Той издърпва ръката ми до лицето си и целува дланта ми.

– Моля те, недей! Това не е нещо, което е важно тук и сега. Ровенето в миналото ми само ми напомня за него.

Миналото му? Значи има минало? Е, всеки има минало, но начинът, по който го казва, и фактът, че говорим за ужасен белег, ме правят страшно нервна. Поглеждам към него.

– Какво имаше предвид, когато каза, че нещата са по-лесни за понасяне, когато аз съм тук?

Джеси поглежда надолу, поставя ръка на тила ми и връща главата ми отново на гърдите си.

– Означава, че ми харесва да си близо до мен – тонът му не предразполага към повече въпроси. Знам, че не е само това, но изоставям темата. Има ли значение?

Притискам устни към вдлъбнатината между гърдите му, гризвам леко и си правя отметка наум. Грея се на слънцето на седмото небе на Джеси и обожавам всяка минута, като се надявам на повече от тях, преди да стигнем до още едно обратно броене или до поредното вразумяващо чукане.

А то ще дойде, не се съмнявам.


Тридесета глава

Будя се внезапно и сядам в леглото. Чувствам се освежена, оживена и отпочинала. Единственото, което липсва, е Джеси.

Поглеждам под завивките и откривам, че все още съм по бельо, но ризата е свалена. Не си спомням как съм си легнала. Седя тихо няколко минути и слушам постоянния бръмчащ звук, придружен от упорито туп-туп-туп в далечината.

Какво е това?

Поемам на дългото пътешествие до края на леглото и до площадката, където чувам звуците малко по-силно, но те все още са заглушени. Оглеждам пространството долу, но не виждам и следа от Джеси, затова решавам, че трябва да е в кухнята и слизам по стълбите.

Когато приближавам сводестия вход към кухнята, спирам, връщам се назад и поглеждам през стъклената врата на фитнеса, която е под ъгъл точно преди кухнята. Джеси е там в чифт спортни шорти и бяга с бясна скорост по пътечката. Наблюдавам го да тича с гръб към мен, докато гледа спортните новини на окачения пред него телевизор, а кожата му блести от капки пот.

Оставям го там. Вече попречих на едно бягане, така че се отправям към кухнята, за да напълня чайника и да си приготвя кафе.

Познатият звук от звъна на телефона ми изпълва стаята. Оглеждам кухнята и го виждам да се зарежда на плота. Грабвам го и изключвам зарядното. Майка ми е и аз бързо си припомням обаждането ù от вчера, на което още не съм отговорила и никак, никак не искам. Моето свежо и добро настроение мигновено е удавено.

– Здрасти, мамо! – поздравявам весело и кривя лице от мрачно предчувствие. Разпитът започва.

– О, ти си жива! Джоузеф, отмени издирването! Открих я!

Извъртам очи от представата на мама за шега.

– Отбелязах си. Какво искаше Мат?

– Нямам представа. Никога не ни се е обаждал, докато бяхте заедно. Попита как си, поговорихме малко, знаеш. Защо се обажда на нас, Ава?

– Не знам, мамо – въздъхвам уморено.

– Той спомена друг мъж.

– Така ли? – Гласът ми е писклив и издава изненадата ми, а вероятно и вината ми. Проклет да си Джеси Уорд, че вдигна телефона ми! Щеше да е по-лесно да отхвърля казаното от Мат, ако не трябваше да обяснявам за тайнствения мъж, който разговаря с майка ми вчера.

– Да, каза, че се виждаш с друг. Толкова скоро, Ава. Наистина ли?

– Мамо, не се виждам с никой друг. – Бързо хвърлям поглед през рамо, за да съм сигурна, че все още съм сама. Правя повече от това да се виждам с някого. Влюбена съм в него.

– Кой беше мъжът, който вдигна телефона ти?

– Казах ти, просто приятел.

– Добре. Ти си в средата на двайсетте си години, в Лондон си и тъкмо си се отървала от една гадна връзка. Недей да падаш в ръцете на първия мъж, който ти обърне малко внимание!

Изчервявам се до мораво, въпреки че тя не може да ме види. Не мисля, че това, което този мъж ми дава, може да се опише с „малко внимание“. Мама е едва на четиридесет и седем, омъжила се е за татко на осемнадесет, родила ме е на двадесет и една и е пропуснала всички плюсове на това да си млад и да си в Лондон. Знам, че няма да е доволна, ако разбере, че съм погълната от страст.

– Няма, мамо. Просто се забавлявам – уверявам я. Наистина се забавлявам. Въпреки че не го правя по начина, по който тя има предвид. – Как е татко?

– О, знаеш го. Луд по голф, луд по бадминтон, луд по крикет. Ако не води активен живот, ще полудее.

– По-добре е, отколкото да седи по цял ден – казвам. Взимам чаша от шкафа и отивам до хладилника.

– Той вдигна такъв шум, че напускаме града, но знаех, че ще бъде мъртъв след няколко години, ако не го измъкна. Сега не мога да го вържа на едно място за нищо на света. Винаги нещо се случва с него.

Отварям хладилника – няма мляко.

– Това е добре, нали? Поддържа го активен. – Сядам на стола без нужното кафе.

– О, не се оплаквам. Отслабнал е с няколко килограма.

– Колко? – Това е добре. Всички казваха, че татко е ходещ кандидат за инфаркт с неговото тегло, любовта към халбите и стресиращата работа. Както се оказва, били са прави.

