Отпускам изтощената си глава и ръцете му се преместват на раменете ми.

– Гледай ме! – крещи той и ме пронизва с целенасочен тласък. Поемам рязко въздух, вдигам натежалата си глава и срещам погледа му в огледалото, но ми е трудно да се съсредоточа. Ръцете ми се мъчат да ме задържат, докато той се удря в задника ми с продължителни стонове. Бръчката му е дълбока, а мускулите на врата му са изопнати. Настойчивият, свиреп секс господар се е върнал.

– Никога няма да криеш нищо от мен, нали, Ава? – изревава между два задъхани тласъка.

– Да, никога!

– И никога няма да ме напуснеш, нали?

О, ето отново започваме. Целият този кодиран секс разговор разбърква ума ми повече от застрашителното нападение, на което е подложено тялото ми.

– Къде бих могла да отида, мамка му? – крещя безсилно при следващото безмилостно нахлуване.

– Езикът! – изревава той бързо. – Кажи го, Ава!

– Боже! – крещя. Коленете ми поддават и той бързо ме хваща за кръста, за да не падна. Светът ми заглъхва напълно, щом яхвам вибрацията на вълните, които се движат през мен толкова грубо, че мисля, че е възможно сърцето ми да е спряло от шок.

– Господи! – Той се срива по гръб на пода и отпуска ръце встрани от тялото си. Аз лежа напряко на тялото му с гръб към него. След малко той ме повдига и ме намества върху себе си. Умът ми е каша, а горкото ми тяло се чуди какво се случи току-що, по дяволите. Ако изобщо е имало някога вразумяващо чукане, това е то.

– Аз съм тотално нае... – хлопвам уста, докато не съм заслужила още едно наказание, но той все пак вдига ръка, намира хълбока ми и впива леко пръсти. – Хей! – оплаквам се. Потиснала съм порива. Това е подобрение.

Той ме прегръща и вдишва във врата ми.

– Не го каза.

– Какво? Че няма да те напусна ли? Няма да те напусна. Щастлив ли си?

– Да, но нямах това предвид.

– Какво имаше предвид?

Той вдишва дълбоко в ухото ми.

– Няма значение. Искаш ли пак?

Едва поемам дъх. Знам, че няма да мога да кажа „не“, най-малкото той няма да ми позволи. Усещам леко трепване от приглушен смях под мен.

– Абсолютно. Не мога да ти се наситя – запазвам тона си твърд и сериозен.

Джеси замръзва под мен, но после ме стисва като в менгеме.

– Радвам се. Аз изпитвам съвсем същото. Но сърцето ми преживя достатъчно през последните двадесет и четири часа с твоето предизвикателство и липса на подчинение. Не знам още колко може да поеме.

– Сигурно е от възрастта ти.

– Хей, жено! – Той ни извърта и аз се озовавам с лице към пода на банята, а Джеси е върху мен. Той захапва ухото ми и издишва в него. – Възрастта ми няма нищо общо. – Той хапе още малко меката част на ухото ми, докато аз се гърча под него. – Ти си виновна! – казва и сграбчва хълбока ми.

– Не! – пищя и правя напразен опит да се освободя. – Добре, предавам се.

– Иска ми се да го правеше – ръмжи той и ме пуска.

– Дъртак – промърморвам ухилена.

Изправя ме на крака със светкавична скорост, подпира ме на стената и вдига ръцете ми над главата. Цупя устни, за да потисна смеха.

– Предпочитам бог – уведомява ме той и ме изненадва със спираща сърцето целувка, докато ме притиска с тялото си към стената. – Наистина не мога да ти се наситя, жено.

Усмихвам се.

– Ти си моята изкусителка. – Той обхожда лицето ми с устните си и аз въздъхвам. – Гладна ли си? – пита.

– Да. – Всъщност съм прегладняла.

– Добре. – Усмихва се. – Чуках те, а сега ще те нахраня – притиска ме под ръката си и ме повежда извън банята. – Сложи си дантела! – казва тихо. Отива до гардероба и след минута се връща в долнище от пижама в зелено райе. Усмихвам се. Обичам зелено. – Ще се срещнем в кухнята. Става ли?

– Става – потвърждавам тихо. Той намига, излиза от стаята и ме оставя да търся дантелата си.

Оглеждам се за саковете ми, но не ги откривам, затова влизам в гардеробното. Там са само роклите и обувките ми. Той каза няколко дни. Тук има дрехи за повече от няколко дни и всичките висят грижливо окачени. Усмихвам се при мисълта, че Джеси е освободил място за мен в огромния си гардероб.

Слизам до кухнята, все още увита в кърпата и откривам Джеси пъхнал глава в хладилника.

– Не мога да намеря нещата си – уведомявам вратата на хладилника.

Главата му изскача иззад хладилника, а очите му бягат нагоре-надолу по увитото ми в кърпа тяло.

– Ще се задоволя с голота – казва, затваря вратата и тръгва бавно към мен с буркан фъстъчено масло. – Кати е в почивка и хладилникът е празен. Ще поръчам нещо. Какво искаш?

– Теб – ухилвам се.

Той се усмихва, протяга ръка и издърпва кърпата от мен, хвърля я настрана и прокарва оценяващ поглед по голото ми тяло.

– Твоят бог трябва да нахрани своята изкусителка. – В очите му танцуват пламъчета. – Останалата част от нещата ти са в онзи мръсен голям сандък, който си хвърлила в спалнята ми. Какво искаш да ядеш?

