— Мръсник!

— И не ме пуска! После знаеш ли какво направи?

— Какво?

— Свали си ципа, сграбчи ме за ръката и взе да я натиска върху оная си работа.

— Не-е-е! Тоя наистина е мръсник! И после?

— Прежалих сладоледа и му го заврях в разкопчания панталон. Да знаеш как подскочи…

Двете прихнаха; възползвайки се от момента, Даниела се изниза със зеленото костюмче.



В кабинета, върху мекия диван, покрит с кашмир, Клаудио тъпчеше лулата си с тютюн. Беше му приятно това суетене, но истината е, че вкъщи не му разрешаваха да пуши Marlboro. Жена му (усърдна тенисистка) и дъщерите му (невръстни радетелки за здравословен живот) го упрекваха всеки път щом палнеше цигара. Така се стигна до лулата. „Придава ти класа! С лула изглеждаш по-разсъдлив!“ — разправяше Рафаела. В интерес на истината той предпочиташе да смуче това дърво и да крие цигарите в джоба си, само и само да не влиза в пререкания с нея.

Превъртя три-четири телевизионни канала. Знаеше къде да спре: няколко млади момичета слизаха по някакви стълби, тананикаха глупава песничка и показваха наперените си голи гърди.

— Клаудио, готов ли си?

Веднага смени програмата.

— Разбира се, скъпа.

Рафаела го погледна и увереността му се стопи.

— Смени си вратовръзката, сложи ето тази. — Рафаела излезе от стаята, за да не му даде възможност да възрази.

Той натисна десетия бутон на дистанционното. Надяваше се онези хубави момичета да са още там, но се появи някаква бедна домакиня, която танцуваше неритмично и показваше белия си отпуснат корем. Един невзрачен тип, облечен в уж китайски халат, я наблюдаваше от близката маса.

— Баби, къде си ми сложила тънкия молив?

— Там си е, в чекмеджето.

— Къде „там“?!

Последвалата тишина означаваше, че е намерила каквото търси.

В тясната баня между стаите на двете сестри Даниела се мажеше усърдно с фон дьо тен, като се навеждаше над мивката, за да е по-близо до огледалото. Може би си мислеше, че така ще подобри резултата. Напразно.

Баби се появи до нея.

— Как ме намираш? — Беше облечена с рокля на цветя, розова и лека. Едва пристегната в кръста, тя се спускаше свободно върху нежните й бедра. — Кажи де!

— Добре.

— Значи горе-долу.

— Имах предвид много добре.

— Е тогава какво ти пречи да кажеш „страхотно“?

Даниела продължаваше да се бори с очната линия.

— Ами… не ми харесва цветът.

— А ако се абстрахираш от цвета?

— Не ми харесват подплънките, много са ти големи.

— А ако се абстрахираш от подплънките?

— Е, ти знаеш… не обичам рокли на цветя.

— Добре де, не гледай цветята.

— Тогава да, „страхотно“ изглеждаш.

Недоволна от оценката на сестра си, Баби грабна флакончето Caronne, което си беше купила от безмитния магазин на летището, когато се връщаше от Малдивите. На излизане блъсна сестра си.

— Ей, внимавай!

— Ти внимавай! Знаеш ли колко ми трябва, за да ти насиня окото! Виж се как си се наклепала!

— Правя го само заради Андреа.

— Кой Андреа?

— Паломби. Запознахме се пред лицея. Говореше с Мара и Франческа, ония двете от единайсети клас. Като си тръгнаха, аз му казах, че съм от техния клас. Така, както съм гримирана, колко години ми даваш?

— Ами да, изглеждаш по-голяма. Поне на петнайсет.

— Аз съм на петнайсет!

— Я да махнем малко оттук… — Баби си наплюнчи пръста и размаза сенките й. — Готово!

— А сега?

— Сега всеки момент ще навършиш шестнайсет.

— Пак са малко.

— Момичета, готови ли сте? — Рафаела вече беше до външната врата и активираше алармата.

Клаудио и Дани се изнизаха бързо. Последна пристигна Баби. Майка й завъртя ключа два пъти и червената светлина замига, създавайки усещане за сигурност и спокойствие.

Клаудио и момичетата влязоха в асансьора, в който се чуваше глухото бучене на опасната празнота под краката им. Рафаела ги настигна, влезе и натисна бутона „П“.

Вечерта тепърва започваше.

Клаудио опипа възела на вратовръзката си. Рафаела прокара пръсти през косата си. Барбара намести грамадните подплънки на тъмното си сако. Даниела надзърна в огледалото, знаейки, че там ще срещне погледа на майка си.

