Сицилианеца, Луконе и Поло го последваха с лекота. Последен се качи Скело. За другите това беше детска игра, но за него беше начинание на Меснер.

— О, аз съм вече гроги, ще ви бъда съдия — заяви той и отпи глътка от бирата си, която като по чудо не се разля.

— Готови ли сте?

Еднаквите им профили се очертаха в нощта. Неоновите надписи зад тях създаваха фантастична атмосфера. Момичетата, които вече бяха свикнали с тези спектакли, се усмихнаха развеселени.

— Давай! — извика Скело и вдигна ръка. Пръските от бирата му поръсиха Валентина, която отскоро ходеше с Джанлука — нисък тип, син на лихвар.

— Майната ти! — изсъска тя. — Не можеш ли да внимаваш?!

Другите се изсмяха и обърсаха капките, които бяха стигнали до тях.

Почти едновременно десетината мускулести тела се отпуснаха върху козирката с изпънати ръце, готови за голямото изпитание.

— Едно! — извика Скело и всички ръце се сгънаха без усилие.

— Две! — отново надолу, още по-бързо и решително.

— Три!

— Четири!

Набърчените им носове слязоха на няколко милиметра от мрамора и после отново се издигнаха горе.

— Пет! — Скело отпи последната глътка и метна кутията във въздуха.

— Шест! — Отхвърли я с точен ритник.

— Седем! — Тенекиената кутия хвръкна нагоре.

— Осем! — Скело я удари с глава.

Следващият бавен удар улучи веспата на Валентина, която този път отсече решително:

— Майната ти! Наистина си простак, аз си тръгвам.

Приятелките й избухнаха в смях, а Джанлука прекрати упражненията и скочи от козирката:

— Хайде, Вале, недей така! — Прегърна я и я спря с една нежна целувка.

— Добре, покажи му на оня там!

— Девет! — Скело ръкомахаше върху козирката. — Момчета, един вече се отказа, но състезанието продължава!

— Какво да му кажеш на такъв? — Джанлука обгърна лицето й с длани. — Прости му, скъпа, той не знае какво върши!

Дебелият глас на Сицилианеца проехтя по площада:

— Ей, Ске, ускори малко темпото, че заспивам!

— Десет!

Степ се спусна. Кръвта пулсираше във вените му бавно и спокойно, за разлика от тогава, когато младото му сърце заби като полудяло.

4.

— Давам ти десет секунди, за да изчезнеш оттук!

Попи стоеше пред него и държеше шапката му. Тогава тези шапки бяха на мода. Всички ги носеха — шарени, изплетени на ръка от някое гадже. Неговата му я подари майка му, замествайки гаджето, което той още нямаше.

А сега вече нямаше и шапка — Попи я взе и беше ясно защо: искаше да се скарат.

По-рано този следобед, докато минаваше покрай бар „Анцуини“ с чисто новата си веспа, някой го повика:

— Хей, Стефано, здрасти! — Беше Ана-Лиза, онова хубаво русо момиче, с което се запозна при Гепарда. — Какво правиш насам?

— Нищо, ходих да уча при един приятел и сега се прибирам.

Погледна я, тя му се усмихна. Помисли си, че ако нещата тръгнат добре, скоро няма да е необходимо майка му да плете шапки. Но нещо се обърка. Попи беше поне с две години по-голям от него.

— Махай се! — заповяда той и му грабна шапката.

Ана-Лиза се обърна. Стефано слезе от веспата. Няколко момчета го наобиколиха, започнаха да си подхвърлят шапката му и да се смеят, докато накрая тя пак се озова в ръцете на Попи.

— Дай ми я!

— Ела си я вземи!

— Казах ти да ми дадеш шапката!

— Леле, чухте ли го? „Дай ми шапката!“ Ами ако не ти я дам, какво ще ми направиш, а? Ще ме удариш ли? Хайде де, удари ме!

Стефано го погледна и гневът го заслепи. Посегна да удари натрапника, но щом замахна, някой го хвана отзад и Попи го удари точно в дясното око. Разцепи му веждата. После онова копеле, което му държеше ръцете, го блъсна напред, към решетката на магазина. По гърба му се изсипа канонада от юмручни удари. Накрая някой го обърна. Попи го хвана за шията започна да го блъска с глава. Стефано усети как кръвта тече от носа му и чу женски глас:

— Стига, спрете! Ще го убиете!

„Сигурно е Ана-Лиза“ — помисли си. Вече почти не го болеше. Надойдоха някакви хора, сред тях беше собственичката на барчето.

— Хайде, разкарайте се!

Изблъскаха момчетата и Стефано се свлече бавно надолу. Веспата му лежеше пред него, просната на земята.

