Офисът на Мирна Джеймсън се състоеше от две стаи, разположени в средата на дълъг, безрадостен, покрит с линолеум коридор. В първата стая седеше млада жена с изражение на разгневена пчела, чиито дълги нокти потракваха върху слушалката на телефона. Зад отворената врата се намираше кабинетът на Мирна — Виктори веднага забеляза елегантния, облечен в черен чорапогащник крак и обут с обувка с остър връх. Мирна бе първата истинска бизнес дама, с която Виктори се запознаваше, а в онези години от жените с кариера не се очакваше да бъдат любезни и приятни. Мирна излезе от кабинета си, огледа критично Виктори и с леко стържещ метален глас изрече:

— Значи все пак дойдохте. Хубаво. Да видим сега какво ми носите!

Петте денонощия без почти никакъв сън накрая си казаха думата и Виктори едва не избухна в сълзи. За първи път осъзна, че Мирна може и да не хареса колекцията й, а мисълта за провал беше унищожителна. Знаеше, че срамът завинаги ще осакати душата й и вероятно ще определи насоката на целия й по-нататъшен живот. Ами ако това се превърне в практика — да се опитва и да се проваля? Тогава ще трябва да се върне в родния си град и да работи в магазина с ксерокса — като най-добрата си приятелка от гимназията, която така и не бе успяла да се измъкне от блатото на еснафския им градец.

— Готини са — отбеляза Мирна, докато разглеждаше колекцията й. Начинът, по който разглеждаше образците, по който ги държеше, обръщаше и опипваше платовете, изпълни Виктори с чувството, че тя самата е подложена на този подробен оглед. Под ярката светлина на флуоресцентните лампи тя забеляза, че по лицето си Мирна носи дълбоки белези от шарка и че се е опитала да ги прикрие с дебел пласт фон дьо тен. — Предполагам, че не разполагате с никакво досие на продажбите, нали? Всъщност има ли нещо, което не ми казвате, но все пак трябва да знам? — Тук я изгледа подозрително.

Виктори нямаше ни най-малка представа какво точно има предвид Мирна.

— Ами… — запелтечи, — аз просто…

— Продавали ли сте въобще за някой магазин? — попита нетърпеливо Мирна.

— Не — отсече бързо Виктори. — Това е първата ми колекция. Защо, да не би да има някакъв проблем? — запита с нарастваща паника.

Мирна само сви рамене и отбеляза:

— Е, все отнякъде трябва да се започне, нали така? Проблем няма, просто това означава, че засега не мога да приема много голяма поръчка. Ще трябва да тръгнем с по-малко, а ако се продадат, следващия сезон ще взема повече.

Напълно зашеметена, Виктори успя само да кимне.

После побягна навън, замаяна от радост. Впоследствие щеше да има много такива повратни, успешни житейски мигове, но този, първият, не можеше да се сравни с нищо друго. Тръгна по Тридесет и седма улица, после зави по Пето авеню, без да знае къде отива — просто вървеше ли, вървеше напред и единственото, с което бе наясно, бе, че иска да бъде в центъра на събитията. Чувстваше се лека като перце, докато лавираше между минувачите. Накрая спря пред центъра „Рокфелер“ и се загледа в кънкьорите. Градът приличаше на сребриста Страна на Оз, пълна с магия, чудеса и неограничени възможности. Едва когато влезе в парка и изразходи част от натрупаната си енергия, се запъти към една телефонна будка и се обади на най-добрата си приятелка от училището по изкуствата — Кит Келендър.

— Каза, че ще тръгнем с по-малко, но поръча осемнадесет бройки! — извика Виктори в слушалката.

Поръчката им се видя огромна и в онзи момент тя дори и не сънуваше, че някога ще приема поръчки за десет хиляди бройки.

Още три седмици почти денонощно взиране над шевната машина — и първата поръчка беше завършена. Появи се в офиса на Мирна с три големи торби от супермаркета.

— Какво правиш тук? — изгледа я косо Мирна.

— Нося нещата от поръчката! — изрече гордо Виктори.

— Нямаш ли си експедитор?! — ахна търговският посредник. — Какво според теб ще правя с тези торби?!

При този спомен Виктори се усмихна. В онези далечни години нямаше никаква представа за техническите аспекти от работата на дизайнера — нямаше представа, че истинските дизайнери си имат кроячни и шивачни, където им изработват моделите. Ала амбицията и изгарящото желание (желание, което повечето от жените изпитват само към мъжете) й даваха криле. А после получи по пощата чек за петстотин долара. И всичките й дрехи бяха продадени. Беше само на осемнадесет, а вече беше влязла в бизнеса.

През следващото десетилетие вървеше нагоре и нагоре. Двете с Кит се преместиха в двустайно апартаментче в Долен Истсайд, на улица, прочута с индийските си ресторанти и подземните „магазини за бонбонки“, където всъщност предлагаха наркотици. Двете крояха и шиеха, докато очите им се премрежваха. Тогава излизаха от дома си и обикаляха изложбите и сумрачните нощни клубове, където танцуваха до три призори. Тогава Виктори едва успяваше да изкара пари дори за сметките и ежедневните си разходи, обаче изобщо не й пукаше. Беше убедена, че големият успех е точно зад следващия ъгъл, а засега самото пребиваване в този град и фактът, че работеше това, за което беше мечтала цял живот, й бяха напълно достатъчни.

