Заглеждала ли си се някога в онези дизайнерчета, дето ги пускат във „Вог“, а?! Онези там Халстън, Клайн, та дори и Скаси, дето иначе се казва Исакс, обаче решил да си пише името отзад — напред — всичките до един са еврейски педали! Да си зървала случайно някоя жена дизайнер там? Няма начин! И това е, защото когато става въпрос за мода, че и за всичко останало — филми, архитектура, картини, — най-добрите във всички тези области са мъже! И за това си има съвсем основателна причина!

Хауард така и не я удостои с честта да й обясни причината — не че я интересуваше. Нещо й подсказваше, че е за предпочитане да не чува отговора му.

Вместо това просто го проклинаше наум и се връщаше на работното си място. Надяваше се, че някой ден все ще се отърве от него. Казваше си, че ако успее да му докара достатъчно пари, може би той ще се смили и ще я остави на мира.

И един ден наистина го направи. На сутринта не се появи, а когато все пак пристигна, вече беше четири следобед. Този ритуал продължи няколко седмици. Виктори бе толкова благодарна на съдбата, че я е освободила от ежедневното му присъствие, че въобще не се сети да попита защо. Но не пропусна да забележи, че независимо до колко късно оставаше да работи тя, Хауард задължително се появяваше в офиса малко преди тръгването й.

След няколко седмици, докато вървеше по улицата, съвсем случайно се натъкна на Мирна Джеймсън.

— Разбрах, че Хауард е успял да те набута в „Плевника на дрехите“ — отбеляза тя.

Виктори я изгледа изненадано. Реши, че Мирна вероятно бърка нещо.

— Може би имаш предвид някой универсален магазин. Например „Блумингдейлс“…

— Скъпа — изкиска се Мирна, като постави ръка върху нейната, — много добре различавам твоите модели! Бих ги познала навсякъде! Това ми е работата, забрави ли?

— Но това е напълно невъзможно! — запротестира Виктори.

Мирна вдигна защитно ръце и отбеляза:

— Видях онова, което видях. В неделя ходих до „Плевника на дрехите“ и зърнах цяла закачалка тоалети, които приличаха напълно на твоите модели. Имаха си даже и дантелените ръкавици с панделките. Между другото, как върви онази нова компания на Хауард, дето я настани отсреща, на номер 1411?

Виктори поклати недоумяващо глава. В Квартала на дрехите хората говореха за сградите чрез техните номера, а „Бродуей“ № 1411 бе най-долнопробната от всичките. Там всичко се продаваше на търг на евтините търговски вериги. Тази сграда бе грозното доведено дете на модната индустрия, за което никой не желаеше да говори открито. Виктори усети, че я завладява все по-нарастваща паника. Благодари на Мирна и пресече улицата, лавирайки между колите. Не можеше да повярва на ушите си. Дори и Хауард не би бил чак толкова глупав, че да разпродава тайно дрехите й на № 1411. Това би сложило край както на нейната репутация, така и на неговата инвестиция, така че просто не беше логично. Нали тя лично провери списъка на наличния инвентар за последния месец — уж всичко си беше наред…

„Не е възможно!“ — повтаряше си наум, опитвайки се да си вдъхне кураж.

Фоайето на № 1411 смърдеше на мазнината от милионите кутийки доставена храна, които вероятно бяха минали оттук през последните седемдесет години. На стената се виждаше списък на всички фирми, които се помещаваха в сградата, но Виктори нямаше представа какво точно да търси — Хауард би могъл да кръсти компанията си както си поиска и надали беше чак толкова глупав, че да й даде собственото си име. Виктори реши да се качи до втория етаж, където се провеждаха търговете. И наистина — в средата на подобната на пещера зала, натъпкана с рафтове и закачалки дрехи, очакващи реда си, тя зърна две закачалки с тоалети, които представляваха абсолютни дубликати на нейните модели. Опипа материята и потрепери — разликата бе, че тези дрешки тук бяха направени от евтини платове, които само след три-четири обличания щяха да се разпаднат или пък да се свият при химическо чистене. Обърна една от полите, погледна шева и установи, че не само е неравен, но дори и недовършен. И тогава зърна етикета. Нейният запазен знак представляваше розово квадратче с причудлива рамка, в центъра, на което с красиви калиграфски букви е изписано: „Виктори Форд“. Етикетът на тези фалшиви боклуци беше почти същият, само дето името вътре гласеше: „Вайсрой Фьорд“.

