– За мен ли? – изстрелвам аз и се изчервявам леко от внезапния въпрос.

– Не, за мен.

– Той ще остане ли в кабинета си? – питам нервно. Задавам прекалено много въпроси за нещо толкова незначително, въпреки че той ме увери, че ще ме остави да работя с Джон. Дори мисълта за този мъж ме превръща в нервна развалина.

Устните на Джон трепват. Явно се опитва да потисне усмивка. Изстенвам вътрешно. Той знае.

– Всичко е наред, момиче. – Той се обръща и преди да ме остави на бара, хвърля на Марио странен поглед, а дребният барман му отговаря с махване на кърпата.

Зяпам наоколо и забелязвам една жена да се смее с мъж на средна възраст на близка маса. Това е същата жена, която видях в тоалетните миналия петък. Облечена е в черен костюм с панталон и изглежда изключително изискано. Сигурно е отседнала тук за известно време. Бизнес, може би? Мъжът, който я придружава, става, предлага учтиво ръка, жената я приема с усмивка, изправя се, хваща го под ръка и двамата излизат от бара, като разговарят и се смеят.

Решавам да поседна, докато чакам Джон, кацвам на един стол и вадя телефона си, за да проверя за съобщения и пропуснати обаждания.

– Искате ли вино?

Вдигам поглед и откривам, че дребният барман ми се усмихва. Той говори с акцент и решавам, че е италианец. Много е нисък и е сладък с мустаците си и с оредяващата си черна коса.

– Бих пила едно, но шофирам.

– Ах! – възкликва той. – Нещо малко! – Вдига малка винена чаша и тегли черта с пръст през средата.

О, по дяволите! Не би трябвало да пия на работа, но нервите ми са опънати до скъсване. Той е някъде в тази сграда и това е достатъчно объркващо. Кимам с усмивка.

– Благодаря.

Той вдига бутилка „Зинфандел“7 и аз отново кимвам.

7 Зинфандел – червен винен сорт грозде с произход Италия и Хърватия. Б.пр.

– Роклята ви е направо... ъм... как го казвате... поразителна? – Той налива малко повече от половин чаша. Всъщност я пълни.

Поглеждам надолу към черната ми прилепнала рокля. Да, предполагам, че „поразителна“ е думата, която може да се използва за моята рокля. Винаги се чувствам добре в нея. Тя подчертава всяка извивка, която имам, а като се има предвид, че съм размер десет8, няма много за показване. Но ако живея още дълго с Кейт, това може да се промени. Пренебрегвам тихия глас в главата ми, който ме пита дали съм я облякла с надеждата да видя Уорд.

8 Десети размер се равнява приблизително на размер 42 по българските стандарти. Б.пр.

– Благодаря – усмихвам се.

– Удоволствие мое, госпожице О’Ший. Оставям ви на мира. – Той вдига кърпата си и започва да бърше гранитния плот.

Отпивам от виното, докато чакам Джон. То е прекалено леко и докато се усетя, съм го изпила.

– Здравей!

Завъртам се на стола и се озовавам лице в лице с жената, която беше увиснала на врата на Уорд в петък. Тя ми се усмихва, но това е най-неискрената усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя.

– Здравейте! – казвам учтиво.

Марио притичва с паникьосано лице и размахва кърпата си във въздуха.

– Госпожица Сара! Не, моля! Не говори!

„Какво?“

– О, млъкни, Марио! Не съм тъпачка – изплюва тя.

Горкият Марио трепва, след което продължава да бърше бара, като не спира да следи с поглед Сара. Искам да скоча в негова защита, но докато размишлявам дали да го направя, тя протяга ръка.

– Аз съм Сара. А ти си?...

О, да. Последния път, когато ме попита, аз не отговорих и си тръгнах доста набързо. Приемам ръката ù и я разтърсвам леко, докато тя ме оглежда подозрително. Сигурна съм, че не ме харесва. Вижда ме като заплаха.

– Ава О’Ший – казвам и бързо освобождавам ръката си.

– И си тук, защото?...

Смея се леко. Сигурна съм, че знае точно защо съм тук, което само потвърждава предположението ми, че се чувства застрашена и се отклонява от пътя си, за да ме накара да се чувствам неудобно. „Прибери ноктите, жено!“

– Аз съм интериорен дизайнер. Тук съм, за да взема размерите на новите стаи.

Тя вдига вежда и махва с ръка във въздуха, за да привлече вниманието на Марио. Тази жена е нещо друго. Нейната отчужденост е същата по размер с дързостта на Уорд. Русата ù коса трепва, устните ù са също толкова нацупени и червени, каквито бяха в петък, с тази разлика, че днес е облечена в прилепнал сив костюм с панталон. Била съм жестока, когато съм преценила, че е навлязла в четирийсетте. Вероятно е в средата на трийсетте – много по-близо до възрастта на Уорд, отколкото съм аз. Бързо обуздавам блуждаещите си мисли и умствено шляпвам собствения си отчаян задник.

– Слоу джин9 и тоник, Марио! – настоява тя през мен. Няма моля, няма усмивка. Наистина е доста груба. – Малко си млада за интериорен дизайнер, нали? – Тонът ù е враждебен и тя не гледа към мен, когато говори.

9 Слоу джин (анг. slow gin) е ликьор, подобен на вишновката, получен от накисване на трънки в джин. Б.пр.

Наежвам се. Наистина не я харесвам. Какво вижда Уорд в нея, освен прекалено подутите нацупени устни и очевидните гръдни импланти?

– Така е. – Съгласявам се. Тя се чувства застрашена и от младостта ми. Добре.