А после получи първата си голяма поръчка от „Бендел“ — универсален магазин, известен с политиката си за подпомагане на млади, едва прохождащи дизайнери. Това беше поредният повратен момент в живота й — поръчката беше достатъчно голяма, за да й гарантира собствена площ на третия етаж с името и логото й на стената. Но имаше и една уловка. Реалната изработка на дрехите щеше да изисква огромна инвестиция — 20 000 долара, които тя не притежаваше. Обиколи три банки, за да се опита да вземе заем, но във всяка от тях мениджърите търпеливо й обясниха, че за да вземе заем, човек трябва да има допълнителна гаранция или залог — нещо конкретно, като например къща или кола, което банката да изземе и да продаде в случай, че не може да си погаси задълженията.

Виктори не виждаше никакъв изход от този порочен кръг, но един ден телефонът й иззвъня. Беше Мирна Джеймсън. Предложи й да се свърже с човек на име Хауард Фрипълмейър. Обясни й, че въпросната личност е пълна отрепка, но в този бизнес е от тридесет години и може да й помогне.

Хауард Фрипълмейър далеч надмина описанието на Мирна. Първата им среща се проведе в едно кафене, където Хауард нагъваше сандвич с пастърма, без да си прави труда да изтрива остатъците от горчицата в ъгълчетата на устата си. Дрехите му бяха кафяви, а косата — стряскаща. Носеше малка перука, която стърчеше над челото му като перваз на прозорец. А след като приключи с яденето, грабна броя на „Дейли нюз“, който си беше донесъл, и изчезна в тоалетната. Изминаха петнадесет минути. Интуицията на Виктори й подсказваше да плати своята част от сметката и веднага да си обира крушите, но не го направи. Беше отчаяна и нямаше друг избор.

Когато Хауард се върна на масата, неочаквано заяви, че е взел решение. Бил решил, че тя си струвала инвестицията, че имала потенциал. През следващата година щял да вложи 80 000 долара в компанията й, а в замяна искал тридесет процента от печалбата. Тогава сделката й се стори добра. Хауард беше кошмарен и сякаш грубостта и простащината му не бяха достатъчни, ами около него се носеше и ужасна смрад. Виктори обаче си каза, че това не я интересува — нали няма да спи с него?! Освен това се нуждаеше от парите му.

— Грижите за парите остави на мен хлапе — заяви той, докато пуфкаше десетата си цигара „Парламент“. — А ти си гледай модата. Работя в този бизнес вече тридесет години и отлично разбирам вас, творческите натури. Когато започнете да мислите за пари, обърквате всичко.

И тя беше кимнала, мислейки се, че наистина точно така става.

Беше се доверила на Хауард, но само защото тогава не беше събрала достатъчно опит, за да не му вярва. Той премести „дейността“ й в огромна зала в сграда близо до Седмо авеню, където боядисаните в индустриално сиво коридори кънтяха, а за дамската тоалетна се изискваше специален ключ. Сградата смърдеше на отчаяние, на обещания и на мечти, които никога нямаше да се сбъднат, но след като бе работила толкова време в миниатюрния си апартамент, Виктори я възприе като огромна крачка нагоре.

И дрехите й се продаваха. Хауард я уведоми, че през тази година компанията ще направи най-малко 200 000 долара — сума, която й се стори умопомрачителна.

— Но само преди да извадя от нея моите осемдесет хиляди плюс моите тридесет процента. Това ще рече шестдесет хиляди плюс осемдесет хиляди — сто и четиридесет хиляди.

Нещо не й се стори особено честно, но тогава беше прекалено отстъпчива, за да спори с него.

— Но този човек те ограбва! — бе извикала възмутено Кит.

В съседния до тях апартамент живееше жена, която беше банкер и една вечер Виктори й обясни ситуацията.

— Никой не прави бизнес по този начин! — бе поклатила възмутено глава съседката. — Освен това вече нямаш нужда от него! Нещата са прости — търсене и предлагане. Можеш да се справиш и сама!

Само че имаше един малък проблем — не можеше да се отърве лесно от Хауард. Или поне не и законно. В нетърпението си най-сетне да се избави от паричните си проблеми Виктори бе подписала с Хауард един договор, който му даваше правото да получава своите тридесет процента до края на живота й.

Нямаше избавление от Хауард. Трябваше да влачи него и непоносимата му смрад навсякъде след себе си. Виктори не можеше да се побере в кожата си от яд, че се оказа такава глупачка. Нощем лежеше с отворени очи и се чудеше какво да измисли, та да се отърве от него. Мина й дори мисълта да потърси наемен убиец. И тогава се закле, че ако някога успее да се измъкне от тази гадна ситуация, никога повече няма да се обвързва с партньори.