Хвърли дрехата на земята, сякаш беше прокажена, и отстъпи ужасена.

Преряза я такава непоносима болка, че се преви на две. Този мръсник дори не си беше направил труда да смени името! Сигурно я взема за пълен идиот! Наистина ли си въобразява, че това тук ще му се размине?! Очевидно точно това си въобразяваше. Явно я възприемаше за глупаво младо момиче, което ще направи всичко, което поиска от него — хлапачка, която той може да изцеди докрай, а после да изхвърли, без да носи последиците за действията си.

Може. Обаче не знаеше с кого си има работа!

Виктори усети, че се изпълва с неистов гняв. Хауард бе откраднал детето й, така че тя щеше да го убие! Не, по-добре първо да го обезобрази, а едва след това да го убие! Едно е да се ебава с нея, но съвсем друго — да се ебава с бизнеса й.

Никога до този момент не бе изпитвала подобни чувства. И дори не бе и сънувала, че някога може да се ядоса толкова много. Сякаш на автопилот тя се върна долу във фоайето, откри името на неговата „нова компания“ и се втурна към вратата на офиса му. Хауард беше вдигнал крака върху олющеното си метално бюро, тъпчеше в устата си нещо, приличащо по-скоро на трохи, и говореше по телефона.

— Каквооооо? — извика, изненадан от внезапното й нахлуване.

— Гаден мръсник! — изпищя тя с все сила, грабна вестника от бюрото му и го плесна на гюла.

— Какво, по дяволите… — изломоти той, но после се сети, че говори по телефона и изрече в слушалката: — Ще ти звънна по-късно!

— Как смееш да се държиш така с мен?! — изкрещя Виктори и запристъпва заплашително срещу него, като че ли се канеше да го удари. Прииска й се да бе мъж, та наистина да го направи. — Видях онези дрехи! На втория етаж…

Но преди да успее да продължи, той скочи на крака и я прекъсна:

— Как смееш ти да се държиш така с мен! Никога повече не допускай грешката да нахълтваш в офиса ми и да ми крещиш!

Отбранителната му реакция я свари неподготвена. Виктори само успя да отвори и затвори уста, неуверена как точно да му отвърне.

— Видях онези неща там… — започна.

— Е, и?! — изрече гневно той и се наведе да си вземе вестника. — Добре, видяла си някакви дрехи. Но после идваш тук и започваш да ми пищиш като някоя побъркана истеричка!

Яростта отново я завладя.

— Откраднал си моделите ми! — извика. — Нямаш право! Нямаш право да ме ограбваш така!

Той сбърчи отвратено нос и промърмори:

— Ти си напълно луда! Махай се веднага оттук!

— Нямаш право да го правиш!

— Кое по-точно? — сви презрително рамене той. — Този бизнес се крепи на подражанието. Всеизвестен факт.

— Нека сега ти обясня нещо, Хауард — изви заплашително глас Виктори. — Не си играй с мен! И не си въобразявай, че оттук нататък ще видиш нещо от моите толкова трудно спечелени печалби!

— Я, така ли?! — повиши глас той и целият почервеня. Приближи се до нея, изви ръката й и я бутна към вратата. — Разполагам с една хартийка, дето ти подписа, и която казва нещо съвсем различно! Така че дори и не си помисляй, че ще се отървеш от мен!