— Не си ли попрекалила с грима?

— Стига сега, и без това пак закъсняваме — обади се Клаудио.

— Аз съм готова от осем часа̀! Стоях и ви чаках!

В асансьора нахлу миризма на телешко задушено, която се смеси с парфюмите им Caronne, Drakkar и Opium. Клаудио се усмихна.

— Госпожа Теранова пак е сготвила задушено.

— Много лук му слага! — отсече Рафаела, която от известно време предпочиташе френската кухня, за ужас на всички и най-вече на прислужничката им от Сардиния.



Съседът на втория стаж говореше по мобилен телефон с къса антена, крачеше нервно, чакаше си кафето и гледаше каубойски филм ма четвърти канал. Тъкмо застреляха някакъв и той умря не особено убедително.

— Не мога сега, казах ти! Имам две седмици до изпита, а съм още на третата книга!

Изключи кафеварката и изруга. Беше я изпуснал от поглед само за миг и тя опръска всичко наоколо. Съскането на последната струя сякаш имитираше захаросания глас на момичето: „Но аз искам да се видим…“

Въпреки отчаяните й опити да го накара да ревнува той все пак предпочете компанията на една стара книга с надраскани страници.



Мерцедесът спря пред вратата. Рафаела се настани отпред, придружена от звучното подрънкване на бижутата си — спомени от скъпи семейни годишнини.

— Тая Vespa не може ли да я паркирате по-близо до стената?

— Още по-близо?! И как си представяш да стане…

— Даниела, не говори така на баща си!

— Мамо, утре може ли да отидем на училище с веспата?

— Не, Баби, още е много студено.

— Е нали има стъкло отпред!

— Даниела…

— Ама всичките ни приятелки…

— Да бе, трябва да ги видя тия ваши приятелки с веспа!

— А пък на София й купиха ново пежо и ако искаш да знаеш, тя кара много по-бързо!

Портиерът Фиоре вдигна бариерата. Клаудио му махна с ръка и Рафаела сложи край на дискусията:

— Ако се стопли времето, ще видим.

Мерцедесът потегли, сдобивайки се с още една драскотина на дясното огледало. Бариерата се спусна и портиерът се втренчи в малкия телевизор пред себе си. Един висок водещ с рядка коса обяви името на отдавна забравен певец с новоиздаден албум.

Два етажа по-нагоре един бъдещ адвокат държеше чаша горещо кафе над разтворена книга.

Фиоре не разбираше всички тези американски думи. Беше къде-къде по-хубаво, когато пускаха Azzurro… Той извърна глава и похапна от задушеното, което обаче не беше достатъчно вкусно за неговите изисквания.



— Така и не ми каза добре ли изглеждам.

Даниела вдигна очи към сестра си. Подплънките на раменете й бяха огромни.

— Страхотно изглеждаш.

Знаеше как трябва да се държи с нея.

— Не е вярно, подплънките ми са широки и съм твърде наконтена. Лъжкиня! Да знаеш, че ще си платиш за това. Паломби няма да те погледне. Или ще те погледне, но с всичкия тоя грим няма да те познае и ще тръгне с Джулия.

Даниела понечи да й отговори за Джулия, която беше най-лошата й приятелка, но Рафаела се намеси:

— Момичета, престанете или ще ви върна обратно вкъщи!

— Да обръщам ли? — Клаудио се подсмихна и се престори, че обръща колата, но погледът й му даде да разбере, че моментът не е подходящ за шеги.

3.

Гъвкав и бърз, сигурен като нощта, той се носеше вихрено и хладният вятър обръщаше назад късата му коса. Светлини и отражения се появяваха и изчезваха в страничните огледала. На площада намали скоростта, после даде газ и полетя по улица „Виня Стелути“.

— Така ми се иска да го видя! От два дни не сме се чували!

Едно хубаво момиче с тъмна коса, зелени очи и апетитен задник, стегнат в дънки Avirex, се усмихваше на закръглената си приятелка.

— Ех, Мада, нали го знаеш какъв е. Навил ти се е веднъж, но това не значи, че вече сте гаджета.

Седнали на белите си скутери Vespa, двете пушеха силни цигари и се опитваха да изглеждат по-възрастни.

— Ти пък много разбираш! Приятелите му разправят, че той никога не се обажда!

— И какво, на теб да не би да ти се е обадил?

— Аха.

— Е, може да е сбъркал номера.

— Два пъти?! — Тя се усмихна самодоволно.

— На тия негови приятели не може да им се вярва, нали ги видя как изглеждат.