Повече от облекчена съм, когато Джон се появява на вратата, сваля очилата и хвърля на Сара особен поглед, след което ми кимва. Какви са всички тези погледи, които си хвърлят хората наоколо? Не се замислям повече. Кимването на Джон е знакът, от който се нуждая, за да избягам от Сара. Поставям празната чаша на бара по-рязко, отколкото възнамерявам, и Марио се извръща сепнато. Усмихвам се извинително и се смъквам от стола.

– Приятно ми беше да се запознаем, Сара – казвам любезно. Това е лъжа. Не я харесвам и знам, че чувствата ни са взаимни.

Тя не ме поглежда. Приема питието, което Марио ù подава, без дори да благодари и се отдалечава, за да говори с някакъв бизнесмен в другия край на бара.

Когато стигам до Джон, той ме повежда към голямото стълбище във фоайето и към новото разширение.

– Ще се оправя сама, Джон. Не искам да те задържам.

– Всичко е наред, момиче – буботи той, докато отваря вратата на най-далечната стая.

Залавяме се за работа, мерим и се връщаме назад от стая в стая. Джон покорно държи ролетката и кимва всеки път, щом дам наставление. Изразът „човек на малко думи“ е бил измислен за Джон, сигурна съм. Той говори с кимванията си и въпреки че очите му са закрити от слънчевите очила, мога да определя кога гледа към мен. Записвам всичко, което ми е нужно, в папката, а идеите вече се въртят в главата ми.

Час по-късно сме готови. Имам всички необходими размери. Следвам огромното тяло на Джон обратно към фоайето, докато търся телефона в чантата. Скоро осъзнавам, че в отчаянието си да се отърва от Сара, съм го оставила на бара.

– Оставила съм телефона си на бара – мърморя в гърба на Джон.

– Ще се погрижа Марио да го прибере. Джеси иска да ти покажа една от другите стаи, преди да тръгнеш – информира ме той равно.

– Защо?

– За да добиеш идея за изискванията. – Той поставя карта-ключ в поставката, отваря вратата и ме въвежда.

О, добре. Няма да боли, пък и съм любопитна.

„Леле!“ Влизам в средата на стаята. Миниапартамент би описвал помещението по-добре. Свободната площ вероятно е по-голяма от апартамента на Кейт. Чувам, че вратата се затваря зад мен, обръщам се и виждам, че Джон ме е оставил сама, затова стоя тихо и попивам изобилния разкош на декора.

Тази стая е обзаведена по-пищно от помещенията, които видях досега, ако това е възможно. Гигантското легло, което властва в стаята, е покрито с богат ленен сатен в тъмно пурпурно и златно, а стените зад него са облепени в релефен наситен вихър от матово злато. Тежки завеси се спускат до дебелия килим, а осветлението е слабо и меко. Едно от ключовите изисквания на Уорд беше чувственост и който е проектирал тази стая, го е постигнал напълно. Защо просто не наеме отново същия дизайнер?

Отивам до големия прозорец и поглеждам навън към задния двор. Площта, на която е разположено имението, е огромна, гледката е страхотна, а тучната зеленина на Съри се разстила на километри. Мястото наистина е специално. Минавам покрай чудесен скрин с чекмеджета от тъмно дърво и прокарвам длан по него. Оставям папката и чантата отгоре, след което се отпускам на лежанката, разположена на перваза на прозореца.

Седя и попивам обстановката. Хотелът е невероятен и несъмнено съперничи на много от най-известните вериги в най-големите градове по света. Голямата стенна украса привлича вниманието ми. Доста е странна, но е красиво изработена и стигам до заключението, че вероятно е антика. Тя е наполовина прикачена към стената и се разширява нагоре към тавана, където се простират огромните греди. Наподобява на решетка, но по нея няма друг материал или осветление за украса. Завъртам глава намръщено и подскачам, защото чувам звук, който идва от банята.

Мамка му! Джон ме е въвел в стая, в която е настанен някой... Дали? Вече не чувам нищо. Оставам неподвижна и мълчалива и се ослушвам за движение. Не чувам нищо повече, затова се отпускам малко, но скоро извъртам глава обратно, тъй като бравата на вратата на банята се помръдва. О, по дяволите!

Би трябвало да бягам, преди някой нещастен човечец да излезе от банята, вероятно гол, и да открие непозната жена да стои като дърво насред шикозния апартамент. Хвърлям се към скрина, за да взема чантата и папката и се обръщам към изхода. Но ахвам и изпускам чантата на пода, когато пред мен се открива най-великолепната гледка.

Замръзвам на място и се взирам в Джеси Уорд, който стои на вратата на банята и не носи нищо, освен чифт свободни дънки.

– Това някаква шега ли е? – едва не се изсмивам. Очаквам обяснение, но такова не идва.

Опитвам се да не обръщам внимание на великолепния мъж и неистово ровя в мозъка си за напътствие, но той е безполезен. Не съм сляпа. Доброволно ще призная, че съм си представяла гърдите му повече от веднъж и че истината надминава и най-смелите ми очаквания. Този мъж е повече от съвършен. Какво да правя? Той просто стои там с леко наклонена глава и ме гледа втренчено през дългите си мигли. Очите му ме пронизват, устата му е отпусната и виждам надигането и спускането на гърдите му. Има определение за него – той не е прекалено едър, просто е чисто... изваяно... съвършенство. И ако въздейства опустошително на сетивата ми напълно облечен, полугол е в състояние да докара апоплектичен удар на всяка жена. Вдишвам дълбоко въздух.