– Почти седем килограма.

– Еха, впечатлена съм.

– Не повече от мен, Ава. Е, какво имаш да докладваш?

„Купища неща!“

– Нищо особено. Затрупана съм с работа. Ще работя по следващия проект на предприемачите на „Луссо“. – По-добре да говоря за работа. Няма да ми остане коса, ако започне да ме разпитва за социалния ми живот.

– Страхотно! Показвах на Сю снимки от интернет. А панорамният апартамент... – въздъхва тя.

– Да. – Забрави кафето! Трябва ми вино.

– Можеш ли да си представиш да живееш в такъв лукс? С баща ти сме добре осигурени, но това е изцяло друго ниво на богатство.

– Така е – съгласявам се. Добре, темата за работата не потръгна така добре, както планирах. – По кое време каца Дан утре? – изстрелвам, за да отклоня разговора.

– В девет сутринта. Ще дойдеш ли насам с него?

Пльосвам се напред върху плота. Не ми е останало време да мисля за предстоящото пристигане на Дан с всички откачени неща, които стават.

– Не мисля, мамо. Много съм заета – хленча и се моля да разбере.

– Разочарована съм, но разбирам. С баща ти може да дойдем да те видим, когато се настаниш в своя собствена квартира. – Тя намеква, че трябва да спра да извъртам и да се захвана за действие. Не съм направила нищо в тази посока.

– Това би било много хубаво. – Не подправям ентусиазма си. Много бих се радвала на едно посещение на мама и татко в Лондон.

– Чудесно. Ще говоря с баща ти. По-добре да затварям. Прати поздрави на Кейт!

– Добре. Ще звънна другата седмица, когато Дан пристигне – добавям бързо, преди тя да затвори.

– Много добре. Грижи се за себе си, скъпа!

– Доскоро, мамо! – Плъзвам телефона по плота и отпускам глава в ръцете си.

Само ако знаеше! Татко вероятно щеше да получи още един инфаркт, ако беше разбрал за текущото ми положение, а мама щеше да ме прибере в Нюкий. Татко вероятно щеше да скочи в колата и да тръгне към Лондон, когато научи, че съм се разделила с Мат, ако Кейт не беше успокоила мама в един разговор по телефона с твърдението, че наистина съм добре. Какво ли щяха да си помислят, ако знаеха, че съм се забъркала с невротичен, самоуверен властен маниак, който (по негови собствени думи) ме чука до забрава? Това, че е супер богат и че притежава панорамния апартамент в „Луссо“, не би смекчило удара. Боже, Джеси сигурно е по-близо до възрастта на мама отколкото до моята.

Завъртам се на стола, когато чувам някакъв шум извън кухнята. Ставам, за да проверя какво става, но съм почти отнесена от полуголия Джеси.

„ЕХА!“

– По дяволите, ето те! – Той ме сграбчва и ме вдига до изпотеното си тяло. – Не беше в леглото.

– Бях тук – изломотвам в замаяното си състояние. Той ме стиска толкова силно, че не мога да си поема дъх. – Видях те да тичаш. Не исках да те прекъсвам. – Извивам се леко, за да му покажа, че се задушавам до смърт и той ме пуска отново да стъпя на крака и ме оглежда внимателно. Паниката му се уталожва леко, докато ме държи здраво за ръцете пред себе си. – Просто слязох в кухнята – повтарям. Той изглежда така, сякаш може да се срине всеки момент. Какво му става?

Поклаща леко глава, сякаш се отървава от гадна мисъл, вдига ме, отнася ме до плота и ме поставя на студения мрамор. Настанява се между бедрата ми.

– Добре ли спа?

– Страхотно. – Защо изглежда така, сякаш някой му е сервирал много гадна новина? – Добре ли си?

Той ме дарява с една от неговите спиращи сърцето усмивки. Веднага започвам да се чувствам по-спокойна.

– Събудих се, а ти беше в леглото ми, облечена в дантела. Сега е десет и половина в неделя сутрин и ти си в моята кухня... – Той плъзва очи по мен. – Облечена в дантела. Удивително добре съм.

– Така ли?

– О, да. – Той повдига лицето ми и нежно целува устните ми. Бих могла да се будя така всяка сутрин. – Ти си твърде красива, жено.

– Ти също.

Той отмята косата от лицето ми и ме гледа любящо.

– Целуни ме!

Изпълнявам искането му веднага. Целувам устните му спокойно и следвам бавните и нежни движения на езика му. И двамата мънкаме в хармония, но интимният ни момент е нарушен от силния писък на телефона на Джеси.

Той мърмори и се пресяга покрай мен, без да прекъсва целувката. Поглежда към екрана, докато държи телефона над главата ми.

– О, стига! – мърмори той. – Бебче, трябва да вдигна. – Джеси прекъсва целувката и отговаря, без да се отдръпва от мястото между бедрата ми, а свободната му ръка обхваща кръста ми. – Какво има, Джон? – Започва да хапе устната си. – Какво прави той там? – пита и целува леко устните ми. – Не, ще дойда... Да... ще се видим след малко. – Затваря и ме изучава замислено няколко секунди. – Трябва да отида в имението. Ти ще дойдеш с мен.

Свивам се.

– Не! – изстрелвам. Няма позволя на онази жена да ме смъкне от седмото небе на Джеси!