— Зле ли ти е, момче?

Стефано поклати отрицателно глава. Шапката на майка му беше там, на земята. Ана-Лиза си беше тръгнала с другите. „Мамо, шапката ти е още тук!“

— Вземи, пийни си. — Някой му донесе чаша вода. — Пий полека. Ама че калпазани… Аз ги знам кои са! Все едни и същи! Нехранимайковци, по цял ден висят в бара.

Стефано допи последната глътка и благодари на човека, който си взе празната чаша. Опита се да стане, но краката му отказваха да го слушат. Някой се втурна да го задържи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм, наистина. Благодаря ви. — Изтупа се от прахоляка, обърса носа си с разкъсания си пуловер и пое дълбоко дъх. Наведе се да вдигне веспата. Внимателна женска ръка взе шапката и му я подаде.

— Съжалявам.

„Ана-Лиза! Върнала се е!“

— А, не се притеснявай. Ти не си виновна. Трябва да си ходя.

Сложи си шапката и възседна скутера. Чувстваше се смешен с тези подути устни и насинено око, с мръсни дрехи и — сякаш това не стигаше — с шарена шапка, побита с боклуци.

Веспата се задави, но накрая запали. Отдясно вибрираше повече от обикновено, беше ударена.

— Виж какво, може ли да ти звънна довечера?

— Както искаш… — Ана-Лиза се наведе напред и докосна ръката му, но се отдръпна веднага, защото видя обеления му юмрук.

— О… Извинявай.

Той се опита да се усмихне.

— Нищо ми няма. — После включи на първа и без да поглежда назад, се спусна по нанадолнището.

Пак долу.

Една кибритена клечка се запали и освети цигарата на Скело.

— Трийсет!

Клечката литна като комета и малкият й пламък угасна, следван от струйка дим.

— Трийсет и едно!

Поло изви ръце. Една капка пот тръгна от косата му, спусна се върху големия му нос и като стигна до горната устна, се задържа там за малко. После се откъсна, падна на мрамора и се пръсна до другите.

— Трийсет и две!

Скело се усмихна, дръпна от цигарата си и седна на една ниска колона.

— Добре, момчета, много добре! Карате я страхотно. Продължавайте все така!

Поло се спусна твърде бързо, не успя да спре навреме и тупна на земята.

— Двама по-малко! Рано ви похвалих.

— Мамка му! — изръмжа Поло, подпря се и видя Луконе, който се смееше: — Много чекии, а?

— Трийсет и три! Трийсет и четири!

Сякаш отпадането на Поло им вдъхна нови сили.

Той се надигна:

— Майната ви, бях много уморен!

Приближи се до Скело и му взе една цигара. Скело не каза нищо, освен:

— Трийсет и пет!

Поло смукна дълбоко от цигарата.

— Знаеш ли защо съм така? Защото Карлона ме източи вчера.

— Трийсет и шест!

Всички се подчиниха, включително и Луконе, който ходеше с тази Карлона вече повече от една година. Скело веднага му се притече на помощ:

— А, така ли? И как беше? Трийсет и седем!

— Е, знаеш я к’ва е! С тия цици! Вчера пристигна у нас и… как да й устоя…

— Трийсет и осем!

Луконе се оттласна по-бързо от другите.

— И какво стана? Разказвай. Трийсет и девет!

Поло вдигна цигарата към небето и се заклати, сякаш разказваше еротичното си преживяване на Луната.

— Ами тя почука на вратата, а аз бях по гащи, с бира в ръка. Не съм очаквал подобно нещо! Като се заклати с оная ми ти руса коса… — Той разкърши снага, за да покаже. — Парфюмът й се носи из стаята, тя ме гледа предизвикателно…

— Четирийсет!

— И си разкопчава блузката и измъква огромните си цици и вика: „Вземи ме, твоя съм!“ — Поло изведнъж стана сериозен. — Но ти ме знаеш, нали…

— Разбира се! Четирийсет и едно! И после?

— Казвам й: „А за Луконе не мислиш ли?“ А тя: „Не ме интересува тоя задник, искам теб!“ Е, това е разбираемо, нали…

— Разбира се. Четирийсет и две!

— Захвърлих значи кутията, награбих Карлона, изстрелях й една целувка в устата и пъхнах ръце между…

— Ще ти изстрелям аз на тебе знаеш ли к’во!

Луконе се изправи и го подгони с пламнало лице. Пухтеше като бик. Поло слезе от козирката и продължи оттам:

— Та значи хванах я за ушите… — Той вдигна ръце, сякаш държеше за ушите въображаемата Карлона. — И… бум! — Тласна тялото си напред. — Пробих я!