Пренебрегвам го със свиване на рамене. Мога да ям всичко.

– Аз съм лесна.

– Знам, но какво искаш да ядеш?

– Лесна съм само с теб.

– По-добре да си, мамка му! Сега ми кажи какво искаш да ядеш!

– Харесвам всичко. Ти избери! Колко е часът все пак? – Загубила съм представа за времето. Всъщност губя представа за всичко, когато съм с него.

– Седем. Иди си вземи душ, преди да зарежа вечерята и да те направя моя отново! – Той ме обръща и като ме шляпва по задника, ме отпраща по пътя ми.

Понасям голото си тяло по стълбите, за да изпълня инструкциите на Джеси, но щом стигам върха, поглеждам надолу. Той стои на входа на кухнята и ме гледа мълчаливо. Пращам му целувка и изчезвам в стаята, но точно преди да изчезне от полезрението ми, зървам на лицето му усмивката, която разтреперва коленете ми.

– Тъкмо щях да дойда да те търся. – Той слага различни ястия в две чинии. – Харесвам ризата ти.

Поглеждам надолу към бялата риза, която съм свила от гардероба му.

– Кейт не ми е опаковала никакви дрехи.

– Така ли? – Той вдига вежда и веднага разбирам, че Кейт ми е опаковала дрехи. Или че тя изобщо не е опаковала нищо. Подозирам, че е второто. – Къде искаш да ядеш?

– Аз съм л-... – затварям уста и свивам рамене.

– Само за мен, нали? – Той се ухилва, пъхва бутилка вода под ръката си и взима чиниите. – Ще се настаним на дивана – повежда ме към огромното открито пространство и кимва към гигантския диван. Сядам в ъгловата част и приемам чинията, която ми подава. Мирише вкусно. Китайска храна. Перфектно.

Вратата на големия шкаф започва да се плъзга настрани и разкрива най-големия плосък телевизор, който някога съм виждала.

– Искаш ли да гледаш телевизия, или предпочиташ музика и да разговаряме? – Поглежда ме с лека усмивка. Вилицата стърчи от устата ми. Сега осъзнах колко съм гладна.

Дъвча и преглъщам, колкото мога по-бързо.

– Музика и разговор, моля! – Този избор е лесен. Той кимва, сякаш е знаел какъв ще бъде отговорът ми и в следващия миг в стаята се понасят успокояващите звуци на Мъмфорд енд Сонс39.

39 Mumford and Sons – британска рок банда, сформирана през 2007 г. Б.пр.

– Харесва ли ти?

Поглеждам към него. Той е с лице към мен, вдигнал е едното си коляно, а ръката му държи чинията на гърба на дивана.

– Много. Не готвиш ли?

– Не.

Усмихвам се.

– Боже, господин Уорд, значи има нещо, което не правите добре?

– Не мога да съм удивителен във всичко – казва той с напълно безизразно лице и ме изучава внимателно. Той наистина е един прекалено самоуверен задник.

– Икономката ти ли готви?

– Ако я помоля, но повечето пъти ям в имението.

Предполагам, че е разумно да се възползва от чудесната храна там. Знам, че и аз бих.

– На колко години си?

Той спира да дъвче.

– Трийсет... –ина. – Гледа ме и продължава да дъвче.

– ...-ина – прошепвам.

– Да, -ина – отвръща и в ъгълчетата на устните му трепти усмивка.

Връщам се към храната си, без изобщо да съм разтревожена от неясния му отговор. Аз ще продължавам да питам, а той ще продължава да усуква. Може би трябва да опитам с моя версия на убеждение – може би искрено чукане или обратно броене? Какво бих му направила на нула? Между хапките китайска храна се замислям какво точно бих могла да направя. Хрумват ми много неща, но нищо, с което бих могла да го заплаша. Той лесно би ме надвил. Обратното броене отпада, така че остава искреното чукане. Трябва да изобретя искреното чукане. Какво бих могла да направя?

– Ава?

Вдигам поглед и виждам че Джеси ме изучава, а бръчката отново е прорязала челото му.

– Да?

– Мечтаеш ли? – пита той, а гласът му е изпълнен със загриженост.

– Съжалявам. – Оставям вилицата си. – Бях на километри от тук.

– Беше. – Взима чинията ми и я плъзва на масичката за кафе. – Къде беше? – Пресяга се, за да ме издърпа в скута си.

Сгушвам се щастливо.

– Никъде.

Той се плъзва по дивана, настанява се на моето място в ъгъла и ме намества под ръката си. Поставям буза на голите му гърди, прехвърлям крак през слабините му и вдишвам цялото му свежо великолепие. Тихата музика и усещането за Джеси ме отпускат.

– Обичам да си тук – казва тихо и си играе с кичур от косата ми.

И аз много обичам да съм тук, но не като марионетка. Винаги ли ще бъде така? Бих могла да правя точно това отново и отново – беше един прекрасен ден. Но мога ли да живея с контролиращата, неразумна негова страна?

Прокарвам пръст по белега му.

– И аз също обичам да съм тук – прошепвам.

– Добре. Значи ще останеш?

– Да. Кажи ми как получи белега!

Той протяга ръка и стиска моята, за да спре по-нататъшно докосване в тази област.

– Ава, наистина не искам да говоря за това.

О?

– Съжалявам. – Чувствам се зле. Това беше молба. Нещо ужасно му се е случило и аз изпитвам гадене при мисълта, че е бил наранен по някакъв начин.